Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (61)

60.

Пит беше сигурен, че е мъртъв. Нямаше начин да не е мъртъв. Но въпреки това не виждаше нито ослепителна светлина в края на тунел, нито лица на негови приятели и родственици, починали преди него. Изпитваше чувството, че се е унесъл в дрямка в собственото си легло. Там беше и Лорън, с коса, разпиляна върху възглавницата, която притискаше плътно тяло до неговото и бе сключила здраво ръце зад тила му, за да не й се изплъзне. Лицето й като че ли излъчваше светлина, а виолетовите й очи гледаха право в неговите. Той се запита дали тя също е мъртва.

Изведнъж Лорън отпусна прегръдката си и започна да се отдалечава, превръщайки се в размазано петно, което ставаше все по-малко и по-малко, докато изчезна напълно. През затворените му клепачи се процеждаше слаба светлина, до слуха му долитаха далечни гласове. Бавно и с усилие, сякаш повдигаше две петдесеткилограмови тежести, той отвори очи. Отначало помисли, че гледа в чисто бяла повърхност. После, когато съзнанието му изпълзя зад булото на припадъка, се увери, че наистина гледа в чисто бяла повърхност.

Това беше таван.

Непознат глас каза:

— Той се свестява.

— Три счупени ребра, мозъчно сътресение и половин литър пот са били достатъчни да омаломощят тоя терк. — Лаконичният глас не можеше да бъде сбъркан.

— Ох, как се изплаших — успя да промълви Пит, — помислих, че съм попаднал в ада и съм се срещнал с дявола.

— Чувате ли го как говори за най-добрия си и единствен приятел — обърна се Ал Джордино към лекар в морска униформа.

— Той е в добра физическа форма — каза докторът. — Би трябвало доста бързо да се възстанови.

— Извинете ме за шаблонния въпрос — обади се Пит, — къде се намирам?

— Добре дошъл в болницата на Американските военноморски сили в базата на Гуантанамо, Куба — отвърна докторът. — Вие и господин Джордино бяхте извадени от водата от наш спасителен екип.

Пит отмести поглед към Джордино.

— Добре ли си?

— Има рана на корема с големината на пъпеш, но ще се оправи — побърза да поясни с усмивка докторът. — Впрочем разбрах, че той е спасил живота ви.

Пит прочисти мъглата в съзнанието си и се помъчи да си спомни какво бе станало.

— Стюардът от „Леонид Андреев“ си поигра бейзбол с главата ми.

— Заби те под лодката с веслото — поясни Джордино. — Аз се метнах през борда и се гмурнах под водата. Успях да те хвана за ръка и те изтеглих на повърхността. Стюардът щеше да ме пребие, ако вертолет на военноморските сили не бе дошъл навреме. Парамедиците скочиха от него във водата и ни помогнаха да бъдем изтеглени с въже на борда.

— А Лорън къде е?

Джордино отмести поглед.

— Тя е обявена за изчезнала.

— Изчезнала ли? Глупости! — озъби му се Пит и изкриви лице от болка, докато се надигаше на лакти. — И двамата я видяхме, че е жива и седеше в спасителната лодка.

По лицето на Джордино премина мрачна сянка.

— Името й го нямаше в списъка на оцелелите, даден от капитана на кораба.

— Корабът на Бугейнвил! — изтърси Пит, възвръщайки паметта си. — Стюардът азиатец, който се опита да ни счупи главите, посочи към…

— „Чалмет“ — изпревари го Джордино.

— Да, „Чалмет“. И каза, че бил негова собственост. На всичкото отгоре знаеше и името ми.

— Предполага се стюардите да помнят имената на пътниците. Той те е запомнил като Чарли Грубър от двайсет и четвърта кабина.

— Не, направо ме обвини, че съм се бъркал в работите на Бугейнвилови и последните му думи бяха: „Бон воаяж, Дърк Пит!“.

Джордино изумен сви рамене.

— Да пукна, ако знам откъде е разбрал името ти. Но защо човек от Бугейнвилови работи като стюард на руски туристически кораб?

— Умът ми не го побира.

— И защо лъже, че Лорън е изчезнала?

Пит поклати едва забележимо глава.

— Значи Бугейнвилови са я задържали на техния кораб — изведнъж му просветна на Джордино. — Но с каква цел?

— Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря — отвърна раздразнен Пит. — Къде е сега „Чалмет“?

— Отпътува за Маями, да разтовари оцелелите пътници.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около трийсет и два часа — отвърна докторът.

— Все още не е късно — каза Пит. — „Чалмет“ има да пътува още няколко часа до Флорида.

Той се надигна до седнало положение и спусна крака на пода. Стаята започна да се върти пред очите му.

Докторът се приближи до него и сложи ръце на раменете му.

— Надявам се, не възнамерявате да хукнете нанякъде.

— Смятам да се озова на палубата, когато „Чалмет“ пристигне в Маями — каза непоколебимо Пит.

Лицето на доктора доби строг професионален израз.

