Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (1)

Встъпление
„Сан Марино“

15 юли 1966

Тихият океан

Момичето засенчи от слънцето кафявите си очи и се загледа в едрия буревестник, който кръжеше плавно над кърмовата товарна стрела на кораба. То се полюбува известно време на изящния полет на птицата и след като му доскуча, се изправи до седнало положение, откривайки почернелия си гръб, нашарен равномерно с червени черти, оставени от летвите на шезлонга на стария параход.

Младата жена огледа палубата за следи от екипажа, но не видя никого и тогава плахо намести гърдите си в сутиена на банския си в по-удобно положение.

Тялото й беше горещо и потно от влажния тропически въздух. Тя прокара ръка върху стегнатия си корем и почувства как потта извира от кожата й. Излегна се отново в шезлонга, успокоена и отпусната, а ритмичното туптене на двигателите на стария кораб и силната горещина на слънцето я унесоха в дрямка.

Страхът, който кипеше в нея, когато се качи на борда, се бе изпарил. Тя вече не осъмваше будна, заслушана в ударите на сърцето си, не търсеше да открие подозрение, изписано по лицата на екипажа, нито пък чакаше капитана да я уведоми с мрачен израз, че се намира под арест на кораба. Бавно заравяше в съзнанието престъплението си и започваше да мисли за бъдещето. С облекчение установи, че в крайна сметка вината й се оказа едно краткотрайно вълнение.

Тя зърна с крайчеца на окото бялата куртка на азиатеца сервитьор, който слизаше по стълбата. Той тръгна боязливо към нея с поглед, забит в палубата, сякаш се притесняваше от полуголото й тяло.

— Извинете, госпожице Уолас — рече той, — капитан Мастърс ви кани най-учтиво да вечеряте с него и неговите офицери тази вечер… ако се чувствате по-добре.

Естел Уолас се почувства благодарна, че слънчевият й загар прикри изчервяването й. Откакто се качи на борда от Сан Франциско, беше се престорила на болна и се хранеше сама в каютата си, за да избегне всякакви разговори с корабните офицери. Накрая реши, че не може вечно да стои затворена. Време беше да започне да живее в лъжа.

— Предайте на капитан Мастърс, че вече се чувствам много по-добре. С удоволствие ще вечерям с него.

— Той ще се зарадва да чуе това — отвърна сервитьорът с широка усмивка, която разкри дупка в средата на горния му ред зъби. — Ще кажа на готвача да ви приготви нещо по-специално.

Момчето се обърна и се отдалечи с походка, която се стори на Естел прекалено раболепна, дори за един азиатец.

Уверена в решението си, тя се загледа безцелно в трипалубната надстройка в средата на „Сан Марино“. Небето над черния дим, който се виеше от единствения комин, беше необикновено синьо и в пълен контраст с олющената бяла боя на преградните стени.

Много здрав кораб, бе се похвалил капитанът, докато я отвеждаше до кабината й. Разказваше историята му и някои статистически данни, като й вдъхваше увереност, сякаш Естел беше изплашена пътничка, на която й предстоеше да се вози с кану по бързей.

Построен през 1943 година по стандартния проект на военен кораб от Втората световна война, „Сан Марино“ пренасял боеприпаси за Англия по Атлантическия океан, като го прекосил шестнайсет пъти в двете посоки. Веднъж, когато се отклонил от конвоя, бил улучен от торпедо, но не потънал и успял на собствен ход да се добере до Ливърпул.

От войната насам той пребродил световните океани под панамска регистрация — един от трийсетте кораба, собственост на параходното дружество „Манкс“ в Ню Йорк, извършващи редовни курсове от и до затънтени пристанища.

Дълъг 135 метра, със скосен нос и остра кърма, той порел вълните на Тихия океан с единайсет възела в час. След оставащите му още няколко полезни години, „Сан Марино“ щял да завърши пътя си на боклука.

Ръжда шареше стоманената му обшивка. Имаше мърлявия вид на проститутка от бедняшки квартал, но в очите на Естел Уолас той изглеждаше неопетнен и красив.

Миналото на Естел вече се заличаваше. С всеки оборот на износените двигатели пропастта между сивия, себеотрицателен живот на Естел и пламенно търсената фантазия се задълбочаваше.

