Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (16)

15.

Лорън Смит, член на Конгреса, чакаше за посрещачи, когато самолетът, с който Пит пристигаше от Чарлстън, кацна на националното летище на Вашингтон. Тя му махна, за да привлече вниманието му, и се усмихна. Излишен жест — жена като нея веднага се забелязваше.

Лорън беше висока малко над метър и седемдесет и два. Косата й с цвят на канела, дълга и оформена на пластове, ограждаше лицето й и подчертаваше изпъкналите скули и тъмновиолетовите й очи. Беше облечена с памучна трикотажна рокля, тип туника, с изрязано по врата деколте и с дълги ръкави, навити до лактите. За да изглежда малко по-елегантна, беше препасала талията си с широк колан на китайски шарки.

От нея лъхаше изтънченост, под която обаче прозираше момчешка дързост. Избрана за представителка от щата Колорадо, Лорън караше втория си мандат. Тя обичаше работата си — отдаваше живота си на нея. Както беше женствена и говореше с тих глас, така можеше да се превърне в разярена тигрица, когато оспорваше даден въпрос в Конгреса. Колегите й зачитаха както проницателния й ум, така и красотата й. Водеше затворен живот и избягваше приеми и вечери, освен ако политически причини не изискваха присъствието й. Единственото й занимание извън работата беше интимната й връзка с Пит, поддържана с много редки срещи.

Лорън се запъти към него и го целуна леко по устните.

— Добре дошъл у дома, пътнико!

Той обгърна с ръка раменете й и двамата тръгнаха към багажната лента.

— Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.

— Взех една от колите ти. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Зависи коя — отвърна Пит.

— Любимата ми — синята „Талбот-Лаго“.

— А, двуместната, с купе от „Саучик“? Имаш вкус към скъпите неща. Тя струва 200 000 долара.

— О, божичко, дано не я чукне някой на паркинга.

Пит си придаде сериозен вид.

— Ако това се случи, независимият щат Колорадо ще остане с едно празно място в Конгреса.

Тя стисна ръката му и се засмя.

— Все мислиш повече за колите си, отколкото за приятелките си.

— Колите никога не ти натякват и не се оплакват.

— Мога да ти изброя още няколко неща, които не могат да правят — усмихна се тя като малко момиченце.

Те си проправиха път през претъпканата зала на аерогарата и зачакаха пред лентата за багаж. Най-накрая тя се задвижи с тихо бръмчене и Пит издърпа двата си куфара. Двамата с Лорън излязоха в сивото влажно утро и стигнаха до синия автомобил „Талбот-Лаго“, модел 1948-ма, който стоеше кротко под зоркото око на пазача на летищния паркинг. Пит се отпусна на пътническата седалка, а Лорън се вмъкна зад волана. Елегантната кола беше с десен волан и Пит винаги се чувстваше особено, когато седеше и гледаше насрещното движение през лявата половина на предното стъкло, без да прави нищо.

— Обади ли се на Пърлмутър? — попита той.

— Около час преди да пристигнеш — отвърна Лорън. — Беше много любезен за човек, разбуден от дълбок сън. Каза, че ще провери в библиотеката си за данни за корабите, които те интересуват.

— Ако някой е запознат с корабите, то това е Сейнт Джулиън Пърлмутър.

— Стори ми се рядък екземпляр по телефона.

— Слабо казано. Почакай само да се запознаеш с него.

Пит се умълча и продължи да гледа променящия се пейзаж край тях. Лорън караше на север покрай река Потомак, отмина мемориалния парк „Джордж Вашингтон“ и скъси разстоянието до Джорджтаун по моста „Франсис Скот Кий“.

Пит не обичаше Джорджтаун, наричаше го „Лъжеград“. Бозавите тухлени къщи като че ли бяха излезли от един калъп. Лорън зави с талбота по Ен стрийт. Уличните платна покрай тротоарите бяха задръстени от паркирани коли, канавките преливаха от боклуци и само тук-там огражденията от градински храсти бяха грижливо подрязани, а всъщност това бяха може би четирите квартала с най-скъпите недвижими имоти в страната. Малки къщурки, размишляваше Пит, изпълнени с огромно себелюбие, щедро покрито с обилен пласт лустро.

