Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (54)

53.

Помощник-капитанът бе искрено развеселен от вида на двамата туристи, които вървяха на зигзаг по бордната рампа. Те представляваха странна двойка. Жената беше облечена в широка, свободно падаща лятна рокля, дълга до глезените, и за окото на руския помощник-капитан можеше да мине за пъстроцветен чувал с украински картофи. Лицето й не се виждаше добре, тъй като почти цялото бе закрито от сламена шапка с широка периферия, вързана под брадичката с копринен шал, но той можеше да си представи как изглежда — пълна скръб!

Мъжът, явно неин съпруг, беше пиян. Той залиташе по палубата, непрекъснато се смееше и лъхаше на евтино американско уиски. Носеше риза на ярки цветни мотиви и бял дочен панталон; гледаше похотливо жена си и шепнеше завалено някакви безсмислици в ухото й. По едно време забеляза помощник-капитана и вдигна комично ръка за поздрав.

— О-о-о! Здрасти, капитане! — рече той с отпусната усмивка.

— Аз не съм капитанът, аз съм помощник-капитанът на кораба и се казвам Пьотър Колодно. С какво мога да съм ви полезен?

— А пък аз съм Чарли Грубър, а това е жена ми Зелда. Купихме си билети оттук, от Сан Салвадор. — Той ги подаде на руснака, който ги провери внимателно.

— Добре дошли на борда на „Леонид Андреев“! — каза тържествено помощник-капитанът. — Съжалявам, че не ви посрещаме с обичайния ни израз на гостоприемство към новите ни пасажери, но вие се присъединявате към нашето екскурзионно пътуване твърде късно.

— Бяхме се качили на ветроход, но тъпият кърмчия взе че ни нахака в една скала — избъбри мъжът на име Грубър. — Малката ми женичка и аз едва не се удавихме. Не виждахме друг начин да се върнем по-рано у дома в Су Фолс. Така че ще прекараме края на отпуската си на вашия кораб. Освен това гърците страшно си падат по жена ми.

— Това е руски кораб — търпеливо поясни помощник-капитанът.

— Айде бе, сериозно?

— Да, господине, местодомуването на „Леонид Андреев“ е пристанището на Севастопол.

— Не може да бъде! Къде се намира това?

— На Черно море — отвърна мъжът, поддържайки учтивия тон.

— Сигурно е замърсено.

Руснакът недоумяваше как е възможно Америка да е станала суперсила с граждани като тия двамата. Той провери списъка на пътниците и кимна.

— Вие сте в кабина номер трийсет и четири на палуба „Горки“. Ще повикам стюард да ви заведе дотам.

— Добре се справяш, приятел! — каза Грубър, докато се ръкуваше.

Когато стюардът поведе семейството към кабината им, помощник-капитанът погледна в дланта си. Чарли Грубър му бе дал бакшиш от двайсет и пет цента.

 

 

Веднага след като стюардът остави багажа им и затвори вратата след себе си, Джордино свали перуката си и изтри червилото от устните си.

— Ах, ти, Зелда Грубър! Ще те забравя ли някой ден?

— Продължавам да твърдя, че трябва да си сложиш два грейпфрута в пазвата — разсмя се Пит.

— Предпочитам плоския външен вид. Така няма да се набивам на очи.

— Може би си прав. Тук няма достатъчно място за четирима.

Джордино обхвана с жест на ръката малките размери на кабината без прозорци.

— Това е то екскурзия с намаление! Влизал съм в телефонни будки, които са далеч по-големи. Чувстваш ли вибрацията? Сигурно сме до машинното.

— Нарочно поисках евтина кабина, за да бъдем на по-долна палуба — поясни Пит. — Тук поне няма много да ни виждат, а и сме по-близо до работните помещения на кораба.

— Мислиш, че Лорън е затворена някъде долу ли?

— Ако е видяла нещо или някого, когото не би трябвало, руснаците няма да я оставят там, където би могла да общува с другите пътници.

— От друга страна обаче, тревогата може и да е фалшива.

— Това скоро ще разберем — заяви Пит.

— Как ще действаме? — поинтересува се Джордино.

— Аз ще обходя спалните помещения на екипажа, а ти се вмъкни в стаята на помощник-капитана и виж в списъка на пътниците коя е кабината на Лорън. После иди да провериш дали тя е там.

Джордино се усмихна дяволито.

— Какво да облека?

— Твои дрехи. Зелда ще я държим за резерва.

 

 

В осем и една минута „Леонид Андреев“ се отдели от дока. Двигателите тупкаха тихо, докато носовата част се завърташе. Песъчливите ръкави на пристанището на Сан Салвадор изостанаха от кораба, когато той пое към открито море в огнения залез. Светлините блеснаха и заискриха във водата като фойерверки и корабът се изпълни със смях и с музиката от двата оркестъра, разположени на различни места. Пътниците бяха сменили шортите и спортните панталони с костюми и официални рокли; едни изпълваха залата за хранене, други бяха насядали на високите столчета на няколкото барчета за коктейли.

