Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (44)

43.

Когато сенаторът Ларимър се събуди на задната седалка на лимузината, източното небе бе почнало да оранжевее. Той замахна към комара, чието жужене бе прекъснало съня му. В другия ъгъл на седалката се размърда и Моран; присвитите му очи бяха замъглени, съзнанието му все още не възприемаше обкръжението му. Изведнъж се отвори врата и в скута на Ларимър бе хвърлен вързоп с дрехи.

— Облечете ги! — рязко заповяда Суворов.

— Още не сте ни казали кой сте вие — заговори Ларимър, едва движейки езика си.

— Казвам се Пол.

— Фамилия?

— Само Пол.

— От ФБР ли сте?

— Не.

— От ЦРУ?

— Това няма значение — отвърна Суворов. — Обличайте се!

— Кога ще пристигнем във Вашингтон?

— Скоро — излъга Суворов.

— Откъде взехте тия дрехи? Как разбрахте, че ще ни станат?

Суворов загуби търпение с любопитния американец. Едва се удържа да не разбие челюстта му с пистолета си.

— Откраднах ги от едно въже за сушене — отвърна той. — Просяците не бива да придирят. Поне са прани.

— Не мога да обличам чужди дрехи — изнегодува Ларимър.

— Щом искате да се върнете във Вашингтон чисто голи, това мен не ме засяга.

Суворов тръшна вратата, пристъпи към предната седалка и се настани зад волана. Потегли с колата, оставяйки зад гърба си живописния жилищен комплекс „Плантейшън Истейтс“ и излезе на главен път 7. След като мина по моста над река Ашли и пое на север по главен път 26, автомобилното движение в ранния утринен час започна да се увеличава.

Беше доволен, че Ларимър не проговори повече. Моран бавно излизаше от полусъзнание и мънкаше неразбираемо. Фаровете на колата осветиха зелена табела с бели букви — „Летище — следващата отбивка вдясно“. Той зави по наклонения път и стигна до входа на гражданското летище на Чарлстън. Оттатък главната писта за излитане и кацане просветляващото небе разкри редица от самолети изтребители, принадлежащи на Националната гвардия на военновъздушните сили.

Следвайки инструкциите, дадени му по телефона, Суворов заобиколи летището, за да потърси тясно скъсяване на пътя. Намери го и пое по кален път, докато стигна до стълб с ветропоказател, чието платнище висеше отпуснато във влажния въздух.

Той спря и слезе от колата, погледна часовника си и зачака. След по-малко от две минути се чу равномерното туптене на витло на вертолет, който се приближаваше откъм група дървета. Изведнъж се видяха и мигащите навигационни светлини, после синьо-белият летателен апарат във форма на сълза направи няколко кръга и се приземи до лимузината.

Вратата зад пилотската седалка се отвори навън, от нея скочи на земята мъж с бял работен комбинезон и тръгна към колата.

— Вие ли сте Суворов? — попита той.

— Да, Пол Суворов.

— Добре, давайте да прехвърлим багажа вътре, докато не сме привлекли нечие нежелано внимание.

Двамата поведоха Ларимър и Моран към пътническото отделение на вертолета и им сложиха коланите. Суворов забеляза, че отстрани на корпуса пишеше: „Санитарен вертолет“.

— И това чудо ще лети до столицата? — попита Ларимър с проява на предишното си високомерие.

— Господине, то ще ви закара където поискате — отвърна любезно пилотът.

Суворов се настани на празната седалка на втория пилот и закопча колана.

— Не ми е казано за къде да пътуваме — уточни той.

— Рано или късно, за Русия — отвърна пилотът с усмивка, която издаваше всичко друго, но не и шега. — Първо трябва да открия откъде идвате.

— Откъде идвам ли?

— Имам заповед да летя с вас по обратния път, докато разпознаете лабораторията, в която вие и двамата празнодумци оттатък сте прекарали последните осем дни. Когато изпълним мисията, ще ви закарам на друго място за излитане.

— Добре — рече Суворов. — Ще се постарая.

Пилотът не си каза името и Суворов разбра, че не бива да пита. Мъжът несъмнено беше един от петте хиляди съветски платени „заряди“, настанени из цяла Америка — експерти в специализирани дейности, които чакаха обаждане с инструкции, за да излязат на повърхността, обаждане, което можеше никога да не дойде.

Хеликоптерът се издигна на височина петнайсет метра, после се наклони странично в посока към залива Чарлстън.

— Е, сега накъде? — попита пилотът.

— Не зная със сигурност. Беше тъмно и не можех да се ориентирам.

— Можете ли да ми кажете някакъв отличителен белег на мястото?

— На около осем километра от Чарлстън минах по мост над река.

— От коя посока?

— От запад, да, зората се пукваше пред мен.

— Трябва да е била река Стоуно.

— Стоуно, точно така.

— Значи сте карали по щатския главен път 700.

— Излязох на него около половин час преди да стигна до моста.