 

 

Първата стъпка към преобразяването си в Естел Уолас Арта Касилайо направи, когато намери загубен паспорт, заклещен под седалката на градски автобус, пътуващ по булевард „Уилшир“ във върховия вечерен час на Лос Анджелис. Без всъщност да знае защо, Арта го пусна в чантата си и го занесе вкъщи.

Минаха дни, а тя все още не бе предала документа на автобусния шофьор, нито го бе пратила по пощата на законния му собственик. Арта разглеждаше с часове всяка страница с чужди печати. Заинтригува я лицето от снимката. Въпреки че беше по-модно гримирано, то поразително приличаше на нейното. И двете жени бяха почти на една и съща възраст — по-малко от осем месеца деляха рождените им дни. Еднакъв беше и кафявият цвят на очите им и като се изключеха различните им прически и някои сенки в грима, те спокойно можеха да минат за сестри.

Тя започна да се гримира така, че да заприлича на Естел Уолас — едно второ аз, което можеше, поне мислено, да избяга в екзотичните места на света, където свенливата, кротка Арта Касилайо не бе допускана.

Една вечер след работното време на банката, в която работеше, тя се улови, че погледът й се задържа върху пачките новонапечатани банкноти, доставени същия следобед от Банката на федералния резерв, намираща се в центъра на Лос Анджелис. По време на четиригодишната си практика тя толкова бе свикнала да борави с огромни суми пари, че имаше имунитет към подобна гледка — апатия, която рано или късно обземаше всеки банков касиер. Но ето че този път най-неочаквано купчините от зелени банкноти я примамиха. Подсъзнателно тя започна да си представя, че са нейни.

В края на работната седмица Арта се прибра и се затвори в апартамента си, за да затвърди решението си и да планира престъплението, което възнамеряваше да извърши, както и да упражнява всеки жест, всяко движение, докато ги овладее, без да трепне. В неделя цялата нощ лежа плувнала в студена пот и не мигна до иззвъняването на будилника, но твърдо решена да осъществи плана си.

Парите пристигаха всеки понеделник с бронирана кола и обикновено възлизаха между шестстотин и осемстотин хиляди долара. След като се извършеше преброяването им, те се задържаха до сряда, когато се разпращаха по клоновете на банката, пръснати из целия регион на Лос Анджелис. Арта беше решила да предприеме действия в понеделник следобед, когато оставаше чекмеджето си с парите в хранилището.

На сутринта тя се изкъпа, гримира се и си обу чорапогащи. Нави цяла ролка двустранно залепваща се лепенка около краката си — от прасците до горната част на бедрата, без да маха защитното фолио върху външната страна на лепилната лента. Това странно изобретение бе покрито с пола, стигаща почти до глезените и само със сантиметри по-дълга от края на лентата.

После тя взе грижливо подрязани пачки от качествена облигационна хартия и ги пъхна в обемиста, подобна на торба чанта. Всяка пачка бе стегната с оригинална синьо-бяла бандерола на Банката на федералния резерв и от двете й страни се виждаха по една чисто нова петдоларова банкнота. За необиграното око пачките изглеждаха напълно истински.

Арта застана пред огледало в цял ръст и повтори няколко пъти: „Арта Касилайо вече не съществува. Сега ти си Естел Уолас“. Измамата като че ли минаваше. Тя почувства мускулите си отпуснати, сърцебиенето й стана по-бавно, по-повърхностно. После пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна за работа.

В старанието си да изглежда естествена тя без да иска пристигна в банката десет минути по-рано — за почуда на всички, които я познаваха добре — но тъй като беше понеделник сутрин, никой не обърна внимание на този факт. От мига, в който седна зад гишето си, всяка минута й се струваше час, всеки час — вечност. Изпитваше странното чувство, че е някак откъсната от познатото й обкръжение, но въпреки това бързо потискаше всякаква мисъл за зарязване на този рискован план. За нейна утеха страхът и паниката продължаваха да дремят в нея.

Когато най-сетне стана шест часът и един от помощник подпредседателите затвори и заключи масивните външни врати, тя бързо уравни парите в чекмеджето си и тихомълком се шмугна в тоалетната, където в уединението на кабината отмота външното защитно фолио от краката си и го пусна в тоалетната чиния. След това взе фалшивите пачки и ги залепи върху лепилната лента, после разтъпка крака, за да провери дали някоя няма да падне, докато върви.

