Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (6)

5.

Зората изпълзя от изток във вид на ниска тъмна черта и започна да се издига над хоризонта. През илюминаторите на вертолета черното размазано петно прие симетрична конусообразна форма и скоро се превърна в планински връх, заобиколен от море. Зад него се виждаше полумесец в последна четвърт. С изгряването на слънцето светлината променяше цвета си от слонова кост в индиговосиньо, после в оранжево сияние и постепенно разкри покритите със сняг склонове.

Пит погледна към Джордино. Той спеше — състояние, което можеше да си нахлузва и изхлузва като стар пуловер. Беше заспал от мига, в който напуснаха Анкъридж. Пет минути след като се прехвърлиха във вертолета, той отново потъна в сън.

Пит се обърна към Мендоса. Тя се бе курдисала зад пилота. По лицето й бе изписан изразът на малко момиченце, очакващо нетърпеливо парадно шествие. Седеше, заковала поглед в планината. В ранната светлина на деня чертите на лицето й изглеждаха смекчени. Изражението й не беше чак толкова делово, а извивките на устните й издаваха нежност, каквато дотогава липсваше.

— Вулканът Огъстин — отбеляза тя, без да подозира, че вниманието на Пит бе насочено към нея, не навън. — Името му е дадено от капитан Кук през 1778 година. Може би щяхте да пропуснете да го видите, но той е най-активният вулкан в Аляска — изригвал е шест пъти през последното столетие.

Пит с неохота извърна глава и погледна надолу. Островът изглеждаше напълно лишен от човешко присъствие. Дълги, виещи се потоци от вкаменена лава се спускаха по склоновете на планината чак до морето. Над върха му се виждаше малък облак.

— Много живописна гледка — каза той през прозявка. — Вероятно има възможност да се превърне в скиорски курорт.

— Не разчитайте на това — засмя се жената. — Онзи облак над билото му е пара. Огъстин е постоянно действащ. Последното му изригване през 1987 година надвиши по височина планината Сейнт Хелънз във Вашингтон. Падналите пепел и пемза бяха стигнали чак до предградията на Атънз.

— Какво му е състоянието сега? — трябваше да попита Пит.

— Последните данни сочат, че топлината около билото му се увеличава, което вероятно предполага заплашително изригване.

— Вие, естествено, не можете да кажете кога.

— Естествено — сви рамене тя. — Вулканите са непредвидими. Понякога почват да буйстват без никакво предупреждение, понякога им трябват месеци, за да натрупат сила до грандиозна степен, която обаче не се проявява. Ще изригнат леки пръски, ще побоботят малко и пак ще заспят. Онези геолози, за които ви казах, че са починали от нервнопаралитичното вещество, бяха отишли на острова, за да проучат заплашителната активност.

— Ние къде ще се установим?

— На около десет мили от брега — отвърна Мендоса, — на борда на катера на бреговата охрана „Катауаба“.

— „Катауаба“… — повтори той, сякаш зареян в спомени.

— Да, знаете ли го?

— Преди няколко години кацах с вертолет на площадката му.

— Къде?

— В Северния ледовит океан, близо до Исландия. — Сега погледът му бе отправен отвъд острова. Той въздъхна и разтри слепоочията си. — Бяхме с един мой добър приятел и търсехме заседнал в айсберг кораб.

— И намерихте ли го?

Той кимна.

— Изгорял до основи. После вълнение разби кораба ни край исландския бряг. Приятелят ми загина.

Мендоса долови, че в съзнанието му оживяват спомените. По лицето му се изписа лека тъга. Тя смени темата.

— Ще трябва да се сбогуваме, след като се приземим… временно имам предвид.

Пит отпъди миналото и я погледна.

— Напускате ли ни?

— Вие и Ал ще останете на „Катауаба“, за да търсите местонахождението на нервнопаралитичното вещество. Аз отивам на острова, където групата за бързо реагиране на място е разположила база за обработка на данните.

— И част от работата ми ще бъде да изпращам водни проби от кораба за лабораторията ви, така ли?

— Да. Измервайки степента на следите на заразяването, ще можем да ви насочваме към повърхността.

— Като по пътека от хлебни трохи.

— Може и така да се каже.