— Налага се да останете още четири дни на легло. Не можете да пътувате с пукнати ребра, а освен това не знаем доколко сериозно е сътресението на мозъка ви.

— Извинете, докторе — намеси се Джордино, — но в случая друг решава вместо вас двамата.

Пит го погледна със смразяващо безразличие.

— Кой е тоя, дето може да ме спре?

— Адмирал Сандекър, от една страна, и държавният секретар, от друга — отвърна Джордино с безпристрастен тон, сякаш четеше на глас цените на стоковата борса за деня. — Дойде заповед да заминеш за Вашингтон веднага след като се свестиш. Можем здравата да загазим. Имам подозрението, че сме забъркали някаква каша, откривайки конгресмена Моран и сенатора Ларимър, затворени на борда на съветски плавателен съд.

— Могат и да почакат, докато претърся „Чалмет“ за Лорън.

— Аз ще свърша тази работа. Ти заминаваш за столицата, а аз — за Маями, в ролята на митнически инспектор. Всичко вече е уредено.

Умиротворен до известна степен, Пит се отпусна в леглото.

— А Моран?

— Той не можеше да чака нито миг — отвърна ядосан Джордино. — Още щом слезе на брега, настоя групата от Военноморските сили да зареже всичко и да му уреди полет до Вашингтон. Засякох го в коридора на болницата след обичайния лекарски преглед. За малко да забие гърбавия си нос в гърлото, за да ме подмине. Мръсникът му с мръсник не прояви капка загриженост за Лорън и едва ли не остана доволен, като му казах за смъртта на Ларимър!

— Той явно има дарба да изоставя онези, които са му помогнали — отбеляза с отвращение Пит.

В стаята влезе санитар с инвалидна количка и Джордино му помогна да настанят в нея Пит. Последният изстена, когато остра болка преряза гърдите му.

— Вие си тръгвате против изричните ми настоявания — рече докторът. — Държа това да се знае. Няма гаранция, че ще минете без усложнения, ако се претоварвате.

— Освобождавам ви от всякаква отговорност, докторе — усмихна се Пит. — Никому няма да кажа, че съм ви бил пациент. Лекарската ви репутация няма да бъде накърнена.

Джордино сложи в скута на Пит комплект облекло, отпуснат от Военноморските сили, и малък книжен плик.

— Ето ти прилични дрехи, а тук са вещите, извадени от джобовете ти. Можеш да се преоблечеш и в самолета, да не губиш време.

Пит отвори плика и заопипва съдържанието на найлоновата торбичка в него. Доволен, че всичко бе налице и сухо, той вдигна поглед към Джордино и му подаде ръка.

— Успешен лов, друже!

Джордино го потупа по рамото.

— Не се безпокой, ще я намеря. А ти иди във Вашингтон и им разкажи играта.

 

 

Едва ли имаше друг човек, който да е страдал от синдрома Рип ван Уинкъл^[1] и да се е събудил по-изненадан от Алън Моран. Той си спомняше, че преди близо две седмици беше отишъл да си легне в президентската яхта, а следващото му съзнателно усещане беше как го набутват в една лимузина в някаква местност край река в Южна Каролина. Затворничеството и бягството от горящия руски параход бе неопределен, смътен спомен. Едва когато се върна във Вашингтон и завари Конгреса и Върховния съд прогонени от седалищата си, той се съвзе и отново облече мантията на политическата власт.

В пълната емоционална и политическа бъркотия сред правителството той прозря шанса си да задоволи съкровената си и неизмерима амбиция да стане президент. Тъй като нямаше да получи обществената подкрепа за заемането на този пост чрез избори, сега той бе твърдо решен да се възползва от създалото се положение и да го заграби. Марголин липсваше, Ларимър вече го нямаше, а президентът бе дискредитиран, така че малко обстоятелства можеха да му попречат.

Моран стоеше насред площад „Джексън“ срещу Белия дом, откъм Пенсилвания авеню, заобиколен от армия журналисти, и отговаряше на въпросите им. Той беше мъжът на деня и се наслаждаваше на всяка секунда внимание.

— Ще ни кажете ли къде бяхте последните две седмици? — попита Рей Марш от нюйоркското списание „Таймс“.

— С удоволствие — отвърна любезно Моран. — Председателят на мнозинството в Сената Маркъс Ларимър и аз отидохме на риболов в Карибско море, отчасти да пробваме късмета си в улов на рекордно голяма океанска риба, но най-вече да обсъдим наболели въпроси, засягащи великата ни нация.

— Според първоначалните сведения сенатор Ларимър е загинал по време на трагедията с „Леонид Андреев“.

— С дълбоко прискърбие трябва да призная, че това е вярно — каза Моран и изведнъж стана сериозен. — Рибарската лодка, в която бяхме двамата със сенатора, се намираше на пет-шест мили от руския екскурзионен параход, когато чухме и видяхме експлозията, която го обгърна в пламъци и дим. Веднага наредихме на шкипера ни да промени курса в посока към района на бедствието. Когато се доближихме, „Леонид Андреев“ гореше от носа до кърмата. Стотици изплашени пътници скачаха във водата, много от тях с подпалени дрехи.

