Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (27)

26.

Всяка сутрин, включително събота и неделя, Сандекър тичаше за здраве и така изминаваше десетината километра разстояние от апартамента си на Уотъргейт до главната квартира на НЮМА.

Тъкмо излезе изпод душа в банята, съединена с кабинета му, и от високоговорителя над мивката се разнесе гласът на секретарката му.

— Господин адмирал, господин Емет е тук и иска да ви види.

В този момент Сандекър изсушаваше енергично косата си с кърпа и не беше сигурен, че е чул добре името.

— Сам Емет ли, от ФБР?

— Да, господине. Помоли да ви види незабавно. Било изключително спешно.

Сандекър забеляза в огледалото изненадата, изписана по лицето му. Почитаемият директор на ФБР нямаше навика да идва на крака в кабинета му в осем часа сутринта. Вашингтонската бюрокрация си имаше правила. Всеки — от президента надолу — ги спазваше. Непредизвестеното посещение на Емет можеше да означава единствено бедствено положение.

— Кажи му да влиза направо.

Той едва успя да навлече хавлиения си халат върху все още мокрото си тяло, когато в кабинета му нахлу Емет.

— Джим, имаме страхотен проблем — започна Емет, без да губи време да се ръкува преди това. Остави куфарчето си върху писалището на Сандекър, бързо го отвори и подаде на адмирала една папка. — Седни и прочети това, после ще говорим.

Сандекър не беше от хората, които можеха да бъдат пришпорвани и командвани, но той видя тревогата в очите на Емет и се подчини, без да възрази.

Адмиралът остана задълбочен в съдържанието на папката близо десет минути. Емет седеше от другата страна на бюрото и очакваше по лицето му да се изпише израз на изумление или гняв. Но нищо подобно нямаше. Лицето му беше неразгадаемо. Най-сетне Сандекър затвори папката и просто попита:

— Как мога да помогна?

— Като намериш „Игъл“.

— Мислиш, че са я потопили ли?

— Търсенията от въздуха и по водата не дадоха резултат.

— Добре, ще събера най-кадърните си хора за целта. — Сандекър посегна към интеркома, но Емет го възпря с ръка.

— Не е нужно да ти казвам каква бъркотия ще настъпи, ако това се разчуе.

— Никога не съм лъгал персонала си.

— Но в случая ще трябва да ги държиш в неведение.

Сандекър кимна и заговори в апарата.

— Силвия, свържи ме с Пит по телефона.

— Кой е този Пит? — попита Емет с делови тон.

— Моят директор по специални проекти. Той ще оглави търсенето.

— Ще му кажеш обаче само най-необходимото, нали? — Това прозвуча повече като заповед, отколкото като молба.

В очите на Сандекър проблесна жълта предупредителна светлина.

— Това аз ще преценя.

Емет понечи да допълни нещо, но гласът по интеркома го превари.

— Господин адмирал?

— Да, Силвия?

— Телефонът на господин Пит дава заето.

— Изчакай и пак набери — рязко й нареди Сандекър. — Нещо повече, обади се на телефонистката да прекъсне разговора му. Кажи й, че става дума за важна правителствена задача.

— Ще можеш ли да подготвиш операция в естествени мащаби до довечера? — попита го Емет.

Устните на адмирала се разтеглиха в завладяваща усмивка.

— Доколкото познавам Пит, екипът му ще е започнал да изследва дъното на река Потомак още предобед.

* * *

Пит разговаряше с Хирам Йегър, когато телефонистката се намеси. Той довърши набързо приказката си и набра номера на адмирала по частната му телефонна линия. Изслуша го в продължение на няколко минути без да отрони дума, после постави слушалката обратно на мястото й.

— Е? — попита го Касио очаквателно.

— Парите са били обменени, без изобщо да са влагани някъде — отвърна Пит, загледан с отчаян поглед в пода. — Това е всичко. Нищо повече. Няма никаква нишка, за която да се хванем.

По лицето на Касио премина разочарование. Оттук бе почнал и той. Изпусна дълга въздишка и погледна часовника си. Бе забелязал, че Пит е изразходил всичките си чувства.

— Оценявам помощта ви — рече Касио тихо, после затвори куфарчето си и се изправи. — Време е да тръгвам. Ако не се разтакавам, мога да хвана обратния самолет за Лос Анджелис.

— Съжалявам, че не можах да ви дам отговор.

Касио здраво стисна ръката на Пит.

— Човек не улучва всеки път сто процента. Виновниците за смъртта на дъщеря ми и на вашата позната са допуснали грешка. Все някъде, в даден момент, не са догледали някоя подробност. Радвам се, че сте на моя страна, господин Пит. Досега работех по случая съвсем сам.

Пит се трогна искрено.

— Аз ще продължа да ровя.

— Не мога да искам повече.

Касио кимна и заслиза по стълбите. Пит го проследи с поглед как бавно прекоси хангара — горд, закоравял възрастен човек, който се сражаваше със собствената си вятърна мелница.