Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (24)

23.

За повечето хора името му беше Хирам Йегър. За един подбран кръг беше известен като Пинокио, защото можеше да си завира носа в огромен брой компютърни мрежи и да прониква в техните софтуери. Работната му площадка се намираше на десетия етаж при съобщителната и информационна система на НЮМА.

Сандекър го бе наел, за да събира и съхранява и най-малкото сведение, писано за океаните, било то научно или историческо, факт или теория. Йегър се залови за работата, посвещавайки цялата си енергия, и за пет години събра огромна компютърна библиотека с познания за морето.

Йегър имаше плаващо работно време — понякога идваше с изгрева на слънцето и работеше непрекъснато до следващата зора. Рядко се появяваше на събрания на отдела, но Сандекър не му държеше сметка, защото по-работлив от него нямаше и защото Йегър притежаваше необичайната способност да разкрива програми със засекретен достъп до голям брой компютърни мрежи в целия свят.

Винаги ходеше с яке и джинси „Ливайс“ и носеше дългата си руса коса вързана на опашка. Рошавата брада и проницателният поглед му придаваха вид на пустинен златотърсач, вперил взор над следващия хълм към Елдорадо.

Той седеше пред компютърния терминал, заврян в далечния ъгъл на електронния лабиринт на НЮМА. До него бе застанал Пит и наблюдаваше с интерес зеления блоков шрифт върху екрана.

— Това е, което можем да извлечем от цялостната система от запаметяващи устройства на морската администрация.

— Няма нищо ново — потвърди Пит.

— Какво следва?

— Можеш ли да се добереш до документацията на щаба на бреговата охрана?

Йегър му се усмихна ехидно.

— Може ли рибата да плува?!

Той разлисти един дебел бележник с черни корици, намери каквото му трябваше и набра номера по телефона с бутони, свързан с модемна линия. Компютърната система на бреговата охрана отговори и прие кода на Йегър за достъп — на екрана се изписаха със зелен блоков шрифт думите: „моля, предайте съобщението си“.

Йегър погледна очаквателно Пит.

— Поискай сведения за името „Пайлъттаун“ — нареди Пит.

Йегър кимна и вкара запитването в терминала. Отговорът се появи светкавично и Пит го проучи обстойно, като си записваше всички сделки на плавателния съд от построяването му, кой го е притежавал, докато е бил документиран плавателен съд, плаващ под американско знаме и всичките му наложени ипотеки. Проучването по-нататък беше излишно. „Пайлъттаун“ бил продаден на чужда страна, в случая завод за фосфати „Касандра“, Атина, Гърция.

— Нещо обнадеждаващо? — попита Йегър.

— Поредната суха яма — измърмори Пит.

— Да опитаме в лондонския „Лойд“? Те ще го имат в регистъра си.

— Добре, пробвай.

Йегър излезе от системата на бреговата охрана, направи отново справка в бележника си и подаде на терминала направление към компютърната група на голямата морска застрахователна компания. Данните заизлизаха със скорост 400 думи в секунда. Този път историята на „Пайлъттаун“ съдържаше повече подробности. И все пак малко от тях се оказаха полезни. Изведнъж вниманието на Пит бе привлечено от текст в най-долния край на екрана.

— Май че стигнахме до нещо.

— Според мен всичко се повтаря — каза Йегър.

— Прочети реда след „търговско дружество Сосан“.

— Където са изброени посредниците ли? Е, какво? Те и преди се появиха.

— Собственици, а не посредници. Има разлика.

— И какво доказва това?

Пит се изправи, очите му добиха замислен израз.

— Причината, поради която собствениците регистрират плавателния си съд, посочвайки така наречената „удобна страна“, им спестява скъпоструващи лицензи, данъци и ограничаващи дейността им наредби. Другата причина е, че по този начин следите за всякакви проверки им се губят. Затова те се прикриват зад фиктивна фирма и обявяват адреса на главната й квартира с номер на пощенска кутия, в този случай Инчхон, Корея. Значи, ако договарят с посредник да им осигури екипаж и превозването на товара, следва да му бъдат преведени пари. Налага се използването на банкови инструменти. А банката съхранява протоколи.

— Добре де, да речем, че аз съм търговска централа. Защо ще оставям моята параходна линия да бъде експлоатирана от някакво си несигурно второ лице, след като ще оставям явни следи, водещи към някоя банка? Не виждам каква е изгодата.

— Измама заради застраховката — отвърна Пит. — Посредникът върши мръсната работа, а собствениците прибират парите. Вземи например случая с гръцкия танкер преди няколко години. Един трамп без определен рейс на име „Трикери“. Тръгва от Сурабая, Индонезия, претъпкан с цистерни с петрол. Когато пристига в Кейптаун, Южна Африка, той се промъква до един петролопровод недалеч от брега и му подава само няколко хиляди литра. Седмица по-късно изчезва загадъчно някъде край Западна Африка. Предявява се иск за изплащане на застраховката на кораба и на целия му товар с петрол. Следователите са стопроцентово сигурни, че потъването е предизвикано умишлено, но не могат да го докажат. Посредникът на „Трикери“ обрал калая и тихомълком излязъл от бизнеса. Регистрираните притежатели на кораба получили застраховката и отклонили сумата през лабиринта на съдружието към властта на върха.