Моран замълча, за да създаде ефект, после заговори с ясен, отчетлив тон:

— Аз скочих във водата, последван от сенатора, за да помогна на онези, които имаха изгаряния или не можеха да плуват. Имах чувството, че с часове се опитвахме да задържим жените и децата на повърхността, за да ги качим на рибарската лодка. По едно време загубих от поглед сенатор Ларимър. Когато се огледах да го потърся, видях го да се носи върху вълните по корем и разбрах, че е станал жертва на сърдечен удар вследствие на пренапрежение. Можете да цитирате думите ми, че той загина като истински герой.

— Колко души мислите, че сте спасили? — Въпросът беше на Джо Старк от „Юнайтед прес“.

— В даден момент престанах да ги броя — излъга най-спокойно Моран. — Малкият ни плавателен съд се претовари опасно с обгорели хора и полуудавници. Затова вместо да се превърна в сламката за давещия се, тъй да се каже, аз останах във водата, за да може още един нещастник да измами смъртта. За мой късмет бях спасен от екип на Военноморските сили, който, трябва да добавя, се справи великолепно.

— Знаехте ли, че членът на Конгреса Лорън Смит пътува в „Леонид Андреев“? — попита Марион Турние от Обединението на печата и радиостанциите.

— Тогава не — отвърна Моран, възвръщайки сериозното си изражение. — За съжаление разбрах това, едва когато ми съобщиха, че е обявена за изчезнала.

Къртис Мейо даде знак на оператора си и се примъкна по-близо до Моран.

— Конгресмен, какви чувства изпитвате по повод безпрецедентното разпускане на Конгреса от страна на президента?

— Дълбоко съм огорчен, че в нашето правителство може да има място за такава арогантна постъпка. С един ужасен замах той запрати нацията ни от демокрацията във фашистки режим. Много ми се иска да го видя свален от длъжност… колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Как предлагате да стане това? — настоя Мейо. — Всеки път, когато членовете на Белия дом се съберат, за да предприемат процедури по дискредитирането му, той изпраща военни части да ги разпръснат.

— Този път нещата ще бъдат по-различни — заяви уверено Моран. — Утре в десет часа сутринта членовете на Конгреса ще проведат съвместно заседание в аудитория „Лизнър“ на университета „Джордж Вашингтон“. И за да се съберем без намеса и пречки от страна на неупълномощените и неморални военни части, използвани от президента, ние възнамеряваме да отвърнем на силата със сила. Разговарях с мои колеги от Белия дом и Конгреса от близките щати Мериленд и Вирджиния, които убедиха техните губернатори да закрилят конституционните ни права и да осигурят войски от техните бойни единици на Националната гвардия.

— Ще им бъдат ли давани заповеди да стрелят? — попита Мейо, надушвайки важно кръвопролитие.

— Ако бъдем нападнати — отвърна сдържано Моран, — отговорът е категорично „да“.

 

 

— И така, на път е да избухне Втора гражданска война — каза изтощен Оутс, след като изключи телевизора и се обърна към Емет, Мърсиър и Броган.

— Моран е не по-малко гламав от президента — отбеляза Емет, поклащайки с отвращение глава.

— Жалко за американската общественост, че е принудена да приеме такъв отвратителен човек за водач — измърмори Мърсиър.

— Какво ще кажеш за предстоящия сблъсък в аудиторията „Лизнър“? — обърна се Оутс към Емет.

— Специалните части на сухопътните войски и морската пехота, които патрулират Капитолийския хълм, са високо обучени професионалисти. На тях може да се разчита, че ще бъдат непоколебими и няма да предприемат някоя глупост. Но истинската заплаха е Националната гвардия. Достатъчно е един от войниците да се паникьоса и да изстреля куршум. Тогава ще станем свидетели на нова кървава баня от рода на Кент Стейт^[2], ако не и по-жестока. Но този път на огъня на гвардията ще отвърнат точни, смъртоносни стрелци.

— Положението няма да се подобри, ако при кръстосаната стрелба паднат неколцина конгресмени — допълни Мърсиър.

— Президентът трябва да бъде изолиран. Налага се да изместим програмата напред — отбелязва Оутс.

Мърсиър не изглеждаше доволен.

— Това означава да забавим оценката на доктор Еджли за мозъчните сигнали на президента.

— Редно е предотвратяването на поголовно клане да има предимство пред плана за заблуждаване на руснаците — отвърна Оутс.

Броган вдигна замислен поглед към тавана.

— Аз мисля, че трябва да откраднем пилците и дори да ги оскубем.

Оутс се усмихна и рече:

— Чувам как механизмите в главата ти се зацепват, Мартин. Какъв безумен макиавелски план е скроило вече ЦРУ?

— Начин да се даде предимство на Еджли — отвърна Броган с лукава усмивка. — Нещичко, взето от „Зоната на здрача“.