Лорън провря колата в едно свободно място на паркинга и изключи двигателя. Двамата заключиха вратите и минаха между две къщи, покрити с увивно растение, за да стигнат до пристройката зад тях. Преди Пит да посегне към бронзовото чукче във форма на котва, вратата се отвори от мъж великан, който би смачкал кантара с близо сто и осемдесетте си килограма. В небесносините му очи блестяха весели пламъчета, червендалестото му лице почти не се виждаше от гъстата сива коса и брада. Като се изключеше малкият му топчест нос, той приличаше на овехтял дядо Коледа.

— Дърк! — гръмко възкликна той. — Къде се губиш толкоз време?

Джулиън Пърлмутър беше по халат от индийски плат с червени и златисти шарки, под който се виждаше морава копринена пижама. Той сграбчи Пит в яката си мечешка прегръдка и го повдигна от прага, без капка усилие. Очите на Лорън се разшириха от изумление. За пръв път се срещаше с Пърлмутър и нямаше представа как изглежда.

— А си ме целунал, Джулиън, а съм те ритнал в слабините — предупреди го с леден тон Пит.

Мъжът се разсмя силно и пусна осемдесеткилограмовия си приятел.

— Хайде влизайте, влизайте! Приготвил съм закуска. Ти сигурно вечно огладняваш след твоите пътувания, Пит.

Пит му представи Лорън. Пърлмутър й целуна ръка с европейска претенциозност и ги въведе в огромна стая, служеща едновременно за гостна, спалня и кабинет. Всяка стена бе покрита от пода до тавана с лавици, носещи тежестта на хиляди книги. Книги имаше и по масите, и по столовете. Купчини от тях бяха струпани дори и върху леко вълнистата повърхност на двойното водно легло, разположено в ниша.

Според експертите Пърлмутър притежаваше най-подбраната колекция от литература за исторически кораби, която някога е била събирана. Най-малко двайсет морски музея постоянстваха с искането си тя да бъде дарена на библиотеките им след като излишните калории приживе изпратят притежателя й в дома на покойника.

Той покани Пит и Лорън да седнат до маса, направена от капаци на люк, и подредена с елегантен сребърен и порцеланов сервиз, носещ емблемата на френска трансатлантическа параходна линия.

— Толкова е красив — възхити се Лорън.

— Той е от известния френски лайнер „Нормандия“ — поясни Пърлмутър. — Беше открит в един склад, пакетиран малко преди параходът да се подпали и прекатури в пристанището на Ню Йорк.

Мъжът им поднесе германска закуска — ракия като начало, тънко нарязана вестфалианска шунка, гарнирана с туршия, и ръжен хляб. Като допълнително блюдо беше направил доматени кнедли с пълнеж от сливи.

— Много е вкусно — каза Лорън. — Обичам да хапвам нещо по-различно от бекон с яйца.

— Аз съм пристрастен към немската кухня — засмя се Пърлмутър и потупа дебелия си корем. — Много по-съдържателна е от захарната френска храна, която не е нищо повече от екзотичен начин да се приготви боклук.

— Намери ли някаква информация за „Сан Марино“ и „Пайлъттаун“? — попита Пит, насочвайки разговора към въпроса, който занимаваше съзнанието му.

— Да, наистина намерих.

Пърлмутър отдалечи огромното си туловище от масата и след малко се върна с дебел прашен том за строените през Втората световна война кораби тип „Либърти“. Сложи си очила за четене и го отвори на отбелязаната страница.

— Така. „Сан Марино“ — спуснат на вода от корабостроителното обединение „Джорджия“ през юли, 1943 година. Номер на корпуса 2356, класифициран като товарен превозвач. Пътувал с конвои по Атлантическия океан до края на войната. Бил улучен от торпедо на подводница U-573. Стигнал до Ливърпул на собствен ход и там бил поправен. Продаден след войната на параходната компания „Бристол“ в Бристол, Англия. Продаден през 1956 година на параходната компания „Манкс“ в Ню Йорк, с панамска регистрация. Изчезнал с целия екипаж в северния район на Тихия океан през 1966 година.

— Значи това е краят му.

