Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (46)

45.

7 август 1989

Маями, Флорида

Лорън бе посрещната на борда на „Леонид Андреев“ лично от капитан Яков Покофски. Покофски беше очарователен мъж с гъста сребриста коса и очи, кръгли и черни като хайвер. Макар да се държеше учтиво и дипломатично, Лорън усети, че той не се радва особено на присъствието на американски политик, който щеше да слухти из кораба му и да задава въпроси за начина на поддържането му. След обичайната размяна на любезности първият офицер я поведе към един апартамент за важни особи, отрупан с цветя, достатъчни за погребение на държавник. Руснаците знаят как да настанят високопоставен гост, помисли си тя.

Вечерта, след като и последните пътници се качиха и заеха кабините си, екипажът освободи котвените въжета и параходът потегли от канала на Бискейнския залив и навлезе в Атлантическия океан. Светлините на хотелите покрай крайбрежието на Маями блещукаха в тропическия бриз и постепенно се сляха в тънка светеща черта, когато двата гребни винта на „Леонид Андреев“ отдалечиха парахода от брега.

Лорън се съблече и влезе под душа. След като се изкъпа и изсуши с хавлиена кърпа, тя зае изкълчена поза на фотомодел пред огледало с височината на човешки ръст. Тялото й все още беше запазено за трийсет и седемте години употреба. Тичането за здраве и посещаването на балетна школа по четири часа седмично си бяха казали думата. Тя защипа корема си и с тъга установи, че между палеца и показалеца изскочи плът от близо три сантиметра. Обилната храна на екскурзионния параход нямаше да се отрази добре на фигурата й. Взе твърдо решение да се въздържа от алкохол и десерти.

Лорън облече бледоморав копринен жакет на вълнообразни шарки върху черна дантелена блуза и тафтена пола. Реши да се откаже от деловата си прическа и разпусна високия кок, оставяйки косата да пада свободно върху раменете й. Доволна от резултата, тя изпита желание да се разходи по палубата, преди да седне да вечеря на капитанската маса.

Въздухът беше толкова топъл, че нямаше нужда от жилетка. На кърмовата палуба за слънчеви бани видя свободен шезлонг и се отпусна в него, повдигна колене и обгърна глезените си с ръце. В продължение на половин час остави мислите й да се реят, а погледът й следеше стремителния бяг на отражението на полумесеца върху тъмните вълни. Изведнъж външното осветление на палубата, от носа до кърмата, изгасна.

Лорън забеляза вертолета едва когато той се издигна над ветрилообразната опашка на кораба. Беше ги настигнал, летейки на нивото на вълните без навигационни светлини. От тъмнината изскочиха няколко души от екипажа и бързо издърпаха покрива на плувния басейн на лодъчната палуба. После един от корабните офицери даде сигнал с джобно фенерче и вертолетът плавно кацна на импровизираната площадка.

Лорън се изправи на крака и погледна през бордовата ограда. Беше й много удобно да наблюдава — намираше се с една палуба по-високо и на разстояние дванайсет метра от покрития басейн. Мястото се осветяваше слабо от непълната луна и й даваше възможност да вижда почти всичко. Тя се огледа наоколо за други пътници и видя само пет-шест души, които стояха на петнайсетина метра встрани от нея.

От летателния апарат слязоха трима души. Единият, както й се стори, се отнасяше грубо с другите двама. Корабният офицер пъхна фенерчето си под мишница, за да освободи и двете си ръце и бързо набута единия от мъжете в един люк. Светлината от фенерчето за миг пробягна по лицето на мъжа и разкри бяло като восък лице и очи, изпълнени с ужас. Лорън видя ясно лицето му. Ръцете й сграбчиха здраво бордовата ограда, сърцето й се вледени.

След малко вертолетът се издигна в нощта и рязко зави към брега. Покривът на плувния басейн бе прибран за секунди и моряците бързо изчезнаха. Не мина и минута и светлините на кораба светнаха отново. Всичко протече с такава скорост, че в един миг Лорън се запита дали наистина бе станала свидетел на кацането и отлитането на вертолета.

Нямаше обаче никакво съмнение, че добре видя изплашения мъж на долната палуба с плувния басейн. Беше повече от сигурна, че разпозна в него говорителя на Белия дом — конгресмена Алън Моран.

Капитан Покофски наблюдаваше екрана на локатора на командния мостик. Беше средно висок, представителен мъж. От единия край на устата му висеше цигара. След малко той се изправи и изпъна куртката на бялата си униформа.

— Добре че поне изчакаха да минем граничната зона от дванайсет мили — отбеляза той с гърлен глас.

— Някакъв признак, че са ги проследили? — попита дежурният офицер.

— Нямаше опит за връзка по въздуха, нито приближаващ се плавателен съд — отвърна Покофски. — Операцията мина гладко.

— Както всички други — усмихна се самонадеяно дежурният.

Покофски не отвърна на усмивката му.

— Не обичам да вземам товар на лунна светлина, без да съм се подготвил предварително.

— Този беше от първостепенно значение.

— А нима другите не са? — язвително го сряза капитанът.

Дежурният офицер предпочете да си замълчи. Беше служил достатъчно дълго с Покофски и познаваше добре настроенията му.

Покофски огледа още веднъж екрана на локатора, после обходи с поглед черното море пред кораба.

— Иди да отведеш нашите гости в каютата ми — нареди той, преди да се обърне и да излезе от мостика.

Пет минути по-късно вторият корабен офицер почука на вратата на капитана, отвори я и пропусна пред себе си един мъж със смачкан костюм.

Капитанът стана от коженото кресло за летене и се представи:

— Капитан Покофски.

— Пол Суворов.

— От КГБ или ГРУ^[1]?

— КГБ.

Покофски го покани с ръка на дивана.

— Имате ли нещо против да ме уведомите за целта на това непредвидено появяване?

Суворов със задоволство се отпусна на дивана и измери капитана от главата до петите. Преценката, която направи, не му хареса. Бе видно, че Покофски е закоравял мореплавател и не спадаше към типа хора, които акредитивите на държавната сигурност биха стреснали. Суворов разумно избра да действа внимателно.

— Ни най-малко. Имам нареждане да изведа тайно от страната двама мъже.

— Къде са те сега?

— Позволих си да накарам първия ви офицер да ги заключи в карцера.

— Какви са те, съветски изменници?

— Не, американци са.

Покофски вдигна учудено вежди.

— Искате да кажете, че сте отвлекли американски граждани?

— Да — отвърна Суворов с ледено спокойствие. — Двама от най-високопоставените ръководители в американското правителство.

— Май че не ви чух добре.

— Единият е конгресмен, а другият — сенатор. Имената им нямат значение.

Очите на Покофски засвяткаха войнствено.

— Имате ли представа на каква опасност излагате кораба ми?

— Нали сме в международни води — равнодушно отбеляза Суворов, — какво може да се случи?

— Войни са започвали и по по-незначителни поводи — грубо отвърна Покофски. — Ако американците са вдигнати на крак, няма никакво значение дали водите са международни, или не — те нито за миг няма да се поколебаят да изпратят катери на военноморските сили и на бреговата охрана, за да спрат този плавателен съд и да се качат на борда.

Суворов стана от мястото си и загледа Покофски право в очите.

— Вашият ценен кораб не е в опасност, капитане.

— Какво искате да кажете? — отвърна на погледа му Покофски.

— Океанът е огромна разтоварителна площадка. — В гласа на Суворов се долавяше непреклонност. — Ако обстоятелствата го наложат, моите приятелчета в карцера просто ще изчезнат в дълбините.