Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (9)

8.

„Катауаба“ потегли при спокойни води, но когато стигна на четвърт миля от самотния неприветлив бряг, вятър със скорост трийсет морски възела разбуни морето. Заразените с отровното вещество пръски биеха в стъклата на кабината със силата на навяващ пясък. В същото време обаче там, където разбитият кораб се бе врязал в брега, водата изглеждаше приемливо кротка, закриляна, тъй да се каже, от назъбените островърхи скали, които се издигаха на сто метра навътре от брега като комини, оцелели от опожарени къщи.

Далеч над развълнуваното море вулканът Огъстин излъчваше спокойствие и ведрина в късния слънчев следобед. Той беше едно от най-красиво изваяните планински възвишения в Тихия океан и си съперничеше само с класическото очертание на планината Фуджи в Япония.

Мощният катер се задържа за миг върху една огромна вълна с бял връх, после се плъзна по гребена й. Пит изпъна крака, хвана се здраво за бордовия парапет и продължи да изучава с поглед приближаващия се бряг.

Разбитият кораб беше наклонен на двайсет градуса, а кърмовата му секция беше покрита с ръжда. Кормилото беше обърнато докрай надясно; от черния пясък стърчаха двете лопатки на гребния винт, с полепнали по тях морски черупки. Буквите на името и домопристанището му бяха доста зацапани, за да се прочетат.

Пит, Джордино, Доувър, двамата химици от Екологичния комитет и един от младите офицери на „Катауаба“ бяха облечени във въздухонепроницаеми костюми, които ги предпазваха от смъртоносните водни пръски. Те общуваха помежду си чрез мънички предаватели, намиращи се в предпазните им каски. Всеки разполагаше със сложна система за пречистване на поемания въздух, закрепена за колана на кръста му.

Водата около тях беше покрита с всякакъв вид риба. Два кита се носеха безжизнени напред-назад с движението на прилива и отлива, споени от процеса на разлагането с делфини, големи тюлени и с по-дребните им петнисти събратя. Сред противната мърша плуваха птици, хиляди на брой. Нито едно същество, обитаващо района, не е било пощадено.

Доувър ловко провираше катера между крайбрежната бариера от стърчащи скали — останки от някогашна брегова линия. Той намали скоростта, за да изчака едно краткотрайно затишие на вълните и да използва благоприятния момент, като в същото време внимателно оглеждаше дълбочината. После, след като вълната се разби на брега и обратното й течение се разля в прииждащата след нея, той насочи носа на катера към леката пясъчна издутина, образувана около основата на заседналия кораб, и бутна дросела напред. Като кон, напрягащ сили за последното препятствие в състезанието „Гранд Нешънъл“, катерът се издигна върху гребена на вълната и се понесе върху нея през водовъртежа от пяна, докато килът се спусна надолу и остърга пясъчната издутина.

— Много добре се справи — похвали го Пит.

— Улучих подходящия момент — отвърна Доувър и под защитната маска на лицето му се видя усмивка. — Разбира се, лесно е, когато акостираш по време на най-ниската точка на отлива.

Двамата вдигнаха глави и отправиха поглед към издигащия се над тях корабокруширал кораб. Сега избледнялото име на кърмата можеше да се разчете — „Пайлъттаун“.

— Донякъде е жалко — каза благоговейно Доувър — да напишеш „край“ на една загадка.

— Колкото по-бързо, толкоз по-добре — отвърна Пит със сериозен тон, имайки предвид огромния смъртоносен заряд в кораба.

В продължение на пет минути съоръженията бяха разтоварени, катерът бе здраво завързан с кормилото за „Пайлъттаун“ и мъжете тежко заизкачваха стръмния склон откъм лявата страна на кърмата. Пит водеше колоната, следван от Джордино и останалите, а най-накрая вървеше Доувър.

Склонът не беше образуван от плътна скала, а по-скоро от вулканична пепел, примесена с кал и плътна маса ронлив чакъл; всеки един от групата пробваше с обувка да открие някъде вдлъбнатина, за да стъпи, но в повечето случаи се подхлъзваше две крачки назад от трите, които бе успял да направи. От пепелта се надигаше прах и полепваше по облеклата им, образувайки тъмносив слой. Скоро по кожата им изби пот и засилващото им се тежко дишане се чуваше все по-високо по микротелефонната гарнитура под защитните им каски.

