Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (7)

6.

Колите от президентската автоколона се бяха подредили в редица покрай южния портал на Белия дом. Веднага щом отрядът от Тайните служби зае позиции, Оскар Лукас заговори в мъничък микрофон, чийто кабел се виеше покрай часовника на ръката му и вървеше нагоре по ръкава на сакото му.

— Кажи на шефа, че сме готови.

След три минути президентът, придружен от Фосет, слезе забързано по стълбите и се качи в президентската лимузина. При тях се качи и Лукас и колите потеглиха през южния портал.

Президентът се отпусна на задната кожена седалка и загледа безцелно отминаващите сгради. Фосет седеше с отворено дипломатическо куфарче върху скута си и си записваше бележки в най-горната папка. След кратко мълчание той въздъхна, затвори шумно куфарчето и го остави на пода.

— Тук са записани аргументите от двете страни на оградата, статистиките, преценките на ЦРУ за бъдещи възможности и последните доклади от вашия икономически съветник относно дълговете на комунистическия блок — всичко необходимо, за да привлечете на своя страна Ларимър и Моран.

— Американският народ не се интересува много от плана ми, нали?

— Ако трябва да съм напълно откровен, не, сър — отвърна Фосет. — Общото мнение е червените да бъдат оставени да си къкрят в собствените си проблеми. Повечето американци се радват на факта, че Съветите и неговите сателити са изправени пред глад и финансова разруха. Това за тях е неопровержимо доказателство, че марксистката система е една трогателна шега.

— Няма да е шега, ако кремълските ръководители въстанат срещу икономическа стена и изпадайки в отчаяние, започнат да настъпват в Европа.

— Вашата опозиция в Конгреса разбира, че рискът се компенсира от действителната заплаха от глад, което ще намали способността на Русия да поддържа военната си машина. Да не забравяме и онези, които разчитат на покварения морал на руския народ да кристализира в активна съпротива срещу управляващата партия.

Президентът поклати глава.

— Кремъл стига до фанатизъм по отношение на военното си укрепление. Те никога няма да охлабят позициите си, независимо от икономическата им дилема. А и хората никога няма да се разбунтуват или да предприемат масови демонстрации. Нашийникът на партията е доста стегнат.

— Крайният резултат — продължи Фосет — е, че както Ларимър, така и Моран решително се противопоставят на предложението Москва да бъде облекчена от бремето й.

Президентът изкриви лице от отвращение.

— Ларимър е пияница, а Моран е затънал в поквара.

— И все пак не може да се заобиколи фактът, че вие трябва да ги склоните да приемат вашето мислене.

— Не отричам техните мнения — призна президентът, — но съм убеден, че ако Съединените щати спасят народите от Източния блок от пълно разпадане, всички те ще се отдръпнат от Съветския съюз и ще се присъединят към Запада.

— Мнозина определят това като „гладна кокошка просо сънува“, господин президент.

— Французите и германците разсъждават като мен.

— Естествено, и защо не? Те играят в двата края на игрището, като се осланят на силите на НАТО да поддържат сигурността, докато те разширяват икономическите си връзки с Изтока.

— Забравяш немалкото редови американски гласоподаватели, които застават зад плана ми за съдействие — отбеляза президентът, вирвайки брадичка. — Те дори виждат в него възможност да бъде намалена заплахата от ядрено унищожение и завинаги да бъде премахната Желязната завеса.

Фосет разбра, че е безсмислено да се опитва да влияе на президента, когато той е в настроение да води кампания и е пламенно убеден, че е прав. Да премахваш врагове с добро си беше своего рода добродетел, напълно цивилизована тактика, способна да размърда съзнанието на разумните хора, но Фосет продължи да е песимистично настроен. Той се вглъби в мисли и потъна в мълчание. Лимузината зави по Ем стрийт, навлезе в района на вашингтонското военноморско пристанище и спря върху един от дългите докове.

Когато Лукас слезе от колата, до тях се приближи тъмнокож мъж с каменния израз на американски индианец.

