Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (67)

66.

Джордино намери Пит в хангара му, излегнат удобно на задната седалка на огромна открита туристическа кола, с крака, подпрени върху задната врата. Джордино не можеше да не се възхити на класическите линии на колата. Италианско производство от 1925 година, с купе, изработено от „Чезаре Сала“, червената „Изота-Фраскини“, с каросерия, наподобяваща торпедо, се перчеше с дълги, блестящи калници, подвижен покрив и навита на кълбо кобра върху решетката на радиатора.

Пит съзерцаваше една черна дъска, поставена върху триножник на около три метра от колата. На външната й рамка бе забодена с кабарчета огромна морска карта, изобразяваща целия вътрешен воден път. В другия край на дъската той бе изписал няколко бележки и доколкото схвана Джордино, списък на кораби.

— Идвам направо от кабинета на адмирала — поясни Джордино.

— Какви са последните вести? — попита Пит, без да откъсва поглед от дъската.

— Комитетът на началник-щабовете е пратил въоръжени сили в претърсването. Заедно с агентите от ФБР и ЦРУ те ще покрият всеки сантиметър на крайбрежната ивица до утре вечер.

— По суша, по вода и по въздуха — измърмори с безразличие Пит, — от Мейн до Флорида.

— Защо си толкова кисел?

— Чисто губене на време. Шлепът не е там — отвърна Пит, изстрелвайки с пръст във въздуха парче тебешир.

Джордино му хвърли питащ поглед.

— Какви ги дрънкаш? Шлепът не може да не е някъде там.

— Не е задължително.

— Искаш да кажеш, че те не търсят където трябва?

— Ако ти беше на мястото на Бугейнвилови, щеше да очакваш всеобхватно и задълбочено търсене, нали така?

— Елементарно разсъждение — отвърна надменно Джордино. — Аз лично щях да съм по-склонен да замаскирам шлепа под клоните на горичка от дървета или в закрит склад на самия бряг, или щях да променя външния му вид, за да заприлича на огромен кокошарник или на каквото и да е там друго. Според мен прикритието е най-логичната стъпка.

Пит се разсмя.

— Как можа да ти хрумне тая глупост с кокошарника!

— Имаш ли по-умно предположение?

Пит слезе от изотата, отиде до черната дъска и нави картата с вътрешния воден път, под която се показа друга карта, изобразяваща бреговата линия на Мексиканския залив.

— Да, представи си, имам! — Той потупа с пръст едно място на картата, оградено с червено мастило. — Шлепът, в който са задържани Марголин и Лорън, се намира тук някъде.

Джордино се приближи и изучи маркирания район. После погледна Пит с израз, пазен обикновено за хора, от които се очаква да обявят края на света.

— Край Ню Орлиънс?

— Под Ню Орлиънс — поправи го Пит. — Според мен той вече е хвърлил котва там.

— Май ти се е разхлопала някоя дъска — поклати глава Джордино. — Искаш да ме убедиш, че Бугейнвил е теглил на буксир шлеп от Чарлстън, покрай носа на Флорида и през залива на река Мисисипи и е изминал цялото това разстояние от хиляда и седемстотин мили за по-малко от четири дни? Извинявай, друже, но влекачът не е в състояние да тегли шлеп с такава скорост.

— Вярно е — призна Пит. — Но да предположим, че са скъсили пътя си със седемстотин мили?

— Как? — попита Джордино с глас, в който се долавяше съмнение, примесено със сарказъм. — Като са монтирали колела на плавателните съдове и са пресекли по суша ли?

— Няма майтап — каза Пит сериозно. — Минали са през наскоро отворения канал във Флорида от Джексънвил на Атлантическия океан до река Кристъл при Мексиканския залив и са отсекли от пътя цялата южна половина на щата.

Просветление озари Джордино. Той се вгледа отново в картата и провери мащаба. После разпери палец и показалец и измери скъсеното разстояние между Чарлстън и Ню Орлиънс. Когато накрая се обърна да погледне Пит, по устните му играеше смутена усмивка.

