Джеймс Патерсън
Котка и мишка (34)

34.

Престъпността си върви ли, върви напред.

На другата сутрин двамата със Сампсън отидохме до Уилмингтън, Делауеър. Вече бяхме идвали в града на Дюпон още преди няколко години, когато устроихме хайката за Гари Сонежи. През цялото време на пътуването — което трая два часа — натисках газта на поршето до пода.

Тази сутрин бе започнала с няколко добри новини. Бяхме разплели една от загадките по случая. Проверих в кръвната банка на болницата „Сейнт Антъни“ и се оказа, че от семейните ни запаси липсва цяла банка моя кръв. Някой си бе дал труда да влезе с взлом и да ми задигне кръвта. Гари Сонежи? А кой друг? Старае се непрекъснато да ми доказва, че в моя живот нищо не е сигурно.

Сонежи всъщност бе измислено име, което Гари бе използвал като част от плана за отвличане на две деца от Вашингтон. Странното име бе възприето от пресата и в момента именно с него си служеха и ФБР и медиите. Истинското му име бе Гари Мърфи. Бе живял в Уилмингтън с жена си Мередит, или иначе казано — Миси. Имаха една дъщеря — Рони.

Всъщност Сонежи бе името, което Гари бе възприел, когато — заключен като малък в мазето — си е представял какви престъпления ще върши, като порасне. Твърдеше, че бил сексуално насилван от един съсед в Принстън — начален учител на име Мартин Сонежи. Заподозрях сериозни проблеми с някой роднина, вероятно с дядо му по баща.

Малко след десет часа пристигнахме пред къщата на Сентръл Авеню. Приветливата улица бе пуста, ако се изключеше момчето с ролерите, опитващо се да се справи с тях пред къщата. Тук трябваше да има полицейски пост, но по някакви неизвестни причини нямаше. Поне все още не се виждаха никакви признаци на такъв.

— Мамка му, тая малка спретната уличка направо ме убива! — каза Сампсън. — Всеки момент очаквам от някоя къща да се появи Алфред Хичкок.

— Който и да е, само да не е Сонежи — промърморих аз в отговор.

Колите, паркирани и от двете страни на улиците, бяха американско производство — от ония марки, дето напоследък се смятаха за много шик — шевролет, олдсмобил, форд, няколко пикапа „Додж Рам“.

Когато тази сутрин опитах да се свържа с Мередит Мърфи по телефона, никой не отговори, което не ме изненада.

— Мъчно ми е за госпожа Мърфи и особено за момиченцето — споделих аз със Сампсън. — Миси Мърфи изобщо не е имала представа кой всъщност е Гари.

— Спомням си ги и аз — кимна Сампсън. — Сториха ми се хубави хора. Даже прекалено хубави. Гари е успял да ги изработи.

В къщата светеха лампи, а на двора бе спрян бял шевролет „Лумина“. Улицата бе тиха и пуста — същата, каквато я помнех от последното ни идване тук, когато спокойствието й бе рязко нарушено.

Двамата слязохме от поршето и се насочихме към входната врата. Докато се приближавахме, ръката ми леко докосна ръкохватката на моя глок. Не можех да се отърва от усещането, че Гари стои и ни чака, устроил ни кой знае какъв капан.

Кварталът, както впрочем и целият град, ми напомняше за петдесетте. Къщата бе добре поддържана и изглеждаше съвсем скоро боядисвана. Това бе част от фасадата на Гари. Бе съвършено скривалище — спретната къщурка на тиха уличка, с бяла дървена оградка и чакълена пътечка по средата.

— Как мислиш, какво става със Сонежи? — попита ме Сампсън, докато се приближавахме към вратата. — Променил се е малко, не мислиш ли? Не е вече оня, когото помня — човек, който стриктно следва плана си. Станал е по-импулсивен.

Навярно бе така.

— Не всичко се е променило. Пак играе роли, вживява се. Но е подхванал изпълнения, каквито не съм виждал в живота си. Като че ли не го е грижа, че може да го хванат. И все пак всичко, което прави, е предварително планирано. Той все се измъква.

— И защо става така, доктор Фройд?

— Точно затова сме тук. Да разберем. И точно затова утре отиваме в затвора „Лортън“. Става нещо странно. Странно дори и за Гари Сонежи.

Натиснах звънеца. Двамата със Сампсън зачакахме Миси Мърфи да се появи на прага. Някак не се вписвахме в типично американския квартал на малко градче, но в това нямаше нищо необичайно. Не се вписвахме и в нашия квартал във Вашингтон. Тази сутрин и двамата бяхме облечени в тъмни дрехи и носехме тъмни очила — приличахме на музиканти от някой блус бенд.

— Хм, май няма никой — промърморих аз.

— Да, ама вътре свети — отговори Сампсън. — Трябва да има някой. Може би на никого не му се иска да разговаря с Мъжете в черно.

— Госпожо Мърфи — подвикнах аз доста височко, та ако има някой, да ме чуе, но никой не се отзова. — Госпожо Мърфи, отворете. Алекс Крос съм, от Вашингтон. Няма да си тръгнем, докато не си поприказваме с вас.

— Няма никой вкъщи — промърмори Сампсън.

Той тръгна да заобикаля къщата и аз го последвах плътно по петите. Тревата в двора бе скоро косена, а храстите — прилежно подрязани. Всичко изглеждаше толкова подредено, толкова чисто и безобидно.

Насочих се към задната врата — кухнята, доколкото си спомнях. Питах се дали не се крие вътре. При Сонежи всичко бе възможно: колкото по-засукано и невероятно, толкова по-добре за егото му.

В главата ми започнаха да нахлуват спомени от последното ми посещение тук. Зловещи спомени. Рожденият ден на Рони. Навършваше седем години. По това време Сонежи беше в къщата, но успя да избяга. Истински Худини^[1]. Много изобретателна, отвратителна гадина.

Сонежи може да е вътре. Защо имам неприятното чувство, че влизам в капан?

Стоях на задната площадка пред вратата и не знаех какво да правя. Натиснах звънеца. Нещо определено не бе наред в този случай. Всъщност нищо не му бе наред. Сонежи тук, в Уилмингтън? Защо тук? Защо убива хора на Юниън и на Пен Стейшън?

— Алекс! — викна Сампсън. — Алекс! Ела тук! Бързо! Бързо, Алекс!

Прекосих двора на бегом с качено в гърлото сърце. Видях Сампсън, който бе клекнал пред кучешка колибка, боядисана в бяло и направена така, че да прилича на къщата. Какво, по дяволите, можеше да има в една кучешка колибка?

С приближаването видях гъст и тъмен облак мухи.

И чух жуженето.