Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (5)

4.

В женските среди на вашингтонското общество Джеймс Сандекър минаваше за изгодна партия. Заклет ерген, чиято постоянна любовница беше работата му, той рядко допускаше някоя интимна връзка с противоположния пол да продължи повече от няколко седмици. Сантименталността и романтиката, качества, които се харесваха на жените, му бяха чужди. Вероятно в предишния си живот е бил отшелник — или скъперник според някои.

Като страстен привърженик на физическите упражнения, въпреки че наближаваше шейсетте, той все още поддържаше спортна фигура. Беше нисък и мускулест, а в рижавите му коса и брада едва се забелязваха следи от прошарване. Притежаваше надменност и грубост, която привличаше жените. Много от тях хвърляха стръв, но малцина успяваха да го хванат на въдицата си.

Бони Кауан, пълномощничка в една от най-уважаваните адвокатски кантори в града, считаше себе си за щастливка, задето го е склонила да излезе на вечеря с нея.

— Много си замислен тази вечер, Джим — каза тя.

Той не гледаше в нея. Погледът му се отплесваше към другите посетители в спокойната обстановка на ресторанта на дружеството „Инкуел“.

— Питах се колко ли хора щяха да дойдат да вечерят, ако тук не се предлагаше морска храна.

Тя го погледна учудено, после се засмя.

— След като цял ден съм си имала работа със скучни правни умове, трябва да призная, че да бъда с някого, който се рее в безцелни мисли, то е все едно че вдишвам планински въздух.

Сандекър върна погледа си над свещта на масата към очите й. Бони Кауан беше трийсет и пет годишна и изключително привлекателна. Отдавна бе разбрала, че красотата е предимство в работата й и съвсем не се опитваше да я прикрива. Имаше мека като коприна коса, покриваща раменете й. Гърдите й бяха малки, но добре оформени; стройните й крака се виждаха достатъчно под късата пола. Освен това беше и високоинтелигентна и отстояваше позициите си в съдебната зала. Сандекър се укори мислено за разсеяността си.

— Роклята ти е страшно хубава — подхвърли той, правейки плах опит да се покаже внимателен.

— Да, мисля, че червеният й цвят много отива на русата ми коса.

— Хубаво съчетание — потвърди той нехайно.

— Ти си безнадежден случай, Джим Сандекър — поклати глава жената. — Щеше да кажеш същото, дори и ако седях тук гола.

— Хмм?

— За твое сведение роклята е кафява, каквато е и косата ми.

Той тръсна глава, сякаш да избистри съзнанието си.

— Извинявай, но нали те предупредих, че съм лош събеседник.

— Явно умът ти е на хиляди километри оттук.

Сандекър се протегна някак боязливо през масата и постави ръка върху нейната.

— До края на вечерта ще съсредоточа мислите си изцяло върху теб. Обещавам ти.

— Жените си падат по малки момчета, за които да се грижат. А ти си най-трогателното малко момче, което съм срещала.

— Внимавай в приказките си, жено. На адмиралите никак не им допада да се отнасят с тях като с трогателни малки момчета.

— Добре, Джон Пол Джоунс, тогава какво ще иска да хапне един огладнял моряк?

— Всичко, което може да предотврати бунт — отвърна той и за първи път тази вечер се усмихна.

Сандекър смело поръча шампанско и най-скъпите морски деликатеси от менюто, сякаш това щеше да е последната му такава възможност. Попита Бони какви дела е поела и успя да прикрие липсата си на интерес, докато тя му разправяше последните клюки във Върховния съд и как Конгресът лавира между законите. Бяха приключили с предястието и вече опустошаваха задушените в червено вино круши, когато един мъж с телосложение на централен защитник на денвърския „Бронко“ влезе в залата, огледа се и след като зърна Сандекър тръгна към масата му.

Мъжът се усмихна на Бони.

— Моите извинения, госпожо, че се натрапвам. — После заговор нещо в ухото на Сандекър.

Адмиралът кимна и вдигна печален поглед към Бони.

— Моля те, прости ми, но трябва да тръгвам.

— Правителствени дела ли?

