Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (51)

50.

Слънцето бавно чезнеше отвъд западния бряг на Егейско море, когато корабът напусна Дарданелите и навлезе в лабиринта от гръцки острови. Повърхността се къдреше под леките, половинметрови вълни, а от африканския бряг подухваше към юг горещ бриз. След малко оранжевата светлина на небето избледня, морето изгуби синевата си и те се сляха в плътна черна завеса. Луната още не се бе показала, единствената светлина идваше от звездите и от въртящия се лъч на навигационния фар на остров Лесбос.

Капитан Джеймс Мангай, господарят на големия товарен кораб „Венис“, дълъг 164 метра, стоеше на командния мостик, вторачен зорко пред носовата част. По едно време той хвърли любопитен поглед към радиолокационния индикатор и отново се загледа през прозореца доволен, че по морето не се забелязваха други плавателни съдове.

Откакто напусна съветското пристанище Одеса на Черно море, останало вече на шестстотин морски мили зад гърба му, той се чувстваше изключително неспокоен. Чак сега започна да диша по-леко. Руснаците едва ли биха се осмелили да им скроят някой номер в гръцки води.

„Венис“ беше с баласт — единственият му товар се състоеше от кюлчета злато, които съветското правителство изпращаше на мадам Бугейнвил — и корпусът му се плъзгаше високо по водата. Неговото направление беше Генуа, където златото щеше да бъде разтоварено тайно и закарано на съхранение в Люцерн, Швейцария.

Капитан Мангай чу зад себе си стъпки по тиковата палуба и в отражението на прозореца видя, че това е първият офицер Ким Чао.

— Каква е според вас обстановката, господин Чао? — попита той, без да се обръща.

Чао прочете разграфения по часове метеорологичен бюлетин от автоматизираната система за данни.

— Спокойно плаване през следващите дванайсет часа — заговори той бавно. — Разширената прогноза също изглежда добра. Имаме късмет — обикновено по това време на годината южните ветрове са по-силни.

— Необходимо ни е гладко море, ако ще трябва да влезем в пристанището на Генуа според разписанието на мадам Бугейнвил.

— Защо да бързаме? — попита Чао. — Дванайсет часа повече не са от значение.

— За нашата работодателка са от значение — отвърна сухо Мангай. — Тя не желае товарът ни да пътува транзит по-дълго от необходимото.

— Главният инженер фучи по-бясно от тайфун. Твърди, че ако продължава да поддържа тази скорост по време на цялото пътуване, двигателите ще прегреят.

— Той винаги е бил черноглед.

— От Одеса насам не сте напускали мостика, капитане. Нека да ви сменя.

Мангай кимна в знак на благодарност.

— Ще се възползвам, за да си почина малко. Но първо ще се отбия при нашия пътник.

Той предаде вахтата на мостика на Чао и след като слезе три палуби надолу, стигна до тежка стоманена врата в края на коридор, в средата на кораба. Натисна предавателния бутон на високоговорител, завинтен за отвесната преграда.

— Господин Хонг, тук е капитан Мангай.

В отговор масивната врата изскърца леко и се отвори. Дребен мъж с кръгло като месечина лице и очила с дебели стъкла надникна предпазливо.

— А, да, капитане. Моля, заповядайте.

— Желаете ли нещо, господин Хонг?

— Не, чувствам се съвсем удобно, благодаря.

Представата на Хонг за удобство напълно се различаваше от тази на Мангай. Единственият признак за човешко обитаване беше куфар, прилежно прибран под походно легло, едно одеяло, малък електрически котлон с чайник върху него и писалище, завинтено за отвесната преграда и цялото отрупано с апаратура за химически анализи. Останалата част от помещението бе изпълнена с дървени сандъци и златни кюлчета. Златото бе подредено в няколко реда с обща височина девет метра и дълбочина три метра. Няколко кюлчета бяха разпилени по пода до отворените сандъци, на гладките страни на които имаше шаблонен надпис:

ИЗИСКВА ВНИМАТЕЛНО ПРЕНАСЯНЕ

ЖИВАК В СТЪКЛЕНИЦИ

ХИМИЧЕСКИ ЗАВОД „СУЗАКА“ ООД

КИОТО, ЯПОНИЯ

— Как върви? — попита Мангай.