Ал Джордино, облечен във вечерен смокинг, вървеше наперено по коридора на надстройката с апартаментите, сякаш ги притежаваше. Спря пред една врата и се огледа наоколо. Зад него се приближаваше стюард с поднос в ръка.

Джордино пристъпи към отсрещната врата, на която пишеше „Стая за масажи“ и почука.

— Масажистката работи до шест часа, господине — уведоми го стюардът.

Джордино се усмихна.

— Исках само да си запиша час за утре.

— С удоволствие ще го уредя вместо вас, господине. Кой час ще ви е най-удобен?

— Да речем в дванайсет по обед?

— Ще имам грижата — отвърна стюардът; ръката му почна да се огъва от тежестта на подноса. — Кажете ми името си и номера на кабината.

— О’Калахан, кабина двайсет и две на палуба „Толстой“ — не се подвоуми Джордино. — Благодаря, признателен съм ви.

Той се обърна и тръгна обратно към асансьора за пътници. Натисна бутона за надолу, за да се чуе като звънне, и отново огледа коридора. Стюардът намести подноса върху ръката си и почука тихо на вратата на апартамент, намиращ се с два апартамента по-нататък от този на Лорън. Джордино не видя кой отвори, но чу женски глас да кани стюарда да влезе.

Без да губи и секунда, Джордино се втурна към апартамента на Лорън, грубо насили вратата с добре премерен ритник близо до бравата и влезе. Стаите бяха тъмни и той запали лампите. Навсякъде светеше от чистота и лукс и по нищо не личеше, че е обитаем.

В гардероба не намери дрехи на Лорън. Не видя и куфар или друго доказателство, което да подскажеше, че е пребивавала тук. Бавно и внимателно той претърси всеки квадратен метър, стая по стая. Надникна под мебелите и зад завесите. Прекара ръце по килимите и под възглавниците на креслата. Огледа дори ваната и душа за някой паднал косъм.

Нищо.

Но не съвсем нищо. Присъствието на жена в дадена стая се чувства дълго след като тя си е отишла. Джордино подуши въздуха. Ноздрите му доловиха много леко ухание на парфюм. Той не можеше да различи „Шанел 5“ от одеколон за вана, но този аромат имаше лек мирис на цвете. Опита да го разпознае, но не успя.

Той натърка със сапун дървената треска, отхвръкнала при разбиването на вратата и я закрепи отново на мястото й. Недодялано слепване, помисли си Джордино, но щеше да издържи на няколко отваряния на вратата, в случай че апартаментът бъде повторно проверен от персонала, преди корабът да се завърне в пристанището на Маями.

После Джордино пусна езика на бравата, загаси осветлението и излезе от апартамента.

 

 

Пит изпитваше остър глад, докато слизаше по стълбата на тунела, водещ към машинното отделение. Не беше слагал залък в устата си, откакто напуснаха Вашингтон и куркането на червата му едва ли не отекваше в тесния стоманен проход. Прииска му се да е седнал в залата за хранене и да омита вкуснотиите, предлагани в менюто за чревоугодници. Бързо пропъди мислите си за ядене, когато чу гласове от отсека под него.

Той клекна до стълбата и погледна под краката си. На не повече от метър и двайсет под себе си зърна рамо на мъж. После в полезрението му попадна и темето на глава с жилава, разчорлена руса коса. Морякът каза нещо на руски език на някого. Чу се приглушен отговор, последван от шума на стъпки върху метална решетка. След около три минути главата се скри и Пит чу леко хлопване на врата, отново стъпки и накрая — тишина.

Пит се извъртя край стълбата, напъха стъпала и глезени между две стъпенки, увисна с главата надолу и надникна под ръба на тунела.

Видя наопаки помещението с личните шкафчета на екипажа, обслужващ машинното отделение. В момента то бе празно. Той бързо скочи долу и започна да тършува из шкафчетата, докато накрая намери един омаслен работен комбинезон, който му беше по мярка. Взе и едно кепе, с два размера по-голямо, и го нахлупи ниско над очите си. Вече спокойно можеше да се мотае из работната зона.

Следващият му проблем беше, че знаеше само двайсетина думи на руски език и повечето от тях се свеждаха до поръчване на вечеря в ресторант.

Мина близо половин час, преди Пит да закриволичи по пътя за жилищните помещения на екипажа в носовата част на кораба. От време на време се разминаваше с готвач от една от кухните, с носач, който буташе количка, натоварена с напитки за барчетата, или с камериерка, приключила смяната си. Никой не го загледа освен един офицер, който хвърли презрителен поглед на мърлявите му дрехи.

По една щастлива случайност той попадна в пералното помещение за персонала. Кръглолико момиче зад един плот го погледна и го попита нещо на руски.

Той сви рамене и отвърна:

— Ньет.

