Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (72)

71.

Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.

— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.

Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.

— Победихме ги — уверено заяви той.

— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.

— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.

— Откъде знаят, че е на борда?

— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.

Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.

— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.

Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:

— Предупреди хората.

Морякът отдаде чест и бързо излезе.

— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.

— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.

 

 

Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.

Той заговори в микрофона.

— Установихте ли радиовръзка?

— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.

— Добре, спусни ни над шлепа.

— Разбрано.

Додс взе рупор и заговори в отвора му.

— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.

Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.

Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.

Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.

Вертолетът се намираше само на три метра над шлепа, когато капаците на люковете на влекача се отвориха и се отметнаха назад и оттам се появиха двайсет моряка с карабини „Стеър-Манлихер“ AUG.

223-калибровите куршуми полетяха към „тюлените“ от всички посоки, дим и стонове на улучените мъже изригнаха едновременно. Додс и хората му реагираха яростно, поваляйки всеки моряк, който им попаднеше на прицел, но куршумите се изливаха върху тесния им отсек като от пожарникарски маркуч и го превръщаха в бърлога на масово клане. Нямаше къде да се избяга. Те бяха безпомощни, сякаш бяха опрели гърбове в стена на задънена улица.

Шумът на съсредоточената стрелба биваше поглъщан от звука на отходните газове на вертолета. Пилотът бе улучен още при първия щурм, който взриви покрива и в кабината се разхвърчаха парчета метал и плексиглас. Летателният апарат се разтресе и рязко се завъртя около оста си. Вторият пилот се преборваше с контролно-измервателните уреди, но те не помръдваха.

Изтребителите на ВВС пристигнаха и веднага прецениха положението. Водачът на ескадрона даде бързи нареждания и пикира, плъзгайки се ниско над кърмата на влекача в опит да отклони стрелбата от разрушения и димящ вертолет. Но хитростта не мина. Стрелците на Ли Тонг не им обърнаха внимание. С нарастващо чувство на безсилие към заповедите да не атакуват, техните подстъпи станаха дори по-ниски и накрая един пилот окастри радиолокаторната антена на влекача.

Прекалено надупчен, за да се задържи още известно време във въздуха, осакатеният вертолет с клетия му товар от мъртви и ранени престана да прави усилия да остане във въздуха и падна в морето до шлепа.

 

 

Сандекър и Меткалф седяха като гръмнати, докато видеокамерата на борда на метеорологичния самолет регистрираше драмата. В оперативния пункт настъпи мъртва тишина — никой не говореше, всички наблюдаваха екрана и чакаха камерата да покаже картина на някои оцелели. Преброиха само шест души в сините води на морето.

— Това е краят на играта — отбеляза Меткалф със смразяваща категоричност.

Сандекър не проговори. Отдалечи се от екрана и със съкрушен вид се отпусна тежко в едно кресло до дългата заседателна маса.

Меткалф слушаше, без да реагира, гласовете на пилотите по високоговорителите. Гневът им, че не успяха да унищожат влекача, се превърна в ярост. Тъй като не им бе казано, че в шлепа има задържани пленници, те изразяваха гласно яда си към върховното командване, без да подозират, че жлъчните им думи се чуваха и записваха в Пентагона на хиляда и шестстотин километра от тях.

Лека усмивка разведри лицето на Сандекър. Той не можеше да не им съчувства.

В този момент се разнесе дружелюбен глас.

— Обажда се лейтенант Грант. Нали не възразявате, че се свързвам директно с вас, господин генерал?

— Ни най-малко, синко — отвърна тихо Меткалф. — Продължавай.

— Виждам два кораба да се приближават към района, сър. Предавам ви картина на първия.

С нова капка надежда всички погледи се заковаха върху екрана. Отначало изображението беше малко и неясно. После операторът на метеорологичния самолет фокусира обектива върху плавателен съд с червен корпус.

— Оттук ми прилича на океанографски кораб — съобщи Грант.

Повей на вятър развя знамето на флагщока и изпъна сините му цветове.

— Британски — отбеляза унило Меткалф. — Не можем да караме чужди поданици да загиват заради нас.

— Прав сте, разбира се. Никога не съм виждал учен океанограф да носи автоматична карабина.

Меткалф се обърна и рече:

— Грант?

— Да, сър?

— Свържи се с британския кораб и ги помоли да вземат на борда си оцелелите от вертолета.

Преди Грант да потвърди, видеокартината се размаза и екранът почерня.

— Картината ви изчезна, Грант.

— Един момент, генерале. Операторът, който снима, казва, че батериите са се изтощили. Сега ще ги смени.

— Какво е положението с влекача?

— Той, заедно с шлепа, потеглиха отново, само че този път се движат по-бързо.

Меткалф се обърна към Сандекър.

— Късметът просто не е на наша страна, нали, Джим?

— Така е, Клейтън. И изобщо не е бил. — Той замълча за миг, после додаде: — Освен, разбира се, ако вторият кораб се окаже въоръжен катер на бреговата охрана.

— Грант? — прогърмя гласът на Меткалф.

— Още малко, сър.

— Остави това. Какъв тип плавателен съд е вторият, за който съобщи? На бреговата охрана или на Военноморските сили?

— Нито на едните, нито на другите. Напълно граждански.

Меткалф се почувства сломен, но у Сандекър блесна искрица надежда. Той се наведе над микрофона.

— Грант, тук е адмирал Джеймс Сандекър. Можете ли да го опишете?

— Подобно нещо не бихте очаквали да видите в океана.

— Каква националност е?

— Националност ли?

— Знамето бе, човек. Под какво знаме плава?

— Няма да ми повярвате.

— Отговорете!

— Ами… аз, господин адмирал, съм роден и израснал в Монтана, но съм чел много исторически книги, така че мога да разпозная знамето на Конфедеративните щати, като го видя.