Доволна, че всичко е готово, тя излезе от тоалетната и се помота във фоайето, изчаквайки другите касиерки да оставят касовите си чекмеджета в хранилището и да се разотидат. Бяха й нужни само две минути да остане сама зад огромната стоманена преграда и получи тези две минути.

Тя вдигна сръчно полата си и с точни движения размени фалшивите пачки с пачките, съдържащи истински банкноти. Когато излезе от хранилището и се усмихна за довиждане на помощник подпредседателя, който кимна в отговор, докато я пропускаше през една странична врата, не можеше да повярва, че номерът й е успял.

Секунди след като влезе в апартамента си, изхлузи полата си, отлепи пачките от краката си и започна да ги брои. Общата сума възлизаше на 51 000 долара.

Не напълно достатъчно.

В нея пламна разочарование. Беше й нужна поне два пъти по-голяма сума от тази, за да избяга от страната и да поддържа минимално охолен живот, докато увеличи лъвския пай чрез вложения.

Леснината на операцията замая главата й. Запита се дали ще посмее да извърши нов грабеж в хранилището. Парите в Банката на федералния резерв бяха вече преброени и до сряда нямаше да се разпращат по клоновете. На другия ден беше вторник. Все още имаше възможност да повтори удара си, преди липсата да бъде разкрита.

Защо не?

Мисълта да ограби една и съща банка два пъти за два дни я изпълни с възбуда. Може би на Арта Касилайо й липсваше такава смелост, но Естел Уолас изобщо не се нуждаеше от увещания.

Същата вечер тя купи голям старомоден куфар от магазин за употребявани вещи и му направи двойно дъно. Уви с дрехи парите и взе такси до международното летище на Лос Анджелис. Там тя остави куфара на съхранение за една нощ в багажна клетка с ключ и си купи билет за Сан Франциско за ранния вечерен полет във вторник. После уви във вестник неизползвания си билет за понеделник вечер и го хвърли в кошчето за боклук. Вече нямаше какво друго да прави, прибра се вкъщи и заспа като пън.

И втората кражба мина гладко като първата. Три часа след като си тръгна за последен път от банката на Бевърли-Уилшир, тя вече броеше парите в един хотел в Сан Франциско. Общата сума се оказа 128 000 долара. Съвсем не смайваща печалба според инфлационните проценти, но за нейните нужди тя беше повече от тлъста.

Следващата стъпка беше относително проста. Провери във вестниците за заминаващи кораби и попадна на „Сан Марино“ — товарен кораб, който тръгваше за Окланд, Нова Зеландия, в шест и половина на следващата сутрин.

Час преди отплаването му тя изкачи дъсченото мостче. Капитанът заяви, че рядко взимал пътници, но любезно се съгласи да я качи срещу взаимно договорена такса — която сигурно щеше да влезе в джоба му, вместо в хазната на параходното дружество, предположи Естел.

 

 

Естел пристъпи прага на офицерската столова и се спря нерешително за миг пред преценяващите погледи на седящите в салона мъже.

Боядисаната й в медночервен цвят коса падаше под раменете и доста подхождаше на тена на лицето й. Беше облечена с дълга розова рокля с къси ръкави, прилепнала по тялото й там, където трябваше. Единственото й допълнение беше една бяла костена гривна. Семплата елегантност на външния й вид направи впечатление на офицерите, които станаха на крака при появата й.

Капитан Ъруин Мастърс, висок мъж с прошарена коса, се приближи до нея и взе ръката й.

— Госпожице Уолас — каза той, усмихнат сърдечно. — Радвам се, че изглеждате в добра форма.

— Мисля, че най-лошото мина — отвърна тя.

— Няма да скрия, че бях започнал да се безпокоя. Това, че не излязохте от кабината си пет дни, доста ме изплаши. Както нямаме доктор на борда, щяхме да се окажем в затруднение, ако се наложеше някакво лечение.

— Благодаря ви — тихо рече тя.

Той я погледна леко изненадан.

— За какво ми благодарите?