— Добър вечер, Джордж.

— Здравей, Оскар. Как върви голфа?

— Слаба работа — отвърна Лукас. — Не съм пипвал топка близо две седмици.

Докато разговаряше, Лукас се вглеждаше проницателно в тъмните очи на Джордж Блакаул — временно изпълняващия длъжността инспектор и главен разузнавателен агент, отговарящ за движението на президента. Блакаул беше висок почти колкото Лукас, с пет години по-млад от него и имаше излишно тегло най-малко четири килограма. Не се разделяше с дъвката си — устата му непрекъснато работеше. Беше половин сиукс и често го поднасяха за ролята на дедите му в поречието на Литъл Бигхорн.

— Безопасно ли е да се качваме на борда?

— Яхтата е проверена за експлозиви и подслушвателни устройства. Преди десет минути леководолазите приключиха с проверката на корпуса, а охраняващият катер, който ще се движи непосредствено след яхтата, е в пълна готовност да потегли.

Лукас кимна.

— Трийсет и три метров катер на бреговата охрана ще бъде на разположение, когато пристигнете в Маунт Върнън.

— Е, значи сме готови за шефа.

Лукас поостана още малко, за да обходи с поглед пристанищния район. След като не забеляза нищо подозрително, той отвори вратата на президентската кола. Президентът слезе и агентите направиха ромбовидна защита около него. Блакаул тръгна пред патрула, който вървеше непосредствено пред президента. Лукас мина от лявата страна и малко назад, тъй като беше левак и така щеше да му е по-удобно да си послужи с пистолета, ако се наложеше. Фосет ги следваше на няколко метра най-отзад и встрани.

Когато стигнаха площадката за качване, Лукас и Блакаул се отдръпнаха да сторят път на другите да минат.

— И тъй, Джордж, той е изцяло твой.

— Щастливец си ти — усмихна се Блакаул. — Ще бъдеш свободен през почивните дни.

— За първи път този месец.

— Оттук направо вкъщи ли се прибираш?

— Не. Първо трябва да се отбия в кабинета и да поразчистя бюрото си. При последното пътуване до Лос Анджелис възникнаха известни неуредици, та искам да прегледам отново съставения план.

Двамата се обърнаха едновременно, когато друга правителствена лимузина се приближи и спря на пристана. От нея слезе сенатор Маркъс Ларимър и тръгна към президентската яхта, следван от помощника си, който покорно носеше чантата му с багаж за една нощ.

Ларимър беше винаги облечен в кафяв костюм с жилетка. Един от неговите законодатели му беше подметнал, че е роден за такъв вид облекло. Косата му имаше пясъчен цвят и беше сресана в строга прическа. Беше едър и грубоват в телосложение, но с вид на човек, който върши механична работа и се опитва да отреже привилегиите на известните личности.

Той само кимна на Блакаул и подметна на Лукас стандартния поздрав между политиците:

— Драго ми е да те видя, Оскар.

— Изглеждате в добро здраве, сенаторе.

— Нищо не лекува по-добре от бутилка скоч — отвърна Ларимър с гръмогласен смях. После забърза по площадката и изчезна в главния салон.

— Приятно прекарване — рече с ирония Лукас на Блакаул. — Не ти завиждам за това пътуване.

Минути по-късно, докато излизаше с колата си от пристанището към Ем стрийт, Лукас се размина с шевролет, в който беше конгресменът Алън Моран. Лукас не обичаше говорителя на Белия дом. Макар и не толкова нафукан като предшественика си, Моран наподобяваше герой на Хорейшо Алджър, който е преуспял не благодарение на интелигентност и усет, а защото се е навирал в средите на конгресната власт и повече е правил, отколкото е искал услуги. След като беше обвинен в съставяне на план за петролен лизинг върху държавни земи, той успя да се измъкне от предстоящия скандал, като призова за съдействие политическите си длъжници.

Докато колите се разминаваха, сенаторът не гледаше нито наляво, нито надясно. Сигурно измисля начини да бръкне във влиятелния джоб на президента, заключи Лукас.