Пит им извика да спрат в една тясна издатина, широка не повече от метър и двайсет и дълга толкова, колкото да побере шестимата. Изтощен, Джордино побърза да седне и пренагласи ремъците на ацетиленовия балон на гърба си. Накрая, макар и задъхан, успя да скалъпи свързано изречение:

— Как тъй се е заклещила тази ръждясала гемия тук, да я вземат дяволите!

— Вероятно течението я е изтласкало към някой тесен залив, който е съществувал през 1987 година — отвърна Пит. — Според Мендоса тъкмо тогава е било последното изригване на вулкана. Сигурно изхвърлените газове са разтопили леда наоколо и са го превърнали в милиони литри вода. Потокът кал заедно с облака пепел са се стекли от планината до морето и са затрупали кораба.

— Странно, че досега кърмата не е била забелязана.

— Не е толкова странно — отвърна Пит. — От нея се подава толкова малко, че е почти невъзможно да се открие по въздуха, а от два километра от брега тя се слива с назъбената брегова ивица и става почти незабележима. Единствената причина, че част от кърмата се показва, се дължи на последните бури.

Доувър се изправи, притискайки тяло в стръмния насип, за да запази равновесие. Той отвърза тънко найлоново въже от кръста си и го размота — единият му край завършваше с кука. После погледна надолу към Пит.

— Ако ми държиш краката, ще се опитам да прехвърля куката през бордовата ограда на кораба.

Пит хвана левия му крак, а Джордино се намести удобно и хвана десния. Едрият шкипер от бреговата охрана се наведе назад над издатината, разлюля куката в разширяваща се дъга и я метна във въздуха.

Тя прелетя над кърмата и я захапа. По-нататъшното изкачване отне само няколко минути. Изтегляйки се нагоре, ръка върху ръка, групата се изкачи на палубата. Дебели пластове ръжда, примесена с пепел, се отронваха под краката им. Малкото, което се виждаше от „Пайлъттаун“, представляваше отвратителна гледка.

— Няма и следа от Мендоса — каза Доувър.

— Най-близкото равно място за кацане на вертолет е на километър оттук — отвърна Пит. — Тя и групата й ще трябва да вървят пеша дотам.

Джордино се приближи до бордовата ограда покрай корозиралия междинен вал и погледна надолу към водата.

— Отровата сигурно се е просмукала през корпуса по време на връхната точка на прилива.

— А може и да е складирана в задния товарен трюм — добави Доувър.

— Товарните люкове са затрупани под тонове от проклетата лава — отбеляза с отвращение Джордино. — Ще ни трябва цял парк булдозери, за да проникнем вътре.

— Запознат ли си с корабите тип „Либърти“ от Втората световна война? — обърна се Пит към Доувър.

— Може да се каже. В течение на годините съм проверявал немалко от тях за незаконно пренасяне на товари. — Той коленичи и започна да чертае контур на кораба. — Би трябвало в кърмовата кабина на горната палуба да има капак за авариен изход, който води към тунела на водещия винт. На дъното има малка ниша. Бихме могли оттам да си проправим път към товарния трюм.

Всички продължиха да мълчат след думите на Доувър. Би трябвало да ги изпълва чувството за изпълнена задача, след като бяха открили източника на нервнопаралитичното вещество. Но вместо това те бяха обзети от мрачно предчувствие — реакция, предположи Пит, произтичаща от разочарование след възбудата от търсенето. Към това се добавяше също и скрит ужас от мисълта какво ли всъщност щяха да открият зад стоманените преградни стени на „Пайлъттаун“.

— Може би… може би ще е по-добре да изчакаме хората от лабораторията — предложи един от химиците колебливо.

— Те могат да бъдат уведомени — отвърна Пит любезно, но със студен поглед.