Върху дълга маса бяха наслагани вързопи с изпрани униформи. Пит предположи, че момичето го пита кой от вързопите е негов. Той огледа всичките и накрая посочи един, който съдържаше три, прилежно сгънати бели работни комбинезона като мръсния, с който бе облечен. След като се пременеше, Пит можеше да обходи целия кораб, минавайки за член на екипажа, нает за поддръжката на машинното отделение.

Момичето остави вързопа върху плота и го попита още нещо.

Съзнанието му се напрегна да съчини някое и друго изречение от бедния му руски речник. Накрая той смотолеви:

— Йест ли у вас сасиски.

Момичето го изгледа особено, но му подаде вързопа и му посочи къде да се разпише, което той направи с нечетлива завъртулка. Пит с облекчение видя, че в очите на момичето се четеше повече любопитство, отколкото подозрение.

Едва след като намери празна каюта и се преоблече, Пит проумя, че беше попитал момичето от пералнята дали имат кренвирши.

Той спря пред едно табло за съобщения, за да откачи схемата, обозначаваща разположението на помещенията на палубите на „Леонид Андреев“, и следващите пет часа прекара в разузнаване на долната част на корпуса на кораба. Никъде не откри следа от присъствието на Лорън. Върна се в кабината си и установи, че Джордино бе съобразил да му поръча нещо за хапване.

— Откри ли нещо? — попита Джордино, докато пълнеше две чаши с руско шампанско.

— Нищичко — въздъхна уморено Пит. — Какво, празнуваме ли?

— Реших да внеса малко изисканост в този зандан.

— Претърси ли апартамента й?

Джордино кимна, после попита:

— Какъв парфюм употребява Лорън?

Пит продължи да наблюдава мехурчетата, които се издигаха от дъното на чашата му, и след малко отвърна:

— Френски, но не си спомням името му. Защо питаш?

— Мирише ли на някакво цвете?

— На люляк… не, на орлови нокти. Да, на орлови нокти.

— Апартаментът й беше изрядно почистен. Руснаците са го подредили така, сякаш тя не е стъпвала в него, но мирисът на парфюма й се усещаше.

Пит пресуши чашата си с шампанско и я напълни отново, без да каже нещо.

— Ще трябва да допуснем вероятността, че са я убили — продължи Джордино с делови тон.

— Тогава защо са скрили дрехите и куфара й? Те не могат да твърдят, че е паднала през борда с всичките си вещи.

— Може някои от екипажа да са прибрали багажа й някъде долу и да чакат удобен момент, като бурно море например, за да оповестят трагичната новина. Съжалявам, Дърк — добави Джордино с извинителен тон, — но трябва да погледнем нещата от всеки ъгъл, бил той благоприятен, или не.

— Лорън е жива и е някъде на кораба — твърдо заяви Пит. — Както може би и Моран, и Ларимър.

— Прекалено много се надяваш.

— Лорън е умна жена. Тя не би накарала Сали Линдеман да потърси говорителя на Белия дом Моран, ако няма основателна причина. Сали твърди, че Моран и сенатор Ларимър загадъчно са изчезнали. Ето че сега и Лорън липсва. Какъв извод си правиш?

— Успя да ме убедиш, но какво се крие зад всичко това?

— Там е работата, че и аз не знам — сви безпомощно рамене Пит. — Имам само налудничаво предположение, че по някакъв начин е свързано с Морски линии „Бугейнвил“ и с изчезването на „Игъл“.

Джордино замълча, потънал в размишления.

— Да — бавно заговори той след малко, — налудничаво предположение, което обаче навежда на мисълта за много съвпадения. Откъде искаш да започна?

— Преоблечи се като Зелда и се разходи покрай всяка кабина на кораба. Ако Лорън или двамата мъже са затворени в някоя от тях, пред вратата ще има охрана.

— Това е фасулска работа — отвърна Джордино. — А ти къде ще бъдеш?

Пит разгърна върху леглото си схемата на корабните помещения.

— Част от екипажа е разквартируван в кърмовата част. Аз ще се поразтършувам там. — Той сгъна отново схемата и я пъхна в джоба на комбинезона. — Давай да тръгваме. Нямаме много време.

— Само до вдругиден, когато „Леонид Андреев“ ще влезе в пристанището на Ямайка.

— Де да беше така — рече Пит. — Проучи морската карта на Карибско море и ще видиш, че утре по това време следобед пред нас ще се зададе кубинското крайбрежие.

Джордино закима с разбиране.

— Златна възможност да прехвърлят Лорън и другите двама на кораб, на който не могат да бъдат пипнати.

— Най-лошото е, че има вероятност да престоят на кубинска територия само толкова, колкото да ги натоварят на самолет за Москва.

Джордино се замисли над казаното, после отиде до куфара си, извади опърпаната перука и я нахлузи върху къдравата си коса. Погледна се в огледалото и направи грозна гримаса.

— Е, Зелда — каза той кисело, — да идем да се поразходим по палубите и да видим на какво ще се натъкнем.