Слънцето се издигаше над хоризонта и се процеждаше през синята лятна мараня, стелеща се над Чарлстън. Вертолетът набра височина двеста и седемдесет метра и продължи в югозападна посока, докато под прозорците на пилотската кабина започна да се вие главният път. Пилотът посочи надолу и Суворов кимна. Под тях се простираше крайбрежната равнина на Южна Каролина, а те следваха автомобилното движение, поело на дълъг път. Тук-там се мяркаха обработени ниви, обградени от всички страни с горички от борове с дълги иглички. Минаха над един фермер, който стоеше сред тютюнева нива и размаха шапка към тях.

— Виждате ли нещо познато? — попита пилотът.

Суворов безпомощно поклати глава.

— Пътят, от който излязох, прилича на всички останали.

— Към коя посока бяхте с лице, когато стигнахте до главното шосе?

— Завих наляво, значи трябва да съм тръгнал на юг.

— Тази област се нарича Уодмало Айланд. Ще започна кръгова схема на търсене. Кажете ми, ако забележите нещо.

Мина един час, после още един. Гледката отдолу се видоизменяше в лабиринт от тесни заливчета и малки реки, които лъкатушеха през низини и блата. От въздуха всеки път приличаше на другия. Тънки ленти от червеникавокафява пръст или асфалт с дупки прорязваха като линии на ръката гъсти шубраци. С напредването на времето Суворов се объркваше все повече, а пилотът почваше да губи търпение.

— Трябва да преустановим търсенето — рече той накрая, — иначе няма да ни стигне горивото до Савана.

— Савана се намира в щата Джорджия — изрецитира Суворов, сякаш го изпитваха в час.

Пилотът се усмихна.

— Да, познахте.

— Оттам ли ще отпътуваме за Съветския съюз?

— Да, с едно кацане за зареждане. — После пилотът се умълча.

Суворов разбра, че не е възможно да измъкне никаква друга информация от мъжа, затова насочи отново вниманието си към земята.

Изведнъж той посочи възбуден над таблото с контролно-измервателните уреди.

— Ето там! — надвика той шума на двигателя. — Онова кръстовище вляво.

— Разпознахте ли нещо?

— Така мисля. Снижете малко. Искам да прочета табелата на онази занемарена постройка на ъгъла.

Пилотът изпълни искането му и снижи хеликоптера до девет метра над разклоняващите се пътища, без да спира да кръжи.

— Това ли искате да прочетете? „Гловър Кълпепър — бензин и бакалски стоки“?

— Близо сме — каза Суворов. — Следвайте пътя, който води към онази река на север.

— Това е вътрешен воден път.

— Канал?

— Плитък канал, който осигурява почти непрекъснат крайбрежен воден проход от северноатлантическите щати до Флорида и Мексиканския залив. Използва се предимно от увеселителни корабчета и влекачи.

Вертолетът кръжеше ниско над върховете на дърветата и въздушната струя от перките на витлото шибаше листата и огъваше клоните им. Изведнъж в края на широк мочурлив залив пътят свърши. Суворов се вторачи през предното стъкло.

— Лабораторията трябва да е някъде тук.

— Не виждам нищо подобно — отвърна пилотът и наклони странично летателния апарат, за да огледа земята.

— Нека да слезем! — изнервничи Суворов. — Ей там, на онази поляна, на сто метра от пътя.

Пилотът кимна и внимателно плъзна шейната за кацане върху затревената площ, издигайки във въздуха вихрушка от мъртви и загнили листа. Той превключи двигателя на празен ход, с бавно въртящи се перки и отвори вратата. Суворов скочи на земята и се затича тромаво към пътя през шубраците. След обезумяло търсене в продължение на няколко минути, той спря и се огледа отчаян наоколо.

— Какво става? — попита пилотът, когато го видя да идва.

Суворов изглеждаше като ударен от гръм.

— Тук имаше склад с асансьор, който слизаше към лаборатория. Сега го няма.

— Постройките не могат да изчезнат за шест часа — рече пилотът. — Сигурно сте сбъркал пътя.

— Не, не, точно този беше.

— Но тук виждам само дървета и блато… — Той млъкна и посочи с ръка. — И онзи там хангар за лодки от другата страна на залива.

— Кораб! — възкликна Суворов, сякаш му се яви прозрение. — Трябва да е било кораб!

Пилотът се вгледа в блатистата вода на залива.

— Но тук дъното е дълбоко едва деветдесет-сто сантиметра. Невъзможно е плавателен съд с размери на склад, при това с асансьор, да дойде дотук от водния път.

Суворов разпери ръце в недоумение.

— Трябва да продължим търсенето.

— Съжалявам — рече твърдо пилотът, — но вече нямаме нито време, нито излишно гориво. За да сме точни на срещата, налага се да тръгнем веднага.

Той се обърна, без да изчака отговор, и тръгна към вертолета. Суворов бавно закрачи след него с вид досущ като на човек, изпаднал в дълбок транс.

 

 

Докато вертолетът се издигаше, насочвайки се към Савана, една завеса от зебло на прозореца на хангара за лодки се повдигна леко и разкри лицето на възрастен китаец, който се взираше през скъп бинокъл „Селестрон“ 11 х 80.

Доволен, че успя да види добре разпознавателния номер на корпуса на вертолета, той остави бинокъла и набра номер по портативен телефонен засекретяващ апарат и заговори на бърз китайски език.