Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (58)

57.

Вторият машинист вървеше по преходния мостик между масивните резервоари за гориво, които се издигаха с две палуби над него. Той отговаряше за поддръжката и сега извършваше рутинна проверка за следи от теч през тръбите, които подаваха горивото в котлите, произвеждащи пара за турбините с мощност 27 000 конски сили.

Той оглеждаше съоръженията и си подсвиркваше в акомпанимента единствено на тихото бръмчене на турбогенераторите зад предната отвесна преграда. От време на време избърсваше с парцал някои тръбни съединителни части или клапан и кимаше доволно, когато се окажеха изправни.

Изведнъж спря и нададе ухо. От тясната пътека за обслужване вдясно от него чу звук от удряне на метал в метал. Заинтригуван, той тръгна бавно и безшумно по слабо осветения проход. Стигна до края на пътеката, където тя завиваше и минаваше между резервоарите за гориво и вътрешните плочи на корпуса, спря и се взря в сумрака.

Стори му се, че една фигура в униформа на стюард закрепваше нещо към резервоара за гориво. Вторият машинист се приближи тихомълком и спря на три метра от човека.

— Какво правите тук? — попита той.

Стюардът бавно се обърна и се изправи. Машинистът видя, че е азиатец. Бялата му униформа беше изцапана, а на пътеката лежеше отворена моряшка брезентова торба. Стюардът се усмихна широко, но не си направи труда да отговори.

Машинистът се приближи с няколко крачки.

— Вие нямате работа тук. Тази зона е ограничена за персонала, обслужващ пътниците.

Пак никакъв отговор.

Тогава машинистът забеляза необичайна издутина с неправилна форма върху едната страна на резервоара за гориво. От нея излизаха две медни жички, свързани с часовников механизъм, поставен до брезентовата торба.

— Бомба?! — възкликна той изумен. — Поставяте тук бомба?!

Той се обърна и хукна като обезумял по пътеката, викайки с пълно гърло. Едва изминал няколко крачки и в тясното стоманено пространство прокънтя звук, подобен на пляскане на два чифта ръце в бърза последователност — куршумите с кух връх на автоматичен пистолет със заглушител пръснаха тила му.

 

 

Задължителните тостове бяха произнесени, чашите с изстудена водка бяха пресушени и напълнени отново. Покофски изпълняваше задълженията си на домакин от шкафчето с напитки, като избягваше да среща студения пронизващ поглед на мъжа, седнал на кожения диван.

Гайдар Омбриков, шеф на седалището на КГБ в Хавана, не беше в добро настроение.

— Докладът ви няма да се хареса на моите началници — обърна се той към капитана. — Агент, изчезнал под ваше управление — това ще бъде считано за явен случай на небрежност.

— Този параход е туристически — поясни Покофски, с пламнало от възмущение лице. — Той е конструиран и предназначен да носи твърда западна валута в съветската хазна. Ние не сме плаваща главна квартира на Комитета за държавна сигурност.

— Тогава как ще обясните присъствието на десетте агента, които нашето външно управление назначи на борда на вашия плавателен съд със задачата да подслушват разговорите на пътниците?

— Опитвам се да не мисля за това.

— А би трябвало! — каза Омбриков със заплашителен тон.

— Достатъчно съм зает с управлението на кораба — побърза да се оправдае Покофски. — Нямам излишни часове, за да събирам и разузнавателни данни.

— И все пак трябвало е да вземете по-сигурни предпазни мерки. Ако американските политици избягат и разкажат преживяванията си, ужасяващите последствия ще бъдат катастрофални за международните ни връзки.

Покофски остави чашата си с водка върху шкафчето с напитки, без да отпие от нея.

— На парахода няма място, където дълго могат да се крият. В порядъка на един час те ще бъдат отново в ръцете ни.

— Надявам се да е така — язвително каза Омбриков. — Военноморските им сили ще почнат да се питат защо един съветски екскурзионен лайнер се задържа край драгоценната им кубинска база и ще изпратят патрулен катер.

— Те няма да посмеят да се качат на борда на „Леонид Андреев“.