— Какво ще стане, след като го открием?

— Веднага щом спасителната ви група извади бидоните с нервнопаралитичното вещество, сухопътните войски ще го ликвидират, като го заровят в дълбок кладенец на един остров близо до Полярния кръг.

— Колко дълбок е този кладенец?

— Хиляда и двеста метра.

— Всичко е приготвено и изпипано.

Откритият делови израз се върна в очите й.

— Това се оказа най-ефикасният метод, достъпен за нас.

— Вие сте оптимистка.

Тя му отправи питащ поглед.

— В какъв смисъл?

— По отношение на спасителната операция. Тя може да продължи с месеци.

— Не можем да си позволим дори със седмици да продължи — разпалено възрази Мендоса.

— Вече навлизате в моя територия — отбеляза Пит, сякаш я смъмряше. — Водолазите не могат да рискуват да работят във вода, капка от която ще ги убие. Единственият сравнително безопасен начин е да се използват подводници — адски бавен и досаден процес. А подводниците изискват високо обучен екипаж, със специално построени плавателни съдове, които да служат за работни платформи.

— Но аз вече ви казах — не се стърпя тя, — че президентското пълномощие ни дава картбланш за всякакво съоръжение, от което имаме нужда.

— Това е лесната страна на въпроса — продължи Пит. — Независимо от указанията на водните ви проби, да търсиш корабокруширал кораб е все едно да търсиш монета във футболно игрище със свещ в ръка. В случай че извадим късмет и го открием, не е изключено да се окаже, че корпусът е разбит на части и товарът му е пръснат наоколо или бидоните са прекалено корозирали, за да бъдат местени. Законът на Мърфи може да ни атакува от всички посоки. Нито една дълбоководна оздравителна операция не може да се подготви предварително.

Лицето на Мендоса почервеня.

— Искам да изтъкна…

— Не си правете труда — прекъсна я Пит. — Никак не си падам по патетични речи. Вече ги чух. Няма да изтръгнете от мен припев на бойната песен „Нотър Дам“. И се въздържайте от натякването за „безбройните човешки живота, които висят на косъм“. Разбрах това. Не е нужно да ми го напомняте през пет минути.

Тя го погледна, раздразнена от надменното му обаяние и с чувството, че той като че ли я изпробваше.

— Виждали ли сте човек, поразен от нервнопаралитичното вещество S?

— Не.

— Гледката никак не е приятна. Човек буквално се удавя в собствената си кръв, тъй като вътрешните му ципи се спукват. Кръвта тече от всяко отвърстие на тялото като река. После тялото почернява.

— Много сте описателна.

— За вас всичко това е игра — кипна тя. — Но не и за мен.

Пит нищо не отговори. Само кимна към предното стъкло на пилотската кабина, през което се показа „Катауаба“.

— Кацаме.

Пилотът разбра, че корабът се е обърнал с носа към вятъра по развяващия се на фала флаг. Той снижи вертолета над кърмата, покръжи малко и кацна на площадката. Едва-що витлата спряха да се въртят и на площадката се появиха две фигури, облечени от главата до петите в костюми, наподобяващи астронавтските. Докато се приближаваха, развиваха една пластмасова тръба с диаметър метър и петдесет, която приличаше на огромна пъпна връв. Те я закрепиха здраво около изходната врата и почукаха три пъти. Пит откопча предпазния колан и отвори вратата навътре. Мъжете отвън му подадоха платнени качулки със стъкла за очите и ръкавици.

— Не е лошо да си сложите тия неща — препоръча приглушен глас.

Пит сръга Джордино, за да го събуди и му подаде качулка и чифт ръкавици.

— Това пък за какво ми е? — измърмори Джордино, излизайки от сънното си състояние.

— Подаръци от санитарния отдел за добре дошли.

В пластмасовия тунел се появиха още двама моряка и поеха екипировката им. Все още сънен, Джордино слезе непохватно от вертолета. Пит спря за миг и погледна Мендоса в очите.

— Каква ще ми е наградата, ако открия вашата отрова за четирийсет и осем часа?

— Каква искате да бъде?

— Толкова ли сте строга, колкото се представяте?

— По-строга съм, господин Пит, много по-строга.

— Тогава вие решете.