— Може би да, може би не — отвърна Пърлмутър. — Има послепис. Намерих сведения в друг справочник. Близо три години, след като било съобщено за изчезването му, един господин Родни Дюхърст, поръчител при морски застраховки в кантората на „Лойд“ в Сингапур, забелязал в пристанището закотвен кораб, който му се сторил смътно познат. Имало нещо необичайно в конструкцията на товарните стрели, което той бил виждал само на още един кораб от типа „Либърти“. Човекът успял да получи разрешение да се качи на борда и след кратко проучване надушил нещо нередно. За нещастие денят бил почивен и той загубил няколко часа, да събере пристанищните власти и да ги убеди да арестуват кораба в пристанището и да го задържат, докато се проведе разследване. Когато отишли на дока, от кораба нямало и следа, той вече плувал някъде в открито море. Проверка в митническите протоколи показала, че корабът бил „Бел Час“, с корейска регистрация, притежание на търговско дружество „Сосан“ в Инчхон, Корея. Следващото му местоназначение било Сиатъл. Дюхърст веднага телеграфирал на пристанищната полиция в Сиатъл, за да ги предупреди, но „Бел Час“ изобщо не се появил там.

— Защо го е заподозрял Дюхърст? — попита Пит.

— Бил проверил основно „Сан Марино“, преди да подпише застрахователната му полица и бил напълно сигурен, че той и „Бел Час“ са един и същ кораб.

— „Бел Час“ сигурно е влязъл в друго пристанище, така ли? — обади се Лорън.

Пърлмутър поклати глава.

— В продължение на две години той не е бил зарегистриран никъде и едва след това било съобщено, че е бракуван в Пусан, Корея. — Мъжът млъкна и погледна през масата към Пит. — Нещо от казаното дотук ще ти помогне ли?

Пит отпи нова глътка от ракията.

— Там е работата, че не знам. — Той разказа накратко за откриването на „Пайлъттаун“, но не спомена нищо за товара от невропаралитичен газ. Описа как е намерил серийния номер на корабния котел и е направил справка в Чарлстън.

— Значи най-сетне старият „Пайлъттаун“ е издирен — въздъхна с копнеж Пърлмутър. — Повече няма да скита по моретата.

— Да, но откриването му отвори нова кутия с червеи — каза Пит. — Защо е бил с котел, който според документите на производителя е бил монтиран на „Сан Марино“? Не схващам смисъла. Освен двата кораба да са били строени върху съседни хелинги и да са пуснати по едно и също време на вода. Вероятно инспекторът на строителния обект се е объркал. Просто е записал погрешно корпуса, в който е поставен котелът.

— Не ми се ще да ти развалям лошото настроение — рече Пърлмутър, — но струва ми се, че грешиш.

— Защо, няма ли връзка между двата кораба?

Пърлмутър погледна над очилата си Пит с любопитство.

— Има, но не такава, каквато мислиш. — Той отново сведе поглед към книгата и зачете на глас. — „Корабът «Барт Пулвър» от типа «Либърти», преименуван по-късно на «Ростина» и на «Пайлъттаун», е бил пуснат на вода от металургичния завод «Астория» в Портланд, Орегон, през ноември 1943-та…“

— Бил е построен на западното крайбрежие? — прекъсна го изненадан Пит.

— На около четири хиляди километра от Савана по права въздушна линия — отвърна косвено Пърлмутър — и девет месеца по-рано от „Сан Марино“. — Той се обърна към Лорън. — Искате ли кафе, уважаема госпожо?

Лорън стана от мястото си.

— Вие двамата си говорете, аз ще го направя.

— То е за еспресо.

— Знам как да боравя с кафеварката.

Пърлмутър погледна Пит и му намигна.

— Тя е голяма работа.

Пит кимна и продължи:

— Не е логично един производител на котли от Чарлстън да извършва доставка за другия край на страната, в Орегон, след като корабостроителницата в Савана е само на сто и четирийсет километра от него.

— Никак дори — съгласи се Пърлмутър.

— Какво още можеш да ми кажеш за „Пайлъттаун“?

Пърлмутър продължи да чете.

