Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (25)

24.

— Имахте ли трудности при влизането?

— Системата ви за безопасност е добра, не много добра, но я бива да сплаши крадци или малолетни вандали.

— Значи съм се провалил на изпита, така ли?

— Не съвсем. Бих ви писал четири плюс.

Пит се приближи бавно до едно старинно дъбово барче за напитки, което бе приспособил в хладилник, и отвори вратичката.

— Ще пийнете ли нещо, господин Касио?

— Глътка „Джак Даниъл“ с лед, благодаря.

— Щастливо попадение. Случайно имам от него.

— Видях — отвърна Касио. — О, между другото, позволих си и да извадя пълнителя от пистолета.

— От пистолета ли? — запита невинно Пит.

— Да, маузера, калибър 32, сериен номер 922374 — находчиво залепен със скоч за гърба на двулитровата ви бутилка с джин.

Пит изгледа продължително мъжа.

— Колко време ви отне?

— Кое, претърсването?

Пит кимна мълчаливо, докато отваряше вратичката на хладилника, за да извади лед.

— Около четирийсет и пет минути.

— Значи сте намерил и другите два пистолета, които държа на тайни места.

— По-точно и другите три.

— Много сте старателен.

— Няма нищо скрито в къща, което да не може да се намери. Само дето някои хора са по-способни в откриването им, други не толкова. Въпрос на техника. — В тона на Касио не се долавяше хвалба. Той говореше така, сякаш излагаше неоспорима истина.

Пит наля питието и го занесе върху табла в гостната. Касио пое чашата с дясната си ръка. Тогава Пит пусна таблата и откри ръката си, стиснала малък джобен автоматичен пистолет, калибър 25, насочен в челото на Касио.

В отговор Касио пусна само тънка усмивка.

— Много добре — рече той с одобрителен тон. — Значи имало и пети.

— В празна картонена кутия за мляко — поясни Пит.

— Похвално, господин Пит. Умен ход е да изчакате, докато ръката ми за оръжие е заета с чаша. Това показва, че сте мислещ човек. Ще трябва да повиша оценката ви до пет минус.

Пит прищракна предпазителя и свали пистолета.

— Ако сте дошли да ме убиете, господин Касио, можехте да ми пръснете черепа още щом прекрачих прага. Какво искате?

Касио посочи с брадичка куфарчето си.

— Може ли?

— Действайте!

Мъжът остави чашата си на пода, отвори куфарчето и извади обемиста папка с твърди корици, пристегната с гумени закопчалки.

— Това е дело, по което работя от 1966 година.

— Доста отдавна. Явно сте упорит човек.

— Не искам да го зарязвам — призна Касио. — Все едно да изоставиш картинна мозайка, преди да си я подредил докрай или да не довършиш хубава книга. Рано или късно всеки следовател попада на случай, който го кара да гледа нощем в тавана, случай, за който знае, че не може да разреши. В този обаче съм лично заинтересован. Всичко започна преди двайсет и три години, когато едно момиче, банкова касиерка на име Арта Касилайо, откраднала 128 000 долара от една банка в Лос Анджелис.

— Какво общо имам аз с това?

— За последен път е била видяна на кораб с име „Сан Марино“.

— Ясно, чел сте материала за намерените корабокруширали кораби във вестника.

— Да.

— И смятате, че момичето е изчезнало заедно със „Сан Марино“?

— Сигурен съм в това.

— Тогава случаят ви е разрешен. Крадлата е мъртва и парите са изчезнали завинаги.

— Не е толкова просто — каза Касио, загледан в чашата си. — Няма съмнение, че Арта Касилайо е мъртва, парите обаче не са изчезнали завинаги. Арта е взела чисто нови банкноти от Банката на федералния резерв. Всички серийни номера са били описани, така че не е било трудно да се проследят липсващите банкноти. — Касио замълча и вдигна поглед към Пит. — Преди две години изчезналите банкноти се появиха на бял свят.

В очите на Пит проблесна внезапен интерес. Той седна в кресло срещу Касио.

— Всичките? — попита той предпазливо.

Касио кимна и отвърна:

— Появяваха се на части и на различни места. Пет хиляди във Франкфурт, хиляда в Кайро — все в чуждестранни банки. Никаква сума от тях не се появи в Съединените щати освен една стодоларова банкнота.

— Значи Арта не е потънала със „Сан Марино“.

