Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (8)

7.

— Обърнахме се срещу течението. — Гласът на Пит беше тих, дори нехаен, докато гледаше в цветния видеоекран на хидросканиращия локатор „Клайн“, който отчиташе морското дъно. — Увеличи скоростта с около два възела.

Облечен в избелели джинси, пуловер с висока яка, кафяви гуменки и бейзболна шапка с емблемата на НЮМА под сресаната си назад коса, той изглеждаше самоуверен и спокоен, дори малко отегчен и безразличен.

Щурвалът под ръцете на кърмчията леко се завъртя и като се накланяше напред-назад, „Катауаба“ бавно избутваше като косачка еднометровите вълни. Влачейки се зад кърмата като консервена кутия, вързана за опашката на куче, датчикът на хидролокатора със странично сканиране пореше дълбините и изпращаше сигнал до видеодисплея, който го превръщаше в подробно изображение на морското дъно.

Бяха предприели търсенето на източника на нервнопаралитичното вещество в южния край на тесния залив Кук и откриха надигащи се остатъчни частици, докато работеха в залива Камишак. Водни проби се взимаха на всеки половин час и се изпращаха с вертолет в химическата лаборатория на остров Огъстин. Еймос Доувър философски сравни проекта с детската игра да намериш скрит предмет с подсказването „топло — студено“.

Докато денят се точеше, нервното напрежение, което се трупаше върху „Катауаба“, стана непоносимо. На екипажа му бе невъзможно да излезе на палубата за глътка въздух. Единствено на химиците от Комитета по опазване на околната среда им бе разрешено да напускат пределите на външните преградни стени, тъй като носеха херметически облекла.

— Още нещо? — попита Доувър, надничайки през рамото на Пит в екрана с голяма разделителна способност.

— Нищо, пипнато от човешка ръка — отговори Пит. — Дънният терен е грапав, неравен, предимно от вкаменена лава.

— Каква хубава и ясна картина.

— Да — кимна Пит, — изпъкват и най-малките подробности.

— Какво е онова тъмно петно там?

— Рибен пасаж. Вероятно група тюлени.

Доувър се обърна и се загледа през прозорците на мостика във вулканичния връх на остров Огъстин, отдалечен сега само на няколко мили от тях.

— Хубаво ще е, ако направим скоро някой удар, вече доста се доближаваме до брега.

— Лабораторията вика кораба — разнесе се по високоговорителя на мостика женственият глас на Мендоса.

Доувър вдигна радиотелефона.

— Продължавай, лаборатория.

— Дръжте курс нула-седем-нула градуса. Оказа се, че в тази посока елементите в остатъчните следи имат по-висока концентрация.

Доувър хвърли загрижен поглед към близкия остров.

— Ако задържим този курс в продължение на двайсет минути, ще спрем на прага ви за вечеря.

— Доближете се колкото можете до нас и вземете проби — продължи Мендоса. — Показанията ми сочат, че на практика вие се намирате над източника.

Доувър затвори без други възражения и се провикна:

— На каква дълбочина сме?

Дежурният офицер потупа една кръгова скала върху пулта с измервателните уреди.

— Четирийсет и два метра и нагоре.

— До каква далечина хващаш на екрана? — обърна се Доувър към Пит.

— Виждаме дъното на шестстотин метра от двете страни на нашия корпус.

— Значи отцепваме една ивица широка около две трети миля.

— Почти — допусна Пит.

— Трябваше да сме открили кораба досега — раздразнен продължи Доувър. — Сигурно сме го подминали.

— Не е нужно да изкрейзваме — рече Пит. Той млъкна, наведе се над клавиатурата на компютъра и направи фина настройка на изображението. — На света няма нищо по-неуловимо от корабокруширал кораб, който не е готов да бъде открит. Проследяването на убийство в роман на Агата Кристи е фасулска работа в сравнение с откриването на изчезнал под стотици квадратни мили вода кораб.

— Много поетично, няма що! — каза сухо Доувър.

Пит остана загледан дълго и замислено в горната преградна стена.

— Каква е видимостта под водната повърхност?

— Водата става кристалночиста на петдесет метра от брега. По време на прилив съм виждал на трийсет метра, че и повече.

— Ще ми се да заема вертолета ви и да направя въздушни снимки на този район.

— Защо да си правиш този труд? — сопна му се Доувър. — „Семпер паратус“ — „Винаги готов“ не е мотото за смях на бреговата охрана. — Той посочи с ръка вратата. — Имаме морски карти, които показват в цветове и в невероятни подробности близо пет хиляди метра от крайбрежието на Аляска, благодарение на сателитно разузнаване.

Пит даде знак на Джордино да заеме мястото му пред екрана на хидролокатора, стана и последва шкипера на „Катауаба“ в малко отделение, претъпкано с шкафове с чекмеджета, съдържащи морски карти. Доувър огледа обозначителните етикети, издърпа едно чекмедже и зарови в него. Накрая извади голяма карта с надпис: „Сателитна снимка номер 2430А, южен бряг на остров Огъстин“, сложи я на масата и я разгърна.

— Това ли имаше предвид?

Пит се наведе и огледа заснетия от птичи поглед изглед на морето край брега на вулканичния остров.

— Чудесно. Имаш ли лупа?

— На рафта под масата е.