— Това често ли се случва?

— По-често, отколкото научава човек — отвърна Пит.

— Искаш ли да се разровим в банковата сметка на търговското дружество „Сосан“?

Пит беше достатъчно благоразумен да не пита Йегър дали може да го направи, затова отговори само с „да“.

Йегър излезе от компютърната мрежа на „Лойд“, стана и отиде до един класьор. Върна се с огромна счетоводна книга.

— Това са банковите защитни системи — каза той, без да влиза в подробности.

Йегър се залови за работа и след две минути бе насочен към банка на дружеството „Сосан“.

— Успях! — възкликна той. — Незнайна банка в Инчхон, клон на голяма банка със седалище в Сеул. Сметката е била закрита преди шест години.

— Отчетите все още ли са във файла?

Без да отговори, Йегър чукна няколко клавиша на терминала, после се облегна назад, скръсти ръце и загледа екрана. Появиха се данните с номера на банковата сметка и със запитване за кои месеци са исканите отчети. Той погледна въпросително Пит.

— От март до септември 1976 година — упъти го Пит.

Компютърната система на корейската банка изпълни командата.

— Много странно — каза Йегър, докато систематизираше данните. — За седем години са изповядали само дванайсет сделки. Сигурно това дружество „Сосан“ си е разчиствало сметките по ведомост и режийните в брой.

— Откъде идват първоначалните вноски? — поинтересува се Пит.

— Излиза, че е някоя банка в Берн, Швейцария.

— Направихме крачка напред.

— Да, но оттук почва трудното — призна Йегър. — Защитните системи на швейцарските банки са по-сложни. И ако тази параходна компания е толкова потайна, както изглежда, тя вероятно жонглира с банковите си сметки като във водевил.

— Ще ида да взема кафе, докато почнеш да ровичкаш.

Йегър го погледна замислен.

— Никога няма да се откажеш, нали?

— Не.

Йегър остана изненадан от внезапната студенина в гласа на Пит. Сви рамене и додаде:

— Добре, приятел, но да знаеш, че не ни предстои лека работа. Може да ни отиде цялата нощ и накрая — дръжки. Ще се наложи да пробвам различни цифрови комбинации, докато улуча кодовете.

— Имаш ли нещо по-интересно да правиш?

— Не, но щом отиваш за кафе, ще ти бъда благодарен, ако изнамериш и малко понички.

Връзката с банката в Берн, Швейцария, се оказа обезсърчително търсене. Всяка следа на търговската централа на дружеството „Сосан“ свършваше дотам. Попаднаха наслуки на шест други швейцарски банки, с надеждата да им се усмихне щастието — също като търсач на съкровища, който намира морската карта с потънал кораб, която е търсил, скрита в погрешно обозначено чекмедже в архива. Но не се натъкнаха на нищо съществено. Търсейки пипнешком между банковите сметки на всички банки в Европа, стигнаха до пълно объркване. Такива имаше над шест хиляди.

— Положението ми се струва отчайващо — заяви Йегър след петчасово взиране в екрана.

— Наистина — призна Пит.

— Да продължавам ли да набивам клавишите?

— Ако нямаш нищо против.

Йегър вдигна ръце и се протегна.

— Така се отдавам на своите удоволствия. А ти май се скапа. Защо не идеш да поспиш малко? Ако се натъкна на нещо, ще ти дрънна един телефон.

Пит с облекчение остави Йегър в главната квартира на НЮМА и подкара колата си към летището. Спря талбот-лагото пред вратата на хангара, измъкна малък предавател от джоба на сакото си и натисна предварително зададения код. Алармените системи се изключиха в последователен ред и масивната врата се издигна на височина два метра. Той паркира колата и повтори процедурата в обратен ред. Изкачи се уморено по стълбите, влезе във всекидневната и запали лампите.

На любимия му стол за четене седеше мъж, кръстосал ръце върху куфарчето в скута си. По лицето му бе изписано спокойствие, почти застинало, с едва забележима усмивка на безразличие. Носеше старомодна мека шапка, а сакото му, шито по поръчка така, че да прикрива смъртоносна издутина, беше разкопчано точно толкова, колкото да се вижда прикладът на 45-калибрен автоматичен пистолет.

За момент двамата се гледаха, без да проговорят, подобно на борци, които се преценяват един друг като съперници.

Пръв Пит наруши мълчанието.

— Струва ми се, че е в реда на нещата да ви попитам, кой, по дяволите, сте вие?

Тънката усмивка се разшири и застина.

— Аз съм частен следовател, господин Пит. Казвам се Касио. Сал Касио.