Джеймс Патерсън
Котка и мишка (100)

100.

В главата ми непрекъснато се въртеше една и съща мисъл: на кого можеш да имаш доверие, на кого да вярваш. Едно време вярвах на един човек — на Изабела.

На другия ден, около единадесет сутринта, двамата със Сампсън се качихме на белджета на ФБР Бяхме си приготвили багаж за няколко дни.

— И така, кой е този партньор на Сонежи в края на краищата? — попита ме Сампсън по време на полета. — Кога най-накрая ще го видя?

— Вече си го виждал — казах му аз.

Пристигнахме в Принстън малко преди обяд и отидохме да посетим един човек на име Саймън Конклин. Сампсън и Крос вече го бяха разпитвали. Алекс Крос бе писал няколко страници за Конклин по време на разследването на сензационното отвличане на две деца преди няколко години — Меги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг, по прякор Скаридката. ФБР нито веднъж не се бе възползвало от обширния доклад навремето. Искаха просто да пратят добилото широка известност дело в архива.

Бях прочел бележките вече два пъти. Саймън Конклин и Гари Сонежи бяха израснали в един и същи квартал, на няколко километра от Принстън. И двамата се бяха считали за нещо повече от останалите хлапета и дори от повечето възрастни. Гари наричаше себе си и Конклин „великите“. Напомняха за Леополд и Лоуб — двама високоинтелигентни тийнейджъри, които бяха извършили прочутите убийства в Чикаго.

Още като момчета Гари и Саймън Конклин били решили, че животът не е нищо повече от „сценарий“ за телевизионен сериал, изкусно направен от хората на властта. Или караш по „сценария“, писан от обществото, в което живееш, или сядаш и си пишеш свой собствен.

В бележките си Крос дебело бе подчертал, че преди да се премести в „Педи Скул“, гимназията в Принстън, Гари е бил пети отзад напред по успех, а Саймън Конклин е бил първи и е отишъл да учи в Принстънския университет.

В ранния следобед двамата със Сампсън спряхме колата на посипания с чакъл паркинг на някакво забравено от Бога място между Принстън и Трентън, Ню Джърси. Беше горещо и влажно и всичко изглеждаше избеляло от слънцето.

— Принстънското образование май доста е помогнало на Конклин — саркастично изръмжа Сампсън, оглеждайки се наоколо. — Впечатлен съм.

През последните две години Саймън Конклин бе отворил и поддържаше книжарница за порнографска литература в това запуснато място. Книжарницата се помещаваше в едноетажна монолитна сграда, изградена от червени тухли. Входната врата бе боядисана в черно, черни бяха и отворените резета. Над нея имаше надпис:

САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ.

— Какво мислиш за Саймън Конклин? — обърнах се аз към Сампсън, докато двамата крачехме към вратата. Подозирах, че отзад има още една врата, но не мислех, че ще се опита да бяга от нас. — Спомняш ли си го?

— О, Саймън си е чешит от класа. Едно време заемаше първите места в списъка ми на съмнителни активисти, но за нощта, когато нападнаха Алекс, той си има алиби.

— Ще има, разбира се — промърморих аз. — Как няма да има. Умно момче е. Не забравяй това нито за миг.

Влязохме в занемарената и прашна книжарница и показахме картите си. Конклин се измъкна иззад щанда. Бе висок, върлинест и болезнено слаб човек. Светлокафявите му очи гледаха малко отнесено, сякаш собственикът им бе някъде далеч оттук.

Бе с избелели черни джинси и украсено с нитове кожено яке, без риза отдолу. Ако сам не познавах някои харвардски светила, никога не би ми дошло наум, че тоя човек е завършил Принстън, а пък е паднал дотук. Навсякъде около него се виждаха секс атрибути — мастурбатори, вибратори, колани, жартиери и какво ли не още. Саймън Конклин изглеждаше в стихията си сред тях.

— Започнаха да ми харесват тия неочаквани посещения от ваша страна, задници такива — каза той. — Отначало никак не ги обичах, но постепенно взех да свиквам. Помня те, детектив Сампсън. Обаче ти си нов в екипа. Сигурно си недостойният заместник на Алекс Крос, а?

— Не съвсем — отвърнах. — Просто не ми се идваше да се бутам в тоя кенеф тука.

Конклин изпръхтя — дълбок хъркащ звук, — който не ми приличаше много на смях, но явно бе призван да изиграе именно тази роля.

— Не му се идвало. Това означава, че можеш да правиш това, което ти се прави. Колко странно. В такъв случай сигурно си от Програмата за изучаване и анализ на престъпленията към ФБР Прав ли съм?

Извърнах поглед от него и огледах книжарницата.

— Здрасти — обърнах се аз към мъжа, ровещ се в щанда за испански мухи, виагри и други подобни. — Намерихте ли нещо интересно? От Принстън ли сте? Аз съм Томас Пиърс от ФБР.

Мъжът промърмори нещо неразбрано и бързо се измъкна навън през вратата, пропускайки за миг слънцето в полутъмната книжарница.

— Е, това не бе никак прилично — каза Конклин и отново изпръхтя. Този път не ми прозвуча като смях.

— Понякога не умея да се държа прилично — отвърнах.

Конклин ми отговори със сърцераздирателна прозявка.

— Когато Алекс Крос е бил нападнат, бях цяла нощ е една приятелка. Вашите верни кохорти вече осъществиха набега си тук и говориха с моята изстисквачка Дана. Ходихме заедно на едно парти в Хоупуел и стояхме някъде докъм полунощ. Свидетели да искате само.

Кимнах, придавайки си отегчен вид като неговия.

— Обаче аз искам да те питам нещо друго, по-така. Какво стана с влакчетата на Гари? Онези, дето ги открадна от доведения си брат.

Конклин вече не се подсмихваше.

— Виж какво, започна да ми писва от вашите тъпотии. Повторенията ме отегчават и освен това не обичам средновековната история. Двамата с Гари бяхме приятели някъде докъм дванадесетгодишни. След това вече не прекарвахме времето си заедно. Той си имаше своите приятели, аз си имах моите. И толкоз. А сега се омитайте оттук.

Поклатих глава:

— Не, не, Гари никога не е имал други приятели. Имал е време само за „велики“ такива. И е бил убеден, че ти си от тях. Казал го е на Алекс Крос. Мисля, че си останал приятел на Гари до смъртта му. Точно затова си мразел доктор Крос. Имал си причина да го нападнеш. Имаш мотив, Конклин, и си единственият с такъв.

Конклин отново изпръхтя с носа и ъгъла на устата си.

— И ако го докажеш, отивам право в затвора. Безусловно. Но не можеш да го докажеш. Дана. Хоупуел. Няколко свидетели. Чао, задници.

Обърнах се и излязох от книжарницата. Спрях се в непоносимата жега и изчаках Сампсън.

— Какво, по дяволите, правиш? Защо излезе просто така, без нищо?

— Конклин е бил водещата фигура — отвърнах. — Сонежи му е подражавал.