— Докато стигнем до пристанището, всички кюлчета ще бъдат изпробвани и подредени в сандъците.

— Колко позлатени оловни кюлчета са ни пробутали руснаците?

— Нито едно — отвърна Хонг, поклащайки глава. — Бройката е точна и всяко кюлче, което проверих досега, е чисто злато.

— Странно, че се оказаха толкова коректни. Пратката пристигна в уговорения час, пристанищните им работници я натовариха без никакви произшествия. За първи път, откакто си имам работа със съветските пристанищни власти, се натъквам на такава експедитивност.

— Вероятно мадам Бугейнвил се ползва с огромно влияние в Кремъл.

— Вероятно — отвърна скептично Мангай. Той огледа с любопитство купчините от блестящ жълт метал. — Интересно, какво ли се крие зад тази сделка.

— Не ми е работа да питам — каза Хонг, докато внимателно увиваше едно кюлче в хартия, за да го сложи в сандъка.

Преди Мангай да отвърне нещо, по високоговорителя долетя глас.

— Капитане, вътре ли сте?

Мангай отиде до вратата и я открехна. В коридора стоеше началник свръзки на кораба.

— Какво има?

— Сметнах за необходимо да ви уведомя, капитане, че някой заглушава радиовръзката ни.

— Напълно ли си сигурен?

— Да, господине — отвърна младият офицер. — Успях да установя местоположението. Източникът се намира на по-малко от три морски мили встрани от носовата ни част.

Мангай се извини на Хонг и забърза към мостика. Първият офицер Чао седеше спокойно на един въртящ се стол и оглеждаше уредите на компютризирания команден пулт.

— Установихте ли някакви връзки с кораби, господин Чао? — поинтересува се Мангай.

Ако внезапната поява на капитана изненада Чао, то той не я показа.

— Не, нито визуални, нито на локаторния екран, господине.

— На каква дълбочина сме?

Чао погледна показанието на ехолота.

— Петдесет метра или близо сто и шейсет фута.

Страшната истина прониза съзнанието на Мангай като стрела. Той се наведе над масата с морската карта и отбеляза курса на кораба им. Килът на „Венис“ минаваше над Цонстон банк, един от множеството райони в средната част на Егейско море, където морското дъно се намираше в порядъка на трийсет метра под повърхността — достатъчно дълбоко за безопасно преминаване на кораб, но и достатъчно плитко за спасителна операция.

— Курс към дълбоки води! — изкрещя той.

Чао погледна капитана и озадачен се смръзна за миг.

— Господине?…

Мангай отвори уста да повтори заповедта, но думите заседнаха в гърлото му. В същия миг две торпеда със звуково насочване улучиха машинното отделение и избухнаха с разрушителен ефект. По дъното на товарния кораб зейнаха дупки и морската вода започна да нахлува във всичките части на машините. „Венис“ потрепери и изпадна в предсмъртна агония.

Само осем минути оставаха до смъртта му, след като той тръгна с кърмата надолу, за да изчезне завинаги под безразличните вълни.

Малко преди „Венис“ да потъне напълно, една подводница се подаде на повърхността досами кораба и започна да шари с прожекторите си върху остатъците от плаващата развалина. Неколцината нещастни моряка, сграбчили здраво плавеите, бяха хладнокръвно разстреляни с картечен пистолет и разкъсаните им тела се изгубиха от поглед под водата. Появиха се лодки, направлявани от подскачащия лъч светлина. След продължилото няколко часа претърсване всички остатъци от кораба бяха на бордовете им, и те се прибраха в подводните плавателни съдове.

После светлината угасна и подводниците се върнаха в черните дълбини.