Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (19)

18.

През почивните дни официалният Вашингтон се превръща в призрачен град. В петък в пет часа следобед правителствените механизми забавено изскърцват до пълен покой и заспиват до понеделник сутрин, когато отново се разбуждат с неохотата на студен двигател. После, след като дойдат и си тръгнат чистачите, огромните здания пак притихват като мавзолеи. Най-изненадващото е, че телефонните системи също се изключват.

Остават единствено туристите, които пъплят по затворената за автомобили алея „Мал“, трупат се около Капитолия, изкачвайки безкрайните стъпала и зяпат с отворени уста вътрешната страна на купола.

По обед неколцина души надничаха през желязната ограда на Белия дом, когато президентът излезе, прекоси бързо затревената площ и им махна усмихнат, преди да се качи в хеликоптера. Последва го малък антураж от помощници и агенти от Тайните служби. Присъстваха и няколко елитни журналисти. Повечето им колеги си бяха вкъщи и гледаха бейзбол по телевизията или се шляеха из някое голф игрище. Фосет и Лукас стояха при южния портал и наблюдаваха как тромавият летателен апарат се издигна над Е стрийт и постепенно се смали до точица по пътя си за военновъздушната база Андрюс.

— Това се казва бърза работа! — отбеляза тихо Фосет. — За по-малко от пет часа успя да осигуриш изпълнението на ролята.

— Отделът ми в Лос Анджелис откри Сатън и го набута в кабината на един изтребител Г-20 на Военновъздушните сили само четирийсет минути след като им се обадих.

— Ами Марголин?

— Един от моите агенти доста прилича на него. Щом се мръкне, ще го качим на един реактивен самолет за Ню Мексико.

— Може ли да се вярва на твоите хора, че няма да се изпуснат за тази игра?

Лукас хвърли остър поглед към Фосет.

— Те са обучени да си мълчат. Ако отнякъде изтече информация, то тя ще е от президентския персонал.

Фосет се усмихна едва-едва. Знаеше, че под краката му се клати. Хлабавата дисциплина на персонала на Белия дом предоставяше открита територия на журналистическото тяло.

— Никой не може да се изтърве за нещо, което не знае — каза той. — Едва сега те ще осъзнаят факта, че мъжът с тях в хеликоптера не е президентът.

— Но ще бъдат добре пазени във фермата — отбеляза Лукас. — Пристигнат ли веднъж, никой няма да напуска имението, а освен това съм се погрижил всички апарати за връзка да се контролират.

— Ако някой кореспондент разкрие играта, скандалът Уотъргейт ще бъде песен в сравнение с този.

— Как приеха положението съпругите им?

— Оказаха стопроцентово съдействие — отвърна Фосет. — Първата дама и госпожа Марголин предложиха да се затворят в спалните си с извинението, че са пипнали вирус.

— Добре, а сега? — попита Лукас. — Какво ще правим?

— Ще чакаме. — Гласът на Фосет стана по-суров. — Ще чакаме търпеливо, докато намерим президента.

— Струва ми се, че претоварваш електрическите вериги — подметна Дон Милър, заместник-директорът на ФБР.

Емет не обърна внимание на забележката на Милър. В продължение на няколкото минути, откакто се бе върнал в главната квартира на Федералното бюро на Пенсилвания авеню и Десета улица, той даде сигнал за тревога на всички отдели в Бюрото. Последва нареждане за готовност за спешни действия от най-първостепенно значение до управленията в петдесетте щата и до работещите извън граница агенти. След това разпореди да се извадят всички папки, досиета и описания на криминалните престъпници и терористи с опит в отвличанията.

Привидното му обяснение за пред шестте хиляди агенти на Бюрото беше, че Тайните служби са се натъкнали на данни за замислено похищение на държавния секретар Оутс и други все още неназовани високопоставени служители от правителството.

— Може да се окаже сериозен заговор — заключи Емет с неопределен тон в гласа. — Не бива да рискуваме с мисълта, че Тайните служби грешат.

— Веднъж сгрешиха — отбеляза Милър.

— Но не и този път.

Милър погледна с любопитство Емет.

— Предоставяш ни страшно малко сведения, с които да работим. Защо е тази дълбока потайност?

Емет не му отговори. Милър не настоя с повече въпроси и му подаде през бюрото три папки.

— Ето последните данни за похищенията на ООП, за взиманията на заложници от страна на мексиканската бригада на Запата и за случай, за който съм в неведение.

Емет го погледна навъсен.

— Можеш ли да бъдеш по-ясен?

— Не вярвам да има връзка, но тъй като те действат доста странно…

— Кои „те“? — прекъсна го Емет, като взе папката и я отвори.

— Един съветски представител в Обединените нации на име Алексей Луговой…

— Изтъкнат психолог — вметна Емет, както четеше.

— Да. Той и екипът му от членове на Световната здравна организация са изчезнали.

Емет вдигна поглед.

— Изпуснали сме ги?

Милър кимна.

— Агентите ни в Обединените нации, които ги държат под наблюдение, съобщиха, че руснаците са излезли от сградата в петък вечер…

— Но днес сме едва събота сутринта — прекъсна го Емет. — Минали са само няколко часа, какво толкова подозрително има?

— Те са готови на всичко, за да се отърват от нашите „сенки“. Специалните агенти в нюйоркското управление направиха проверка и установиха, че никой от руснаците не се е прибирал в апартамента или хотела си. Изчезнали са от поглед колективно.

— Някакви данни за Луговой?

— Действията му показват, че е чист. Държи се настрана от агентите на КГБ в съветската мисия.

— А екипът му?

— От него също никой не е бил забелязан да се занимава с шпионска дейност.

Емет се замисли за момент. При подобни случаи обикновено не обръщаше особено внимание на доклада или най-многото нареждаше да се извършва рутинно следене. Но този път го зачовърка съмнение. И все пак изчезването на президента и на Луговой в една и съща нощ може би е чисто съвпадение.

— Искам да чуя мнението ти, Дон — каза той накрая.

— Трудно ми е да предвидя нещо — отвърна Милър. — Не е изключено в понеделник всички да се появят в Обединените нации. От друга страна обаче не мога да не предположа, че очебийно чистото име, което Луговой и хората му са си създали, вероятно е параван.

— С каква цел?

— Нямам улика — сви рамене Милър.

Емет затвори папката.

— Нека нюйоркското управление да не изоставя случая. Искам да получа последни срочни данни веднага щом има такива налице.

— Колкото повече се замислям — рече Милър, — толкова повече нараства любопитството ми.

— За кое?

— Какви ли са тия жизненоважни поверителни сведения, които група съветски психолози искат да откраднат?