След по-малко от час, докато екипажът на президентската яхта се приготвяше да потегли, на борда се качи вицепрезидентът Марголин с пътна чанта, метната през рамо. Той се огледа и видя президента, който седеше сам в един шезлонг на палубата и наблюдаваше залеза на слънцето. Появи се стюард и освободи Марголин от чантата му.

Президентът вдигна поглед и го загледа така, сякаш не можеше да го познае.

— Винс?

— Извинявай, че закъснях — рече Марголин, — но един от помощниците ми забутал някъде поканата ти и я намерих едва преди час.

— Не вярвах, че ще успееш — смотолеви президентът.

— Моментът е напълно подходящ. Бет заминава със сина ни в Станфорд и ще се върне чак във вторник, а аз нямам нищо в програмата си, което да не може да се отложи.

Президентът стана и се насили да се усмихне приятелски.

— На борда са също сенаторът Ларимър и конгресменът Моран. В момента са в трапезарията. — Той кимна в нейна посока. — Защо не идеш да ги поздравиш и да му удариш едно питие.

— Виж, от питие няма да се откажа.

На вратата Марголин се сблъска с Фосет и двамата си размениха по няколко думи.

Лицето на президента доби гневен израз. Колкото той и Марголин бяха различни в обноските и външния вид — вицепрезидентът беше висок и добре сложен, без излишна тлъстина по тялото, с привлекателно лице, яркосини очи и сърдечен, отзивчив характер — два пъти повече се различаваха те в политическите си разбирания.

С вдъхновяващите си речи президентът поддържаше високо ниво на популярност като личност. Идеалист и мечтател, той отделяше по-голямата част от времето си, за да създава програми, от които щеше да има глобална полза в близките десет-петнайсет години. За съжаление повечето от тях не отговаряха на себичната същност на вътрешната политика.

Марголин, от своя страна, стоеше встрани от обществеността и медиите и насочваше енергията си повече към вътрешните проблеми. Той се противопоставяше на президентската програма за подпомагане на комунистическия блок с довода, че е по-добре тези пари да се използват за нуждите на страната.

Вицепрезидентът беше роден политик. Конституцията беше в кръвта му. Бе извървял труден път, минавайки през различни длъжности, като се почнеше от законодателната власт, накрая стана губернатор, а след това влезе в Сената. Веднъж укрепил се в коридорите на властта, той се заобиколи с влиятелен персонал от съветници, които имаха нюх към стратегически компромиси и нови политически схващания. Докато президентът беше този, който предлагаше законите, Марголин от своя страна проправяше пътя им през лабиринта от комисии, като доста често правеше служителите на Белия дом да изглеждат като неопитни аматьори — положение, което не се нравеше на президента и предизвикваше значителни вътрешни дрязги.

Марголин може и да беше избор на народа за място в президентството, но не и избор на партията. В нейните среди почтеността и образът му на „новатор и изпълнител“ работеха срещу него. Той често отказваше да застане зад пристрастни решения, ако смяташе, че има и по-добър път — беше отцепник, който следваше собствената си съвест.

Президентът проследи с поглед запътения към главния салон Марголин; раздразнение и ревност пламнаха в него.

— Какво прави Винс тук? — попита го ядосан Фосет.

— Откъде да знам — солна му се президентът. — Каза, че бил поканен.

Фосет се слиса.

— Господи! Някой от чиновниците е оплескал работата.

— Вече е много късно. Не мога да му кажа, че е нежелан и да го помоля да си тръгне.

Фосет продължаваше да изглежда объркан.

— Нищо не разбирам.

— Аз също, но няма как да се отървем от него.

— Той може да оплеска всичко.

— Не вярвам. Независимо какво мислим за Винс, той никога няма да направи изявления, които ще очернят името ми. Малко президенти биха могли да кажат подобно нещо за вицепрезидентите си.

Фосет се примири с положението.

— Тъй като няма достатъчно кабини, ще преотстъпя моята и ще остана на брега.