— На него не, но моята малка увеселителна яхта плава под американски флаг. На нея няма да се поколебаят да се качат за проверка.

— Привлича вниманието тази стара яхта — отбеляза Покофски, опитвайки да смени темата. — Откъде я намерихте?

— Лично нашият приятел Кастро ни я даде назаем — отвърна Омбриков. — Принадлежала е на писателя Ърнест Хемингуей.

— Чел съм четири негови книги…

Покофски бе прекъснат от внезапната поява на първия му офицер, който нахълта в стаята, без да почука.

— Моите извинения, че ви прекъсвам, капитане, но мога ли да говоря с вас насаме?

Покофски се извини на Омбриков и излезе от кабината си.

— Какво има?

— Не можахме да ги намерим — смутен съобщи офицерът.

Покофски замълча, запали цигара в нарушение на собствените си наредби и погледна неодобрително първия офицер.

— В такъв случай предлагам да претърсите кораба отново, този път по-щателно. И огледайте по-отблизо пътниците, които се разхождат по палубите. Те може и да се крият сред тълпите.

Първият офицер кимна и бързо се отдалечи. Покофски се върна в кабината си.

— Проблеми ли има? — попита Омбриков.

Преди да успее да отговори, Покофски почувства как параходът леко се разтърси. Изненадан, той се закова на място и напрегна вниманието си, но нищо повече не се случи.

В следващия миг силна експлозия разклати „Леонид Андреев“ и изпрати конвулсивна ударна вълна, която мина през целия параход и накара хората да скочат на крака. Огромна огнена завеса изригна от левия борд на корпуса и изсипа дъжд от горящи стоманени късове и гориво върху откритите палуби. Детонацията отекна над водната повърхност и накрая заглъхна, оставяйки след себе си неземна тишина и гъст гъбовиден облак от черен дим, който се издигна към небето.

Онова, което седемстотинте пътника и екипажът не знаеха и което мнозина от тях никога нямаше да узнаят, беше, че резервоарите на кораба, намиращи се дълбоко в средата на кораба, се бяха взривили и направили огромна дупка, едната половина на която беше над, а другата под водолинията на корпуса. Те пръскаха пламтяща нафта върху надстройката във вид на сини и зелени пламъци, като покосяваха жертвите си и лумваха по тиковите палуби със скоростта на картечен огън.

За много кратко време „Леонид Андреев“ се превърна от луксозен екскурзионен лайнер в потъваща погребална клада.

 

 

Пит се размърда и се зачуди какво се бе случило. В продължение на цяла минута, докато отмине шокът, той остана проснат по очи на пода, където го бе отхвърлила силата на взрива и се опитваше да се ориентира. Започна бавно да се издига на четири крака, после се хвана за топката на бравата, за да изправи наболяващото го тяло. Натъртен, но способен да се движи, тъй като нямаше нищо счупено или навехнато, той се обърна, за да види другите.

Джордино беше полуклекнал, полулегнал на прага на банята. А си спомняше, че допреди малко седеше в спалното помещение на кабината. В очите му се четеше изненада, но външно не беше ранен. Моран и Лорън бяха паднали от леглата и лежаха на пода. И двамата бяха замаяни и имаха по няколко синини, които до седмица-две щяха да изчезнат, иначе не бяха пострадали сериозно.

Ларимър седеше свит на кълбо в единия ъгъл на кабината. Пит отиде при него и повдигна главата му. Над лявото слепоочие на сенатора се виждаше опасна пукнатина, а от сцепената му устна се стичаше струйка кръв. Той беше в безсъзнание, но дишаше леко. Пит взе възглавница от долното легло и я постави зад главата му.

Пръв заговори Джордино.

— Какво му е?

— Ударил се е — отвърна Пит.

— Какво стана? — промълви слисана Лорън.

— Експлозия — поясни Пит. — Някъде напред, вероятно в машинното.

— Котлите ли? — предположи Джордино.

— Съвременните котли са обезопасени срещу експлодиране.

— Божичко! — обади се Лорън. — Ушите ми още пищят.