— Напротив, с него е потънала. ФБР я свърза с един загубен паспорт, притежание на Естел Уолас. С тази нишка те успяха да я проследят до Сан Франциско. Там са загубили следите й. Аз продължих да ровя и накрая попаднах на един скитник, който, като му потрябвали пари, ставал шофьор на такси. Той си спомни, че я закарал до площадката за качване на борда на „Сан Марино“.

— Нима се доверявате на паметта на един пияница?

Касио се усмихна самоуверено.

— Арта му е платила с чисто нова банкнота от сто долара. Той нямал да й върне рестото и тя му казала да го задържи. Повярвайте ми, не му костваше никакво усилие да си спомни случката.

— Ако откраднатите пари от Федералния резерв са под юрисдикцията на ФБР, къде е вашето място в тази история? Защо е това кучешко преследване на престъпник, чиито следи са леденостудени?

— Преди да съкратя фамилното си име по делови причини, аз се казвах Касилайо. Арта беше моя дъщеря.

Настъпи неловко мълчание. През прозореца с изглед към реката се разнесе грохотът на излитащ пътнически реактивен самолет. Пит стана, отиде в кухнята, наля си кафе от изстинал кафеник и пъхна чашата в микровълновата фурна.

— Още едно питие, господин Касио?

Мъжът отказа с поклащане на главата.

— Значи дълбоко в себе си вие смятате, че има нещо необичайно в изчезването на дъщеря ви?

— Тя и корабът изобщо не са стигали до пристанище, а в същото време парите, които е откраднала, са излезли наяве по начин, подсказващ, че са били изпирани на части. Според вас това не е ли странно обстоятелство, господин Пит?

— Признавам, че изтъквате убедителни аргументи. — Микровълновата фурна звънна и Пит извади димящата чаша. — Но все още не разбирам какво искате от мен.

— Да ви задам няколко въпроса.

Пит седна; интересът му надхвърли чистото любопитство.

— Не очаквайте подробни отговори.

— Разбирам.

— Хайде, питайте!

— Къде открихте „Сан Марино“? Имам предвид, в коя част на Тихия океан?

— Близо до южния бряг на Аляска — отвърна неопределено Пит.

— Малко далечко от направлението на кораб, пътуващ от Сан Франциско за Нова Зеландия, какво ще кажете?

— Доста се е отклонил — съгласи се Пит.

— В порядъка на две хиляди мили, нали?

— И отгоре. — Пит отпи глътка кафе и направи гримаса; беше толкова гъсто, че можеше да послужи за тухлена замазка. После вдигна поглед към мъжа. — Оттук нататък ми ставате длъжник за отговорите.

Касио го изгледа с преоценка в погледа.

— Интересно, не ми направихте впечатление на човек, алчен за подкупи.

— Искам имената на банките в Европа, през които са минали крадените пари.

— С каква цел?

— Това вече не мога да ви кажа.

— Не сте много отзивчив.

Пит понечи да отговори, но в този момент стенния телефон силно иззвъня.

— Ало?

— Дърк, аз съм — Йегър. Още ли си буден?

— Благодаря ти, че се обаждаш. Как е Сали? Излезе ли от реанимацията?

— Май не можеш да говориш, а?

— Не съвсем.

— Но можеш да слушаш.

— Няма проблем.

— Лоши новини. Никъде не мога да пробия. Вероятността да улуча шестица с наслуки попълнени числа щеше да е по-голяма.

— Може би ще мога да ти подскажа нещо. Не затваряй. — Пит се обърна към Касио. — Какво става със списъка на банките?

Касио се изправи бавно от мястото си, наля си нова чаша „Джак Даниъл“ и застана с гръб към Пит.

— Само ако се трампим, господин Пит. Списъкът на банките срещу онова, което знаете за „Сан Марино“.

— Повечето от сведенията ми са правителствена тайна.

— Пет пари не давам, дори да са щамповани от вътрешната страна на спортните гащета на президента. Или се споразумяваме, или си обирам партакешите.

— Откъде знаете, че няма да ви излъжа?

— И моят списък може да се окаже фалшив.

— В такъв случай ще трябва да се доверим един на друг — отбеляза Пит с отпусната усмивка.

— Ами как не! — измърмори Касио. — И двамата нямаме друг избор.

Той извади един лист от папката и го подаде на Пит, който на свой ред продиктува на Йегър имената на банките.

— Сега какво? — попита Касио.

— Сега ще ви кажа какво се е случило със „Сан Марино“. А до утре сутринта може би ще мога да ви кажа и кой е убил дъщеря ви.