Джордино мълчаливо взе един лост от куфарчето с инструменти, окачено на гърба на Пит и започна да разбива стоманената врата, водеща към кабината на задната горна палуба. За негова изненада тя изскърца и поддаде. Той впрегна мускулната си сила, упоритите панти се предадоха и вратата се отвори. Вътрешността беше съвсем празна — никакви приспособления, никакви уреди, нито дори парченце отпадък.

— Тук като че ли са идвали носачи на покъщнина — отбеляза Пит.

— Странно, че никога не е била използвана — замислен рече Доувър.

— Къде е аварийният изход?

— Оттук.

Доувър ги поведе през друго отделение, което също беше празно. Той спря пред кръгъл капак на люк в средата на палубата. Джордино пристъпи напред, отвори с лоста капака и се отдръпна назад. Доувър насочи фенерче към зейналия тунел и лъчът проряза мрака.

— Свърши се с това предположение — отчаян въздъхна той, — шахтата на тунела е затрупана от отпадъци.

— Какво има под палубата?

— Отсекът за кормилния механизъм. — Доувър замълча, съзнанието му продължи да работи. После той изговори гласно мислите си: — Точно пред кормилния механизъм има помещение за заден кормилен механизъм. Практика, останала от военните години. Възможно е, но само предполагам, че е възможно да има достъпен изход към товарния люк.

Те тръгнаха обратно и се върнаха в първия отсек. Бяха изпълнени със странно чувство, че вървят из призрачен кораб и се питаха какво ли се е случило с екипажа му, който го е напуснал. Намериха светлия отвор на люка, слязоха по стълбите в отсека за кормилния механизъм и покрай старите все още омаслени съоръжения стигнаха до предната преградна стена. Доувър огледа с фенерчето стоманените плочи. Изведнъж трептящият светлинен лъч се закова на място.

— Дявол да го вземе! — измърмори той. — Капакът е тук, но е затворен чрез заваряване.

— Сигурен ли си, че сме там, където трябва? — попита Пит.

— Напълно — отговори Доувър и удари облечения си в ръкавица юмрук в преградата. — От другата страна е товарен трюм номер пет — най-вероятният склад на отровата.

— Ами другите трюмове? — попита единият от химиците.

— Много са напред, за да изтече нещо в морето.

— Добре, да се залавяме за работа тогава — подкани ги нетърпеливо Пит.

Те бързо сглобиха резача и го свързаха с ацетиленовата бутилка. Пламъкът от върха на горелката изсъска, когато Джордино регулира газовата смес от кислород и ацетилен. Излезе син пламък и защурмува стоманената плоча, нажежавайки я отначало до червено, после до оранжево-бяло. Появи се тясна пролука, която постепенно се разширяваше, като пукаше и се стопяваше от високата температура.

Джордино беше вече изрязал достатъчно голям отвор, за да се провре през него, когато се появиха Мендоса и хората от лабораторията с апаратура за химически анализи, тежаща близо двеста и трийсет килограма.

— Намерили сте го значи — каза Мендоса.

— Още не сме сигурни — предупреди я Пит.

— Но анализите ни на пробите показват, че водата в този район е пропита с нервнопаралитичното вещество S — възрази Мендоса.

— Разочарованието идва бързо — отвърна Пит. — Аз никога не си броя пилците преди есента.

Разговорът им прекъсна, когато Джордино се изправи и изгаси горелката за рязане. Той я подаде на Доувър и взе сигурния си лост.

— Отдръпнете се — нареди Джордино. — Това чудо е нажежено до червено и е адски тежко.

Той захвана с единия край на желязото назъбения нагорещен ръб и го напъна. Скърцайки, стоманената плоча се изви от преградата и се стовари върху палубата с тежко дрънчене като изхвърли стружки разтопен метал.

В тъмния отсек настъпи пълна тишина, когато Пит взе фенерчето и се наведе внимателно, за да мине през отвора, стараейки се да не се допира до парещите му ръбове. Той насочи лъча в утробата на тъмния товарен трюм и го задвижи по дъга от 180 градуса.

Всички имаха чувството, че мина доста време, преди той да се изправи и да застане пред странно облечените фигури без лица, които се скупчиха около него.

— Е? — попита нетърпеливо Мендоса.

Пит й отвърна само с една дума:

— Еврика!