— За вашата загриженост. — Тя леко стисна ръката му. — От доста време насам никой не е бил загрижен за мен.

Той кимна и намигна.

— Ами капитаните са за това. — После се обърна към останалите офицери. — Господа, разрешете ми да ви представя госпожица Естел Уолас, която ще ни удостои с любезното си присъствие до пристанището в Окланд.

Офицерите й се представиха. Стана й забавно, че повечето от мъжете бяха „номерирани“ — първи офицер, втори офицер… дори имаше и четвърти. Всички се ръкуваха с нея така, сякаш ръката й беше от фин порцелан, всички освен инженера — нисък, широкоплещест човек, със славянско произношение. Той се наведе сковано и целуна върховете на пръстите й.

Първият офицер й посочи с ръка сервитьора, който стоеше зад малък махагонов барплот.

— Какво ще пийнете, госпожице Уолас?

— Възможно ли е да бъде дайкири? Пие ми се нещо сладко.

— Готово — отвърна първият офицер. — „Сан Марино“ може и да не е луксозен пътнически лайнер, но ние поддържаме най-добрия бар за коктейли в този район на Тихия океан.

— Бъди по-откровен — добродушно го смъмри капитанът. — Пропусна да споменеш, че ние вероятно сме единственият кораб на тази географска ширина.

— Това е подробност — сви рамене първият офицер. — Ли, направи едно от твоите прословути дайкирита за младата дама.

Естел наблюдаваше с интерес как момчето сръчно изстиска лимон и добави останалите съставки. Вършеше всичко с елегантни жестове. Пенестото питие беше много вкусно и тя едва удържа желанието си да го изпие наведнъж.

— Ли — каза Естел, — вие сте истинско чудо.

— Така е — вметна Мастърс. — Извадихме късмет, че го наехме.

Естел отново отпи глътка.

— Както виждам, имате доста азиатци в екипажа.

— Нови попълнения — поясни Мастърс. — Десет души от екипажа напуснаха кораба, след като влязохме в док в Сан Франциско. За щастие Ли и още девет негови приятели корейци дойдоха от морската трудова борса малко преди да отплаваме.

— Адски тъмна работа, ако питате мен — изсумтя вторият офицер.

Мастърс сви рамене.

— Членове на екипажа напускат кораби в пристанищата, откакто човек от кроманьонската раса е построил първия сал. Няма нищо странно в това.

Вторият офицер поклати глава, изпълнен със съмнения.

— Да са един, двама, разбирам, ама десет…! „Сан Марино“ е солиден кораб, а и капитанът му е опитен шкипер. Не виждам причина за масово бягство.

— Изискванията на морето — въздъхна Мастърс. — Корейците са чисти, трудолюбиви моряци. Не бих ги заменил и за половината товар в трюмовете си.

— Доста висока цена — смънка инженерът.

— Много ли ще е неуместно — смело се намеси Естел, — ако попитам какъв товар превозвате?

— Съвсем не — с готовност отвърна много младият четвърти офицер. — В Сан Франциско нашите трюмове бяха натоварени с…

— Титанови блокове — прекъсна го капитан Мастърс.

— На стойност осем милиона долара — допълни първият офицер, поглеждайки строго четвъртия офицер.

— Още едно, ако обичате — обърна се Естел към момчето на бара и му подаде празната си чаша, после заговори на Мастърс. — Чувала съм за титан, но нямам представа за какво се използва.

— Когато се обработва както трябва в чиста форма, титанът става по-здрав и по-лек от стоманата и поради това си качество се търси много от производителите на реактивни самолетни двигатели. Той също така се използва широко в производството на бои, изкуствена коприна и пластмасови изделия. Предполагам, че дори и във вашата козметика ще се открият следи от него.

Готвачът, анемичен на вид азиатец с искрящо бяла престилка, надникна през една странична врата и кимна на Ли, който на свой ред чукна по стъклена чаша с дълга лъжица.

— Вечерята е готова за сервиране — обяви той с твърдо английско произношение и се усмихна, откривайки дупката от липсващия си преден зъб.

Яденето беше толкова превъзходно, че Естел си обеща никога да не го забрави. Нищо повече от това да бъде заобиколена от шестима внимателни мъже в красиви униформи не можеше да иска женската й суета за една вечер.

