Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deep Six, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Изхвърлени в морето
ИК „Димант“, Бургас, 2000
Редактор: Тодор Димов
Коректор: Росица Спасова
Художник на корицата: Буян Филчев
ISBN: 954-8472-49-Х
История
- — Добавяне
71.
Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.
— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.
Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.
— Победихме ги — уверено заяви той.
— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.
— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.
— Откъде знаят, че е на борда?
— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.
Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.
— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.
Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:
— Предупреди хората.
Морякът отдаде чест и бързо излезе.
— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.
— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.
Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.
Той заговори в микрофона.
— Установихте ли радиовръзка?
— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.
— Добре, спусни ни над шлепа.
— Разбрано.
Додс взе рупор и заговори в отвора му.
— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.
Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.
Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.
Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.
Вертолетът се намираше само на три метра над шлепа, когато капаците на люковете на влекача се отвориха и се отметнаха назад и оттам се появиха двайсет моряка с карабини „Стеър-Манлихер“ AUG.
223-калибровите куршуми полетяха към „тюлените“ от всички посоки, дим и стонове на улучените мъже изригнаха едновременно. Додс и хората му реагираха яростно, поваляйки всеки моряк, който им попаднеше на прицел, но куршумите се изливаха върху тесния им отсек като от пожарникарски маркуч и го превръщаха в бърлога на масово клане. Нямаше къде да се избяга. Те бяха безпомощни, сякаш бяха опрели гърбове в стена на задънена улица.
Шумът на съсредоточената стрелба биваше поглъщан от звука на отходните газове на вертолета. Пилотът бе улучен още при първия щурм, който взриви покрива и в кабината се разхвърчаха парчета метал и плексиглас. Летателният апарат се разтресе и рязко се завъртя около оста си. Вторият пилот се преборваше с контролно-измервателните уреди, но те не помръдваха.
Изтребителите на ВВС пристигнаха и веднага прецениха положението. Водачът на ескадрона даде бързи нареждания и пикира, плъзгайки се ниско над кърмата на влекача в опит да отклони стрелбата от разрушения и димящ вертолет. Но хитростта не мина. Стрелците на Ли Тонг не им обърнаха внимание. С нарастващо чувство на безсилие към заповедите да не атакуват, техните подстъпи станаха дори по-ниски и накрая един пилот окастри радиолокаторната антена на влекача.
Прекалено надупчен, за да се задържи още известно време във въздуха, осакатеният вертолет с клетия му товар от мъртви и ранени престана да прави усилия да остане във въздуха и падна в морето до шлепа.
Сандекър и Меткалф седяха като гръмнати, докато видеокамерата на борда на метеорологичния самолет регистрираше драмата. В оперативния пункт настъпи мъртва тишина — никой не говореше, всички наблюдаваха екрана и чакаха камерата да покаже картина на някои оцелели. Преброиха само шест души в сините води на морето.
— Това е краят на играта — отбеляза Меткалф със смразяваща категоричност.
Сандекър не проговори. Отдалечи се от екрана и със съкрушен вид се отпусна тежко в едно кресло до дългата заседателна маса.
Меткалф слушаше, без да реагира, гласовете на пилотите по високоговорителите. Гневът им, че не успяха да унищожат влекача, се превърна в ярост. Тъй като не им бе казано, че в шлепа има задържани пленници, те изразяваха гласно яда си към върховното командване, без да подозират, че жлъчните им думи се чуваха и записваха в Пентагона на хиляда и шестстотин километра от тях.
Лека усмивка разведри лицето на Сандекър. Той не можеше да не им съчувства.
В този момент се разнесе дружелюбен глас.
— Обажда се лейтенант Грант. Нали не възразявате, че се свързвам директно с вас, господин генерал?
— Ни най-малко, синко — отвърна тихо Меткалф. — Продължавай.
— Виждам два кораба да се приближават към района, сър. Предавам ви картина на първия.
С нова капка надежда всички погледи се заковаха върху екрана. Отначало изображението беше малко и неясно. После операторът на метеорологичния самолет фокусира обектива върху плавателен съд с червен корпус.
— Оттук ми прилича на океанографски кораб — съобщи Грант.
Повей на вятър развя знамето на флагщока и изпъна сините му цветове.
— Британски — отбеляза унило Меткалф. — Не можем да караме чужди поданици да загиват заради нас.
— Прав сте, разбира се. Никога не съм виждал учен океанограф да носи автоматична карабина.
Меткалф се обърна и рече:
— Грант?
— Да, сър?
— Свържи се с британския кораб и ги помоли да вземат на борда си оцелелите от вертолета.
Преди Грант да потвърди, видеокартината се размаза и екранът почерня.
— Картината ви изчезна, Грант.
— Един момент, генерале. Операторът, който снима, казва, че батериите са се изтощили. Сега ще ги смени.
— Какво е положението с влекача?
— Той, заедно с шлепа, потеглиха отново, само че този път се движат по-бързо.
Меткалф се обърна към Сандекър.
— Късметът просто не е на наша страна, нали, Джим?
— Така е, Клейтън. И изобщо не е бил. — Той замълча за миг, после додаде: — Освен, разбира се, ако вторият кораб се окаже въоръжен катер на бреговата охрана.
— Грант? — прогърмя гласът на Меткалф.
— Още малко, сър.
— Остави това. Какъв тип плавателен съд е вторият, за който съобщи? На бреговата охрана или на Военноморските сили?
— Нито на едните, нито на другите. Напълно граждански.
Меткалф се почувства сломен, но у Сандекър блесна искрица надежда. Той се наведе над микрофона.
— Грант, тук е адмирал Джеймс Сандекър. Можете ли да го опишете?
— Подобно нещо не бихте очаквали да видите в океана.
— Каква националност е?
— Националност ли?
— Знамето бе, човек. Под какво знаме плава?
— Няма да ми повярвате.
— Отговорете!
— Ами… аз, господин адмирал, съм роден и израснал в Монтана, но съм чел много исторически книги, така че мога да разпозная знамето на Конфедеративните щати, като го видя.