— Оценявам жеста ти, Дан.

— Мога да остана на яхтата до довечера, а после да отскоча до някой близък мотел.

— При създалите се обстоятелства — заговори бавно президентът — може би ще е по-добре изобщо да не тръгваш с нас. След като Винс вече е тук, не искам гостите ни да си помислят, че се съюзяваме срещу тях.

— Ще оставя документите, подкрепящи вашите становища, в каютата ви, господин президент.

— Благодаря. Ще ги прегледам преди вечеря. — Президентът замълча за миг, после попита: — Да има някакво съобщение за положението в Аляска?

— Само това, че търсенето на отровното вещество е вече в ход.

В очите на президента се прокрадна израз на безпокойство. Той кимна и стисна ръката на Фосет.

— Довиждане до утре.

Малко по-късно Фосет стоеше на пристанището сред наежените агенти на Тайните служби, изпратени да охраняват вицепрезидента. Докато наблюдаваше как застаряващата бяла яхта пресича река Анакостия, за да завие на юг и да се насочи към Потомак, в стомаха му започна да се стяга възел.

Не бяха пращани никакви писмени покани!

Нямаше никакъв смисъл от подобно нещо.

 

 

Лукас тъкмо си обличаше сакото, за да си тръгва от кабинета, когато телефонът, свързан с командния пункт, иззвъня.

— Лукас слуша.

— Тук е яхта „Любов“ — каза Джордж Блакаул, използвайки кодовото название на започналото пътуване.

Обаждането беше неочаквано и също като баща, чиято млада дъщеря е отишла на среща, Лукас веднага си помисли най-лошото.

— Продължавай — рече той кратко.

— Изпаднахме в особено положение. Не е критично, повтарям, не е критично, но излезе нещо, непредвидено в пътуването.

Лукас изпусна въздишка на облекчение.

— Слушам те.

— „Шекспир“ е на борда — продължи Блакаул, служейки си с кодовото име на вицепрезидента.

— Къде каза че е? — ахна от изненада той.

— Марголин изникна отнякъде и се качи на борда малко преди да отплаваме. Дан Фосет му преотстъпи кабината си и слезе на брега. Поисках от президента да ми обясни какво е това включване на пътници в последния момент, но той ми каза да не се занимавам с този въпрос. Аз обаче надушвам някаква каша.

— Къде е Райнман?

— На яхтата. Точно до мен.

— Дай ми го.

След кратка пауза Ханк Райнман, инспекторът, оглавяващ отряда за сигурността на вицепрезидента, заговори в слушалката:

— Оскар, имаме посещение извън програмата.

— Разбрах. Как го изпуснахте?

— Той се втурна направо от кабинета си и каза, че трябвало да присъства на спешна среща с президента на яхтата. Не уточни, че ще бъде с преспиване за една нощ.

— Замълчал си е пред теб?

— „Шекспир“ е дяволски потаен. Трябваше да се досетя, когато видях пътната му чанта. Страшно съжалявам, Оскар.

Вълна на безсилие обля Лукас. Божичко, помисли си той, лидерите на водещата суперсила в света се държаха като деца, когато се стигнеше до собствената им безопасност.

— Станалото, станало! — остро отсече Лукас. — Ще направим всичко по силите ни. Къде са хората ти?

— Стоят на пристанището — отвърна Райнман.

— Изпрати ги в Маунт Върнън и подкрепи хората на Блакаул. Искам яхтата да бъде оградена от кордон, по-плътен от кожата на тъпан.

— Ще бъде изпълнено.

— И при най-малкото подозрение за нещо нередно, обади ми се. Аз ще прекарам нощта в командния пункт.

— Да не би да имаш някакви съмнения? — попита Райнман.

— Нищо определено — отвърна Лукас с глух глас, който сякаш идваше от някакъв далечен източник. — Но като знам, че президентът и другите трима мъже, които са на ред да заемат поста му, са на едно и също място по едно и също време, не мога да не се плаша.