Джеймс Патерсън
Котка и мишка (28)

28.

Гари Сонежи си представи, че лежи до Чарлс Джоузеф Уитман на покрива на кулата на Тексаския университет през лятото на 1966 година.

И всичко това в проклетото му, невероятно въображение!

Той се бе качвал там с Чарли Уитман много, много пъти преди — чак от 1966 година насам, когато серийният убиец се бе превърнал в един от идолите на детството му. През изминалите години досега и други убийци бяха занимавали съзнанието му, но нито един от тях не беше като Чарли Уитман. Той бе истински американски оригинал, а такива вече почти не бяха останали.

Чакай да видим сега. Сонежи отново прехвърли имената на любимците си — Джеймс Хърбърти, който бе открил огън без всякакво предупреждение в един „Макдоналдс“ в Сан Изидио, Калифорния. Бе убил двадесет и един души, бе ги убил по-бързо, отколкото можеха да преглътнат мазните си хамбургери. Сонежи всъщност бе направил имитация на тези убийства преди няколко години. И точно тогава се бе срещнал с Алекс Крос лице в лице.

Един друг негов любимец бе пощальон и се казваше Патрик Шерил, който бе избил четиринадесет свои колеги в Едмън, Оклахома, и вероятно бе поставил началото на израза „Луд като пощаджия“. Съвсем наскоро той се бе възхищавал на майсторството на Мартин Брайънт от наказателната колония в Порт Артур, Тасмания. Не биваше да забравя и Томас Уат Хамилтън, който завладя съзнанието на почти всички хора от тази планета след стрелбата в едно начално училище в Дънблейн, Шотландия.

На Гари Сонежи ужасно му се искаше да завладее съзнанието на всички, да се превърне в огромна зловеща икона в пространството на Интернет. Щеше да го направи. Всичко вече бе обмислено.

Въпреки това Чарли Уитман беше любимецът му. Уитман бе първооснователят, „откачалката от кулата“. Лошо момче, каквото бе самият той, само че от Тексас.

Боже господи, колко пъти само бе лежал на покрива на същата тази кула, под нажеженото до бяло августовско слънце, заедно с лошото момче Чарли?

И всичко това в невероятното си въображение!

По времето, когато откачи, Уитман бе двадесет и пет годишен студент по архитектура в Тексаския университет. На наблюдателната площадка на кулата, издигаща се на деветдесет метра над студентското градче, бе качил цял арсенал. Сигурно се е чувствал като Бог там горе!

Точно преди да се качи на часовниковата кула, той бе убил жена си и майка си. Този следобед в Тексас той сложи Чарли Старкуедър в малкото си джобче. Същото можеше да се каже и за Дики Хикок, и за Пери Смит — белите пънкарчета, които Труман Капоти бе обезсмъртил в книгата си „Хладнокръвно“. Чарли Уитман направи и тях за пет пари.

Сонежи никога нямаше да забрави онзи пасаж от статията на Тайм, посветена на стрелбата в Тексаския университет. Знаеше го дума по дума: Както повечето масови убийци, така и Чарлс Уитман е бил момче за пример, от онези хора, които майките в квартала непрекъснато тикат в очите на непослушните си деца. Като момче е помагал в местната католическа църква, разнасял е вестници.

Вятър и мъгла.

Страшен майстор в притворството, а? Никой не е знаел какво си е мислел Чарли и какъв коз ще извади накрая.

Заел е внимателно позиция на кулата точно под цифрата VI на часовника и в 11:48 сутринта открил огън. До себе си, на широката метър и осемдесет наблюдателна площадка, опасваща кулата, той сложил мачете, тежък армейски нож, 6-милиметрова карабина „Ремингтън“, 35 милиметров „Ремингтън“, пистолет „Лугер“ и 357 револвер „Смит и Уесън“.

Местната полиция изстреляла около хиляда патрона по него и унищожила почти целия циферблат на часовника, но им отнело почти час и половина да сложат край на стрелбата и на Чарли Уитман. Цял свят се смая от дързостта му, уникалния му възглед за живота и гледната му точка. Целият проклет свят си взе бележка.

Някой блъскаше по вратата на хотелската му стая! Звукът го свали на земята. Внезапно си спомни къде се намира.

Бе в Ню Йорк, стая 419 на хотел „Плаза“, за който бе само чел като малък. Винаги си бе представял как пристига с влак в Ню Йорк и отсяда в хотел „Плаза“. Е, ето че вече бе тук.

— Кой е? — попита той, без да става от леглото, измъквайки пистолета изпод завивките и насочвайки го към шпионката на вратата.

— Камериерката — чу се женски глас със силен испански акцент. — Искате ли да ви оправя леглото?

— Не, така ми е добре — отвърна Сонежи и се усмихна.

Всъщност, сеньорита, готвя се да направя така, че Нюйоркското полицейско управление да заприлича на стадо полуумни некадърници, каквито са наистина. Стига с това оправяне на леглото, гледай си там шоколадовите дражета и не ме закачай.

Всъщност…

— Хей! Я ми донеси малко от ония шоколадови дражета. Много ми харесват. Яде ми се нещо сладко.

Гари Сонежи се облегна на таблата на леглото и продължи да се усмихва, а в това време камериерката отключи вратата и влезе. Той си помисли дали да не я оправи, да я изчука, но му мина през ума, че идеята не е добра. Искаше му се да прекара една нощ в хотел „Плаза“. Бе чакал това от години. Струваше си риска.

Но това, което най-много му харесваше, това, което правеше работата толкова съвършена, бе, че никой нямаше представа как щеше да свърши всичко.

Никой не би могъл да предскаже края на тая история.

Нито Алекс Крос, нито който и да било друг.