След кафето капитан Мастърс се извини и се упъти към мостика. Един по един и другите офицери се оттеглиха, за да поемат задълженията си, а Естел направи една разходка по палубата с инженера. Той я забавляваше с приказки за морски суеверия, за неземни чудовища и със смешни пикантни клюки за екипажа, които я разсмиваха.

Най-накрая двамата стигнаха до кабината й и той отново й целуна галантно ръка. После я покани да закусят заедно на другата сутрин и тя прие.

Естел влезе в тясната каюта, заключи вратата и запали лампата. След това спусна плътно пердето на единствения прозорец, извади куфара изпод леглото и го отвори.

Горната преграда съдържаше гримовете и небрежно нахвърляното й бельо и тя я извади. Под нея се намираха грижливо сгънатите й блузи и поли. Извади и тях и ги остави настрана, за да изправи по-късно гънките им на парата от душа. Пъхна внимателно пиличка за нокти покрай ръба на фалшивото дъно на куфара и го повдигна. После седна и въздъхна с облекчение. Парите си бяха там, подредени и стегнати с бандеролите на Банката на федералния резерв. Тя почти нищо не бе изхарчила от тях.

Естел стана и изхлузи роклята си през глава — най-дръзко под нея не носеше нищо — хвърли се на леглото и сгъна ръце под главата си.

Затвори очи и опита да си представи изумените лица на контрольорите й, когато са открили, че парите и благонадеждната малка Арта Касилайо са изчезнали по едно и също време. Беше ги изиграла всички!

Тя изпита странна, почти сексуална възбуда при мисълта, че ФБР ще я включи в списъка си на най-търсените престъпници. Следователите ще разпитват всички нейни приятели и съседи, ще претърсят всичките й любими места, които е посещавала, ще проверят хиляда и една банки за неочаквано големи влогове от последователно номерирани банкноти — но ще ударят на камък. Арта, наричана още Естел, нямаше да е там, където очакваха да бъде.

Тя отвори очи и огледа познатите й вече стени на кабината. Но странно, стаята започна да се отдалечава от нея. Предметите ту изпъкваха ясно, ту се замъгляваха и губеха очертания. Пикочният й мехур й даваше сигнал да отиде в тоалетната, но тялото й отказваше да се подчини на всякаква команда за размърдване. Като че ли всеки неин мускул се бе вледенил. В този момент вратата се отвори и Ли, сервитьорът, влезе с още един азиатски моряк.

Ли не се усмихваше.

Как е възможно такова нещо, помисли си тя. Сервитьорът няма право да нахлува в кабината й, докато се е уединила и лежи гола в леглото. Сигурно сънува някакъв налудничав сън, породен от обилното ядене и пиене, някакъв кошмар, подклаждан от пожара в стомаха й поради лошо храносмилане. Ли я пренесе внимателно през вратата и по коридора я изнесе на палубата.

Там видя неколцина корейски моряка, чиито кръгли лица бяха ярко осветени от високите прожектори. Те повдигаха обемисти денкове и ги пускаха зад бордовата ограда. Изведнъж един от денковете се вторачи в нея. Това беше пепелявото лице на младия четвърти офицер, с очи, разширени от изумление и ужас. После и той изчезна зад борда.

Ли се беше навел над нея и правеше нещо с краката й. Тя не чувстваше нищо, само някаква летаргична скованост. Оказа се, че кореецът увива около глезените й ръждясала верига.

Защо ли го правеше, запита се тя със замъглено съзнание. Продължи да го гледа безразлично и когато той я повдигна. После я пусна и тя полетя в мрака.

Почувства силен удар, който изкара дъха й от дробовете. Над нея се затвори вълна от нещо студено и гъвкаво. Безмилостно налягане обгърна тялото й и я повлече надолу, притискайки вътрешностите й като в гигантско менгеме.

Тъпанчетата й се спукаха и в същия този миг на неописуема болка съзнанието й се избистри напълно и тя разбра, че не сънува. Отвори уста, за да нададе истеричен вик.

Не излезе никакъв звук. Малко след това увеличаващата се плътност на водата смаза гръдния й кош. Безжизненото й тяло се понесе надолу към разтворените обятия на бездната, дълбока три хиляди метра.