— Така става — рече той и бързо прибра усмивката си. — Но какво доказва това?

— Сигурно Бугейнвилови имат строго охраняемо пристанище с докови съоръжения, където разтоварват незаконните си товари. То вероятно се намира на речния бряг и някъде между Ню Орлиънс и входа на залива.

— Делтата на Мисисипи? — не скри почудата си Джордино. — Как стигна до това заключение?

— Ами виж! — Пит посочи списъка на корабите, изписан на черната дъска и зачете на глас: „Пайлъттаун“, „Бел Час“, „Бурас“, „Венис“, „Бутвил“, „Чалмет“ — това са кораби с чужда регистрация, но някога са били собственост на Морски линии „Бугейнвил“.

— Не схващам връзката.

— Погледни още веднъж картата. Всеки един от тези кораби носи името на град, разположен край делтата на реката.

— Символичен шифър?

— Това е единствената грешка, допусната от Бугейнвилови — да използват код за обозначение на района на тайните си операции.

Джордино се вгледа по-отблизо в картата.

— Божичко! Всичко съвпада!

Пит потупа картата с юмрук.

— Залагам своята изота-фраскини за твоята бронко, че тук именно ще открием Лорън.

— Печелиш.

— Тогава отскочи до летището на НЮМА и наеми един реактивен „Лиър“. Аз ще се обадя на адмирала и ще му обясня защо се налага да летим до Ню Орлиънс.

Джордино вече се бе упътил към вратата.

— Като пристигнеш на летището, аз ще съм изписал самолета и ще съм готов за излитане — каза той през рамо.

Пит се затича нагоре по стълбите към апартамента си и нахвърли малко дрехи в една пътна чанта. После отвори кутия за оръжие, извади картечен пистолет „Колт Томпсън“ със сериен номер 8545 и два пълнителя, заредени с 45-калиброви патрони, и сложи всичко в калъф за цигулка. След това вдигна телефона и набра номера на кабинета на Сандекър.

Той каза името си на личния секретар на Сандекър и веднага бе свързан.

— Адмирале?

— Дърк?

— Мисля, че открих района на шлепа.

— Къде?

— В делтата на река Мисисипи. Тръгваме с Ал за там.

— Какво те кара да мислиш, че е в делтата?

— Отчасти предположение, отчасти умозаключение, но това е най-солидната диря, която имаме.

Сандекър направи пауза, преди да отговори:

— Най-добре е да задържиш нещата.

— Да ги задържа ли? Какво имате предвид?

— Алън Моран настоява търсенето да бъде прекратено.

Пит остана като гръмнат.

— Защо, по дяволите?

— Било прахосване на време и на парите на данъкоплатците, защото Винс Марголин бил мъртъв.

— Моран е торба с лайна!

— У него били дрехите на Марголин, с които е бил облечен в нощта, когато всички са изчезнали и можели да послужат за доказателство на твърденията му.

— Но нали трябва да помислим за Лорън.

— Моран казва, че и тя е мъртва.

Пит изпита чувството, че затъва в плаващ пясък.

— Той е долен лъжец!

— Може би, но ако е прав за Марголин, ще излезе, че опозоряваш следващия президент на Съединените щати.

— Денят, в който този гаден подлец положи клетва, ще бъде денят, в който аз ще се откажа от гражданството си.

— Сигурно няма да си единственият — отвърна мрачно Сандекър, — но личните ти чувства няма да променят положението.

Пит не отстъпи.

— Ще ви се обадя от Луизиана.

— Надявах се да го кажеш. Дръж ме в течение. Ще направя всичко по възможностите ми оттук.

— Благодаря ви, печен мошенико!

— Плюй си на ръцете и кажи на Джордино да престане да ми задига от пурите.

Пит се усмихна и затвори телефона. Стегна багажа си и забързан излезе от хангара. Три минути след като беше потеглил с колата, телефонът му зазвъня.

Намиращият се на триста и двайсет километра Сал Касио, отчаян и с пепеляво лице, напразно чакаше Пит да се обади.