По лицето на Джордино се изписа особен израз. Той извади монета от джоба си и я търкулна по покрития с твърд килим под. Но вместо да загуби инерция и след няколко кръга да падне на една страна, тя продължи да се търкаля, сякаш невидима ръка я движеше и накрая се удари със звън в най-отдалечената отвесна преграда.

— Корабът се накланя — отбеляза Джордино с равен тон.

Пит отиде до вратата и я открехна. Коридорът се изпълваше с пътници, които излизаха от кабините си и объркани се лутаха в двете посоки.

— Свърши се с план Б.

— План Б? — погледна го въпросително Лорън.

— Имах намерение да открадна кубинската яхта. Но вече едва ли ще има места в нея.

— Какви са тия приказки? — обади се Моран. Той с мъка се изправи на крака, хващайки се за една верига на леглото. — Номер, а? Евтин номер за прах в очите.

— Доста скъпоструващ номер, ако ме питате — злобно му отвърна Джордино. — Експлозията положително е повредила сериозно кораба. Той явно се пълни с вода.

— Ще потънем ли? — изплаши се Моран.

Пит не му обърна внимание и отново погледна през вратата. Повечето от пътниците проявяваха спокойствие, но имаше и такива, които почнаха да викат и плачат. Постепенно коридорът се задръсти от хора, понесли неразумно наръч лични вещи и набързо натъпкани куфари. В един момент Пит долови миризма на горяща боя и малко след това видя тънка струя дим. Той затръшна вратата и започна да издърпва одеялата от леглата и да ги хвърля на Джордино.

— Бързо намокри тия одеяла и всички кърпи в банята!

Джордино стрелна с поглед съвършено сериозното лице на Пит и изпълни нареждането му. Лорън коленичи и опита да повдигне главата и раменете на Ларимър от пода. Сенаторът изстена и отвори очи, поглеждайки Лорън така, сякаш се мъчеше да я разпознае. Моран седеше свит до преградната стена и си мърмореше нещо под носа.

Пит грубо избута Лорън, изправи Ларимър на крака и преметна едната му ръка през рамото си. Джордино излезе от банята и раздаде на всички мокрите одеяла и кърпи.

— Добре, Ал, сега ми помогни за сенатора. Лорън, ти се дръж за конгресмен Моран и вървете плътно зад мен. — Той млъкна и огледа всички. — И тъй, да тръгваме!

Пит рязко отвори вратата и бе обгърнат от търкалящ се облак дим, който идваше незнайно откъде.

 

 

Още преди да заглъхне експлозията, капитан Покофски се отърси от смайването си и се втурна към капитанския мостик. Младият дежурен офицер отчаяно натискаше бутоните на автоматизирания команден пулт, обхванат от мъчително безпокойство.

— Затвори херметическите врати и задействай пожарогасителната система — изкрещя Покофски.

— Не мога! — проплака безпомощно дежурният офицер. — Нямаме никаква мощност!

— Ами резервните генератори?

— И те са излезли от строя. — По лицето на дежурния се четеше нескрито изумление. — Телефоните на кораба са глухи. Компютърът за установяване на повреди не работи. Никой от уредите не реагира. Дори не можем да подадем сигнал за обща тревога.

Покофски изтича навън от мостика и погледна към кърмата. Красивият му някога параход бълваше огън и дим от средната секция. Само преди минути той бе изпълнен с музика и непринудено веселие. Сега гледката беше ужасяваща. Откритият плувен басейн и палубите с общите салони се бяха превърнали в крематориум. Двестате души, излегнати на слънце, бяха почти мигновено изпепелени от облялата ги вълна пламнало гориво. Някои опитали да се спасят, скачайки в басейна, но само миг след като са подали глава, за да си поемат въздух, високата температура е пресушила белите им дробове и ги е довършила; други, чиято кожа и оскъдно облекло са били в пламъци, бяха скочили направо през борда.

