Джеймс Патерсън
Котка и мишка (113)

113.

Господин Смит отива на морския бряг. Звучеше като заглавие на урок от учебник по английски.

Луната светеше достатъчно силно и Томас Пиърс уверено крачеше по дългата ивица меко проблясващ бял пясък на Пойнт Плезънт Бийч. Носеше труп, по-точно това, което бе останало от него. Бе натоварил Антъни Бруно на рамо.

Вървеше южно от популярния „Дженкинсънс Пайър“ и далеч по-новия „Сийкуейриъм“. Съоръженията на парка за развлечения бяха нагъсто струпани около плажната ивица. Малките, сивкави на лунната светлина сгради изглеждаха забравени и самотни.

Както винаги, в главата му звучеше музика — най-напред „Клъбланд“ на Елвис Костело, после „Соната за пиано №21“ на Бетовен, а след нея — „Майко, майко“ на Трейси Бонъм. Жестокият звяр в него още не се бе смирил, ни най-малко дори, но поне имаше усещане за ритъм.

Беше четири без петнайсет сутринта и дори рибарите още не бяха излезли. До този момент бе видял само една полицейска кола. Полицията в този малък курортен градец беше кръгла нула.

Господин Смит срещу кийстоунските полицаи.

Целият район тук му напомняше за Лагуна Бийч, поне за туристическата му част. Представяше си малките магазинчета, пръснати по крайбрежния път, пълни с типично калифорнийски стоки — сандали „Флого“, неопренови ръкавици и костюми за подводно гмуркане, плажни ботуши, неможещата да бъде сбъркана с нищо друго миризма на паста за сърфове.

Бе силен — имаше телосложение на вършещ физическа работа човек. Носеше Антъни Бруно на едното си рамо без никакво усилие. Бе изрязал всички жизненоважни органи и от него не бе останало кой знае колко. Антъни бе черупка. Нямаше сърце, черен дроб, черва, бели дробове и мозък.

Томас Пиърс се сети за продължаващото издирване от страна на ФБР. Прехвалените хайки на Бюрото бяха силно преувеличени — носталгични спомени от времето на Джон Дилинджър и Бони и Клайд. Бе разбрал това от годините наблюдение върху дейността им, свързана с разкриването на господин Смит. Никога не биха хванали Смит, дори и за сто години.

ФБР винаги го търсеше там, където нямаше да го намери. Сега сигурно се бяха струпали по летищата, очаквайки вероятно той да поеме за Европа. Ами останалите непредвидими фактори в търсенето, като Алекс Крос например? Крос вършеше работа, дума да няма. Може би бе нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тъй или иначе, харесваше му мисълта, че и доктор Крос се е заел с тази работа. Обичаше състезанията.

Инертният товар на рамото му започваше да натежава. Беше вече почти сутрин, още малко и щеше да съмне. Нямаше да е никак хубаво да го хванат да влачи изкормен труп из Пойнт Плезънт Бийч.

Измина още около петдесетина метра и стигна до бялата вишка на спасителите. Качи се по скърцащите пречки на стълбата и настани трупа на седалката горе.

Тленните останки се виждаха от всички страни. Добра гледка. Антъни беше нишка. Ех, ако някой от хайката имаше дори съвсем малко мозък и го използваше правилно…

— Не съм извънземен — извика Пиърс силно, надвиквайки шума на вълните. — Разбирате ли? Аз съм човек. Абсолютно нормален. Аз съм точно като всички вас.