Той потвърди безмълвно с глава.

— Е, добре — отвърна тя примирена. — Поне до десерта те имах само за себе си.

Сандекър заобиколи масата и я целуна братски по врата.

— Пак ще имаме такава вечер.

Той плати сметката, помоли салонния управител да поръча такси за Бони и напусна ресторанта.

 

 

Колата на адмирала намали ход и спря пред специалния тунелообразен вход на Центъра за сценични изкуства „Кенеди“. Вратата отвори мъж със сериозно лице, облечен с официален черен костюм.

— Моля да ме последвате, сър.

— От Тайните служби ли сте?

— Да, сър.

Сандекър не зададе повече въпроси. Слезе от колата и тръгна след агента по застлания с килим коридор, водещ към асансьора. След като вратите се отвориха, той бе поведен по нивото на балкона покрай ложите на операта към една малка съвещателна зала.

Даниъл Фосет, с лице като плътен мрамор, само вдигна ръка за поздрав.

— Извинете, че прекъснах срещата ви, адмирале.

— В съобщението се подчертаваше „спешно“.

— Току-що получих ново съобщение от Коудиак. Положението се е влошило.

— Президентът знае ли?

— Не още — отвърна Фосет. — Реших да изчакаме антракта. Ако той изведнъж напусне ложата си по време на второто действие на „Риголето“, може да подпали много подозрителни умове.

В стаята влезе мъж от персонала на Центъра „Кенеди“ и остави поднос с чаши кафе. Сандекър се самообслужи, а Фосет закрачи безцелно из стаята. Адмиралът се преборваше с неудържимото си желание да запали пура.

След осем минути президентът се появи. В краткия промеждутък между отварянето и затварянето на вратата се чуха ръкоплясканията на публиката след края на действието. Президентът беше облечен в официален костюм с втъкната в малкото джобче на сакото му синя кърпичка.

— Де да можех да ти кажа колко се радвам да те видя отново, адмирале, но всеки път, когато се срещнем, все сме забъркани в някакви критични обстоятелства.

— Така изглежда — отвърна Сандекър.

Президентът се обърна към Фосет.

— Какви са лошите новини, Дан?

— Капитанът на ферибота за коли пренебрегнал заповедите на бреговата охрана и поел по обичайния си курс от Суърд за Коудиак. Преди няколко часа фериботът бил намерен заседнал край остров Мармот. Всички пътници и екипажът били мъртви.

— Господи! — възкликна президентът. — Колко души общо?

— Триста и дванайсет.

— Пълен провал — вметна Сандекър. — Представям си какво ще стане, когато медиите надушат.

— Нищо не можем да направим — отвърна Фосет безпомощно. — Телеграфическото обслужване вече е обхванало целия свят.

Президентът седна в едно кресло. На телевизионния екран той изглеждаше висок и се държеше като висок човек, а беше само с пет сантиметра по-висок от Сандекър. Линията на косата над челото му се бе отдръпнала назад и сивееше, по тясното му лице бе изписан твърд и сериозен израз — израз, който рядко показваше на публично място. Той се радваше на огромна популярност, подсилвана от сърдечността и заразителната му усмивка, която можеше да разтопи и най-враждебната публика. Успешните му преговори за сливането на Канада и Съединените щати в една нация допринесоха да си създаде образ, имунизиран срещу пристрастни критики.

— Не можем да се бавим нито минута повече — каза той. — Целият залив Аляска трябва да бъде поставен под карантина и всички, живеещи в района на трийсет километра от брега, да бъдат евакуирани.

— Възразявам — обади се тихо Сандекър.

— Бих искал да чуя защо.

— Доколкото знам, заразата се е задържала в открито море. Не са забелязани следи от нея на сушата. Евакуация на населението изисква време и внушителна операция. Жителите на Аляска са много упорити, особено рибарите, които живеят в региона. Съмнявам се, че ще склонят да го напуснат при каквито и да са обстоятелства, най-малкото след като им е наредено от федералното правителство.

— Твърдоглавци такива!