Покофски стоеше нещастен и потресен при вида на тази огнена сеч. Това беше миг от времето, взет от ада. Беше уверен до дъното на душата си, че е загубил парахода си. Гибелта не можеше да бъде спряна; водата нахлуваше във вътрешността на „Леонид Андреев“ и увеличаваше наклона му. Той се върна на мостика.

— Обяви напускане на кораба — каза Покофски на дежурния офицер. — Спасителните лодки на левия борд горят. На десния са все още непокътнати, качи в тях колкото можеш жени и деца.

Докато дежурният офицер забързано се отдалечаваше, на мостика се появи главният инженер Ерик Казински, останал без дъх след изкачването на всички стълби от долната част на кораба. Веждите и част от косата му бяха опърлени, подметките на обувките му пушеха, но той като че ли не забелязваше. Съзнанието му се бе вцепенило от болка.

— Докладвай! — нареди му Покофски с тих глас. — Каква е причината за експлозията?

— Резервоарът за гориво е избухнал — започна Казински. — Бог знае защо. Разрушени са помещенията за произвеждане на енергия и на резервните генератори. Второто и третото помещения за котлите са наводнени. Успяхме ръчно да затворим херметическите врати към машинното, но корабът поема вода с обезпокояваща скорост. А след като нямаме мощност, за да захранваме помпите… — Той сви безпомощно рамене, без да довърши изречението.

Всички изгледи да бъде спасен „Леонид Андреев“ се изпариха. Единственият зловещ въпрос беше дали щеше първо да изгори до основи, или щеше направо да потъне? Малцина щяха да оцелеят в следващия един час, заключи Покофски с ужасяваща сигурност. Едни щяха да изгорят в пламъците, други щяха да се удавят, без да успеят да се качат в жалкия брой останали невредими спасителни лодки.

— Доведи хората си долу тук — рече Покофски. — Напускаме парахода.

— Благодаря ви, капитане — отвърна главният инженер и му подаде ръка. — Желая ви късмет.

Двамата се разделиха и Покофски тръгна към свързочния пункт. Началникът свръзки вдигна поглед от радиостанцията при внезапната поява на капитана.

— Изпрати сигнал за помощ — нареди Покофски.

— Позволих си на своя отговорност веднага след експлозията да изпратя сигнали за мобилизация, капитане.

Покофски постави ръка върху рамото на офицера.

— Инициативата ти е похвална — рече той и със същия спокоен тон попита: — Имаше ли проблеми с предаването?

— Не, господине. След като захранването прекъсна, включих аварийните акумулатори. Първият отговор дойде от корейски контейнеровоз само на десет мили югозападно от нас.

— Слава богу, че някой се намира наблизо. Обадиха ли се и други?

— Да, спасителни кораби и хеликоптери от Американските военноморски сили в залива Гуантанамо. Единственият друг плавателен съд на петдесет мили оттук е норвежки екскурзионен кораб.

— За него ще е късно — рече замислен Покофски. — Ще трябва да съсредоточим надеждите си в корейците и американците.

 

 

С мокро одеяло върху главата Пит трябваше пипнешком да проправя път по коридора и задимените стълби. Три-четири пъти той и Джордино се препъваха в тела на пътници, умрели от задушаване.

Ларимър правеше геройско усилие, за да върви в крак с Пит, а Лорън и Моран, хванати за коланите на Пит и Джордино, стъпваха несигурно след тях.

— Още колко остава? — попита задъхана Лорън.

— Ще трябва да изкачим четири палуби, за да стигнем до откритата палуба за разходки — също задъхан отвърна Пит.

На втората стълбищна площадка се натъкнаха на плътна стена от хора. Те така се бяха струпали на стълбите, надпреварвайки се да избягат от дима, че не можеше и крачка напред да се направи. Членовете на екипажа действаха хладнокръвно и се опитваха да насочат човешкия поток към лодъчната палуба, но спокойствието бе отстъпило пред неизбежната зараза от паника и те бяха прегазени от пискащата, пришпорвана от страха, разлюляна тълпа.

— Наляво! — извика Джордино в ухото на Пит. — Коридорът стига до друго стълбище, водещо към кърмата.