— „Корпус с номер 793, също класифициран като товарен превозвач. Продаден след войната на дружество с ограничена отговорност за производство на фосфати «Касандра» в Атина, с гръцка регистрация. Заседнал с товар от фосфати край Ямайка през юни 1954 година. Пуснат отново на вода след четири месеца. Продаден на търговско дружество «Сосан»…“

— Инчхон, Корея — довърши изречението Пит. — Първата ни връзка.

Лорън се върна с поднос с малки чаши с еспресо кафе, които постави на масата за тримата.

— Това се казва почерпка — отбеляза Пърлмутър. — Досега не съм бил обслужван от член на Конгреса.

— Дано не съм го направила много силно. — Лорън опита глътка от напитката и направи гримаса.

— Малко утайка на дъното изостря размътеното съзнание — увери я Пърлмутър философски.

— Да се върнем към „Пайлъттаун“ — подкани го Пит. — Какво става с него след 1962 година?

— Няма нищо записано за кораба до 1979-та, когато влиза в списъка на корабите, потънали в северния район на Тихия океан, заедно с целия екипаж. След това попада в графата „забележителни случаи“ с неколкократните си появявания около бреговете на Аляска.

— А после изчезва в същия район като „Сан Марино“ — добави замислен Пит. — Още една възможна връзка.

— Градиш празни теории — намеси се Лорън. — Не виждам докъде ще те изведе подобно предположение.

— И аз смятам така — подкрепи я Пърлмутър. — Тук няма бетонна основа.

— Аз пък мисля, че има — заяви уверено Пит. — Онова, което започва с евтина застрахователна измама, се вплита в прикритие с далеч по-големи пропорции.

— На какво се дължи този твой интерес в цялата работа? — попита Пърлмутър, поглеждайки Пит право в очите.

— Не мога да ти кажа. — Погледът на Пит беше хладен.

— Може би поверително правителствено разследване, а?

— В случая действам сам, но то е свързано с „много секретен“ проект.

Пърлмутър отстъпи добродушно.

— Добре, стари приятелю, няма повече да любопитствам. — Той си взе още една кнедла. — Ако подозираш, че заровеният под вулкана кораб е „Сан Марино“, а не „Пайлъттаун“, накъде ще те отведе това?

— В Инчхон, Корея. Възможно е търговското дружество „Сосан“ да държи ключа.

— Не си губи времето. Повече от сигурно е, че това търговско дружество е фалшива фасада, само едно име върху регистрационно удостоверение. Както е с повечето параходни компании, всички следи на собственост свършват в неизвестна пощенска кутия. На твое място бих погледнал на случая като загубена кауза.

— От теб не става футболен треньор — засмя се Пит. — Наставленията ти в съблекалнята в почивката между полувремената ще обезсърчи отбора ти и той ще загуби дотогавашната си преднина.

— Ще ми налееш ли още една чашка ракия, ако обичаш? — измърмори Пърлмутър и задържа чашата, докато Пит я пълнеше. — Ще ти кажа какво ще направя. Двама от моите приятели, с които ни свързват морските проучвания, са корейци. Ще ги помоля да проверят за това дружество „Сосан“.

— И корабостроителниците в Пусан за някакви протоколи, отразяващи бракуването на „Бел Час“.

— Добре, това също.

— Признателен съм ти за помощта.

— Не давам никакви гаранции.

— Аз и не очаквам такива.

— Какъв е следващият ти ход?

— Ще уведомя пресата.

Лорън го погледна озадачена.

— Кого ще уведомиш?

— Пресата — отвърна нехайно Пит. — Да оповестят откриването на „Сан Марино“ и на „Пайлъттаун“ и да изложат плана на НЮМА за разследването на останките им.

— Кога ти хрумна този глупав рискован номер? — попита Лорън.

— Преди десет секунди.

Пърлмутър изгледа Пит с поглед на психиатър, готов да го впише като безнадежден случай на душевно разстройство.

— Не мога да проумея целта.

— Никой в света не е имунизиран срещу любопитството — с възбуден тон отвърна Пит и зелените му очи се изпълниха с блуждаещ израз. — Все някой от търговската централа, която притежава тези кораби, ще излезе иззад булото на общата анонимност, за да провери достоверността на новината. И тогава аз ще го спипам.