— Да, но не и глупави. Всички сдружения на рибарите са се съгласили да задържат плавателните си съдове на пристанището, а консервните фабрики са започнали да изгарят всеки техен улов, доставен през последните десет дни.

— Ще имат нужда от икономическа помощ.

— Предполагам.

— Какво предлагаш?

— На бреговата охрана не й достигат хора и кораби, за да патрулира целия залив. Военноморският флот ще трябва да я подкрепи.

— Това ще създаде проблем — рече замислен президентът. — Изпращането на повече хора и кораби там увеличава заплахата от повече жертви.

— Не е задължително — възрази Сандекър. — Екипажът на катера на бреговата охрана, пръв открил заразата, не е пострадал, защото корабът за лов на раци бил отнесен от течението извън смъртната зона.

— Ами групата водоспасители, лекарят? Те са починали.

— Заразата вече е била проникнала на палубите, по бордовите огради и по почти всичко, до което те са се докоснали във вътрешността на кораба. В случая с ферибота, цялата му централна секция е била отворена, за да побере колите. Пътниците и екипажът не са били защитени. Съвременните военноморски кораби са построени така, че да бъдат затваряни в случай на радиоактивност при ядрено нападение. Те могат да обхождат заразени водни течения с много малка, допустима степен на риск.

Президентът кимна в знак на съгласие.

— Добре, ще се разпоредя за помощ от страна на Министерството на военноморските сили, но не съм склонен да се отменя планът за евакуацията. Независимо дали жителите на Аляска са инати, или не, трябва все пак да имаме предвид жените и децата там.

— Другото ми предложение, или ако щете молба, господин президент, е да забавим началото на евакуацията с четирийсет и осем часа. Това може и да даде време на оперативната ми група да открие източника на заразата.

Президентът потъна в мълчание. Загледа Сандекър със засилващ се интерес.

— Кои хора са натоварени със задачата?

— Координаторката на място и ръководителка на регионалната оперативна група за извънредни положения е доктор Джули Мендоса, главен биохимически инженер в Комитета за опазване на околната среда.

— Не ми е познато името.

— Тя е считана за най-добрият специалист в страната в определянето и контролирането на опасно заразяване на води — отвърна без колебание Сандекър. — А подводното търсене на потъналия кораб, за който предполагаме, че съдържа невропаралитичното вещество, ще бъде оглавено от моя директор за специални проекти Дърк Пит.

Очите на президента се разшириха.

— Знам го Дърк Пит. Той оказа голяма помощ в канадския случай преди няколко месеца.

Искаш да кажеш, че ти е спасил кожата, рече си наум Сандекър, преди да продължи:

— Ние разполагаме с близо двеста други експерти по замърсяванията, които са призовани да помогнат. На всеки един от тях е възложено да проведе в съответния промишлен отрасъл опити и да подаде технически данни за успешното прочистване от заразата.

Президентът погледна часовника си.

— Налага се да прекъснем разговора. Третото действие няма да започне без мен. Във всеки случай имаш въпросните четирийсет и осем часа, адмирале. След това ще наредя да се извърши евакуация и ще обявя национално бедствено положение в района.

 

 

Фосет придружи президента до ложата му. Той седна малко по-навътре, но все пак така, че двамата да могат да разговарят тихо, докато се правят, че слушат с интерес представлението.

— Искаш ли да отменим разходката по реката с Моран и Ларимър?

Президентът незабележимо поклати глава.

— Не. Комплексното ми споразумение за икономическо оздравяване на страните сателити на Съветския съюз има по-голямо предимство от всичко друго.

— Твърдо се противопоставям на това. Водите безнадеждна битка за загубена кауза.

— Най-малко пет пъти миналата седмица си ми натяквал това. — Президентът повдигна програмата пред лицето си, за да прикрие прозявка. — Какво е разпределението на гласовете?

— Срещу вас се надига вълна от безпристрастни, консервативни гласове. Необходими са ни петнайсет гласа в Белия дом и пет, дори шест, за да се прокара постановлението през Сената.

— Били сме изправени и пред по-голяма разлика в гласовете.

— Да — прошепна мрачно Фосет. — Но ако загубим този път, вашата администрация може и да не види втори мандат.