Осланяйки се на дълбоката вяра в ниския си приятел, Пит зави по коридора, мъкнейки Ларимър със себе си. Сенаторът успя най-накрая да стегне походката си върху равната повърхност и пое собствената си тежест. За тяхно огромно облекчение димът тук бе по-слаб, а потокът от изплашени хора пооредя. Когато най-накрая стигнаха стълбището на кърмата, то се оказа празно. Джордино не се бе подчинил на стадното чувство и ги бе довел на временно безопасно място.

Те излязоха на открито на палубата с остъкления общ салон. След няколко минути, колкото да облекчат напиращата кашлица и да прочистят наболяващите ги дробове с чист въздух, всички отправиха поглед надолу към обречения кораб в потискащо мълчание.

 

 

„Леонид Андреев“ се бе наклонил наляво под ъгъл двайсет градуса. Хиляди литри гориво се разливаха в морето и се възпламеняваха. Водата около назъбената дупка на корпуса, причинена от взрива, представляваше огромен пожар. Цялата средна секция на кораба гореше като факла. Невероятно високата температура бе нажежила стоманените плочи до червено и ги бе изкривила в уродливи форми. Бялата боя се бе превърнала в черни шупли, тиковите палуби бяха изгорели почти докрай, а стъклата на прозорците пукаха като картечници.

Раздухвани от океанския бриз, пламъците се разпространяваха с невиждана скорост към командния мостик. Свързочният пункт бе вече погълнат от тях и началникът свръзки бе смъртоносно обгорял до радиоапарата. Вътрешните стълби и вентилационните тръби изстрелваха нагоре пламъци и виещ се дим. Както всички съвременни туристически лайнери „Леонид Андреев“ също бе проектиран и построен да бъде огнеустойчив, но дори и най-точното планиране или най-крайното предположение не би могло да предвиди разрушителните последствия от експлозия на горивен танк, която обливаше парахода като огнепръскачка.

Огромен облак мазен пушек, бълващ на талази, се издигаше на десетки метри височина, разстилаше се в горните въздушни течения и надвисваше над кораба като покров. Основата на облака представляваше плътен огнен фонтан, който се виеше и бушуваше във вид на яростен оранжево-жълт вихър. А долу, в по-ниските части на корпуса, пламъците със синьо-белия цвят на ацетилена и с температура, стигаща точката на топене от въздуха, всмукван от разбитите плочи, създаваха впечатлението за доменна пещ.

Макар че мнозина от пътниците бяха в състояние да се измъкнат по стълбищата, долу мъртвите бяха над сто — едни затворени и изгорели в кабините си, други, застигнати от пушека, докато са се втурвали да бягат към горните палуби. Трети, преодолявайки тези препятствия, са били подгонени от пламъците към кърмата, което пък ги е отдалечило от спасителните лодки.

Всички усилия на екипажа да поддържат някакъв ред потъваха в хаоса. Най-накрая пътниците бяха оставени сами да се грижат за себе си, но никой не знаеше накъде да бяга. Всички лодки на левия борд бяха в пламъци и само три бяха спуснати от десния борд във водата, преди огънят да пресече пътя на екипажа. Междувременно обаче една от лодките се подпали, докато я спускаха.

Тогава хората започнаха да се хвърлят във водата като мигриращи леминги. Височината беше около петнайсет метра и много от онези, които си бяха сложили спасителни жилетки, правеха грешка, като ги надуваха преди да скочат и си счупваха вратовете при сблъсъка с водната повърхност. Жени стояха онемели от ужас и се страхуваха да скочат, мъже ругаеха от отчаяние. Плуващите се устремяваха към няколкото спасителни лодки, но екипажите, които ги управляваха, запалваха моторите и бързо се отдалечаваха, от страх да не потънат от претоварване.

Насред безумната драма пристигна контейнеровозът. Капитанът приближи плавателния си съд на стотина метра от „Леонид Андреев“ и спусна възможно най-бързо спасителните си лодки. Минути по-късно се появиха вертолети на Американските военноморски сили и започнаха да изтеглят оцелелите от морето.