Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (15)

14.

След режещия въздух на Аляска жегата и влагата на Южна Калифорния действаха като сауна. Пит се обади по телефона, после взе кола под наем от летището на Чарлстън. Пое на юг към града по главен път 52 и не след дълго отби по шосето, водещо към разпръснато застроената военноморска база. Зави надясно по Спруил авеню и след по-малко от два километра стигна до дълга тухлена постройка със стърчаща на покрива овехтяла, ръждясала табела с надпис: Завод за чугун и парни котли „Алхамбра“.

Той паркира колата и мина през висок железен сводест проход, от който висеше малка плочка с изписана година — 1861. Остана изненадан от приемната. Обзавеждането й беше ултрамодерно.

Навсякъде проблясваха хромови повърхности. Изпита чувството, че е стъпил върху снимка, изрязана от луксозно списание за архитектура.

Едно приятно младо същество вдигна поглед, помръдна устни в едва забележима усмивка и попита:

— Какво обичате, господине?

Пит се втренчи в пъстрите зелени очи и си представи момичето като бивша местна кралица на красотата.

— Обадих се от летището и уговорих среща с господин Хънли. Казвам се Пит.

Момичето веднага си спомни и увеличи усмивката си с не повече от милиметър.

— Да, той ви очаква. Моля, заповядайте оттук.

Тя го въведе в кабинет изцяло в кафяви тонове. Пит изведнъж се почувства като потопен в овесена каша. Закръглен, нисък мъж с усмихнато лице стана иззад огромното бюро във форма на бъбрек и протегна ръка.

— Господин Пит. Аз съм Чарли Хънли.

— Господин Хънли — каза Пит, ръкувайки се с мъжа. — Благодаря ви, че ме приехте.

— Няма защо. Вашето обаждане възбуди любопитството ми. Вие сте първият човек, който се интересува от обема на производство на парни котли от, божичко, сигурно четирийсет години насам.

— Вече не ги ли произвеждате?

— Господи, не! Спряхме ги през лятото на петдесет и първа. Това беше краят на една епоха едва ли не. Моят прапрадядо валцовал броневи плочи за бронирания флот на Конфедерацията. След Втората световна война дядо ми пък решил, че е дошло време за промяна. Преоборудвал фабриката и започнал да произвежда метални съоръжения. Както тръгнаха нещата, оказа се, че е взел умно решение.

— Случайно да сте запазили някои протоколи от старата ви продукция? — попита Пит.

— За разлика от вас, янките, които изхвърляте всичко — заговори с плаха усмивка Хънли, — ние, южняците, сме по пазенето, включително и на жените си.

Пит се засмя от учтивост и не си направи труда да попита с какво калифорнийското му възпитание го определя като янки.

— След като ми се обадихте — продължи Хънли, — аз се поразрових из архивите ни. Не ми споменахте година, но тъй като сме доставили само четирийсет водотръбни котли на военни кораби, по спецификациите, за които споменахте, открих фактура с въпросния сериен номер. За жалост не мога да ви кажа нищо повече от това, което вие вече знаете.

— А къде сте изпратили котела — на фирмата, доставяща двигателите, или директно в корабостроителницата за монтаж?

Хънли взе пожълтелият документ от бюрото и го погледна за справка.

— Тук пише, че сме го пратили в корабостроителното обединение в Савана, Джорджия, на четиринайсети юни 1943 година. — Хънли взе още един лист. — Това е протокол от един от нашите инспектори, който е проверявал котлите след монтирането им на кораба и свързването им с двигателите. Няма нищо друго, представляващо някакъв интерес, освен името на кораба.

— Да, то ми е известно — каза Пит. — „Пайлъттаун“.

Хънли погледна отново в протокола и по лицето му се изписа озадачен израз.

— Вероятно говорим за два различни кораба.

— Възможно ли е да е станала грешка? — погледна го очаквателно Пит.

— Не, освен ако сте записали погрешен сериен номер.

— Бях особено внимателен.

— Тогава не знам какво да ви кажа — отвърна Хънли и му подаде протокола през бюрото. — Защото според приемателния протокол котел номер 38874 е бил монтиран на товарен кораб тип „Либърти“ на име „Сан Марино“.