Пит взе дебелата квадратна лупа и се взря през нея в мъничките тъмни петна на снимката.

— Шансовете ти да откриеш аномалия в този геоложки кошмар на морското дъно са нулеви.

— Не гледам дъното.

Доувър добре чу думите на Пит, но не разбра значението им. В очите му проблесна леко любопитство, но преди да зададе естествения въпрос, високоговорителят над вратата изпука.

— Шкипер, пред нас има пенести вълни. — Гласът на дежурния офицер звучеше напрегнато. — Дълбокомерът отчита деветдесет сантиметра вода под корпуса… и се покачва страшно бързо.

— Стоп машини! — нареди Доувър. След миг промени нареждането си: — Не, дай заден ход до скорост нула.

— Кажи му да изтегли нагоре датчика на хидролокатора, преди да е заорал в дъното — безцеремонно се намеси Пит. — А после предлагам да пуснем котвата.

Доувър отправи особен поглед към Пит, но изрече заповедта. Палубата затрепери под краката им, докато двойните корабни витла обръщаха посоката на движението си. След малко вибрациите спряха.

— Скорост нула — съобщи дежурният офицер от мостика. — Котвата е пусната.

Доувър потвърди съобщението му, после седна на едно високо столче, обгърна с длани чашата си кафе и погледна право към Пит.

— И тъй, какво виждаш?

— Корабът, който търсим — отвърна Пит бавно и отчетливо. — Не може да бъде друго. В едно отношение бъркаш, Доувър, но в друго си прав. Майката природа рядко създава скални формации със съвършено прави линии, дълги по няколкостотин метра. Следователно очертанието на кораб може да бъде открито в неестествена за него среда. Прав си обаче, като казваш, че шансовете ни да го открием на морското дъно са нулеви.

— Говори по същество — вметна Доувър нетърпеливо.

— Търсеният обект е на брега.

— Искаш да кажеш, че е в плитчините?

— Искам да кажа, че е на брега, заседнал на сухо.

— Не можеш ли да бъдеш по-сериозен?

Пит подмина въпроса и подаде лупата на Доувър.

— Виж сам. — Той взе молив и очерта с кръгче част от скалите над линията на прилива.

Доувър се наведе и доближи лупата до окото си.

— Виждам само скали.

— Погледни по-отблизо. Вгледай се в релефа от долната част на склона до морето.

По лицето на Доувър се изписа недоверчивост.

— О, господи! Та това е кърма на кораб!

— Могат да се различат дори ветрилообразната опашка и горната половина на кормилото.

— Да, да, и част от задната палуба. — Обезсърчението на Доувър изведнъж се изпари и отстъпи място на нарастващата възбуда от откритието. — Невероятно! Забил е нос в брега, сякаш лавина го е заляла. Съдейки по кърмата и балансираното перо на кормилото, по моему това е стар товарен кораб от типа „Либърти“. — Той вдигна поглед, изпълнен със засилващ се интерес. — Мисля си, да не би да се окаже самият „Пайлъттаун“?

— Звучи ми смътно познато име.

— Една от най-упоритите загадки на северните морета. „Пайлъттаун“ извършваше курсове между Токио и западното ни крайбрежие допреди десет години, когато екипажът му съобщи, че е потънал при буря. Бе предприето търсене, но от кораба нямаше и следа. Две години по-късно един ескимос се натъкнал на „Пайлъттаун“, който бил заседнал в айсберг на деветдесет мили над нос Ноум. Той се качил на борда и видял, че корабът е изоставен — нямало следа нито от екипажа, нито от товара му. След месец ескимосът се върнал заедно с племето си, за да вземат от кораба каквото можело да им послужи, но него вече го нямало. Минали близо две години, преди да се получи съобщение, че той се носел свободно по течението под Беринговия проток. Бе изпратен катер на бреговата охрана, но не го откриха. В продължение на осем месеца за „Пайлъттаун“ не се чу нищо повече. После един риболовен траулер го забелязал и моряците се качили на борда му. Установили, че е в доста добро състояние. След това той отново изчезнал, вече за последен път.

— Започвам да си спомням, че май четох нещо… — Пит замълча за миг и продължи: — О, да, „Вълшебният кораб“.

— Точно така го кръстиха журналистите — потвърди Доувър. — Те определиха появите и изчезванията му с израза „има кораб, няма кораб“.

— Голям ден ще бъде за тях, когато излезе наяве, че той години наред е плавал свободно с товар, съдържащ отровно вещество.

— Не може да се предвиди ужасът, ако корпусът му се е сцепил от айсберга или се е разбил в скалистия бряг и товарът му се е разпилял веднага — допълни Доувър.

— Трябва да проникнем в товарните му трюмове — каза Пит. — Свържи се с Мендоса, съобщи й за местоположението на разбития кораб и й кажи да изпрати по въздуха група химици на място. Ние ще отидем до него по вода.

— Ще имам грижата — кимна Доувър.

— Приготви и ацетиленовия резач, в случай че се наложи да си пробиваме път във вътрешността му.

Доувър се наведе над масата с картата и съсредоточи поглед в центъра на отбелязаното кръгче.

— И за миг не ми е минавало през ума, че някой ден ще стъпя на палубата на Вълшебния кораб.

— Ако излезеш прав — рече Пит, загледан в чашата си с кафе, „Пайлъттаун“ ще изнесе последното си представление.