Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (12)

11.

Оскар Лукас седеше загледан унило в бюрото си. Всичко го потискаше — киселият вкус на кафето в студената чаша, бедно обзаведеният му служебен кабинет, дългите работни часове. За първи път, откакто стана специален агент, отговарящ за президентската охрана, той се улови, че копнее да се пенсионира, да кара ски по пресечена местност в Колорадо, да си изгради планинско убежище със собствени ръце.

Той тръсна глава, за да разсее фантазиите си, отпи глътка диетично безалкохолно питие и се зае, може би за десети път, да изучава плановете на президентската яхта.

Построена през 1919 година за богат филаделфийски бизнесмен, „Игъл“ бе закупена от Министерството на търговията през 1921 година за президентски нужди. Оттогава по палубите й са се разхождали тринайсет президента.

Хърбърт Хувър хвърляше на борда й тежка кожена топка, за да поддържа физиката си. Рузвелт си правеше коктейли с мартини и обсъждаше военни стратегии с Уинстън Чърчил. Хари Труман играеше покер и свиреше на пианото. Джон Кенеди празнуваше там рождените си дни. Линдън Джонсън разхождаше с нея английското кралско семейство, а Ричард Никсън канеше Леонид Брежнев да му гостува.

Със старовремски отвесен нос, обточената с махагон яхта имаше водоизместимост сто тона, дължина трийсет и три метра и напречна корабна греда шест метра. Газенето й стигаше метър и петдесет и тя можеше да пори вълните със скорост четиринайсет възела.

Първоначалната конструкция на „Игъл“ беше запазена и тя разполагаше с пет луксозни кабини, четири бани и голям остъклен салон на горната палуба, който се използваше и за хранене, и като всекидневна. За управлението на яхтата по време на разходки и за поддържането на жилищните помещения и камбуза, разположен отпред, се грижеше екипаж от тринайсет гвардейци от бреговата охрана.

Лукас прегледа досиетата на членовете на екипажа, за да провери отново тяхното минало, семейно положение, отличителни белези и резултатите от психологическите събеседвания. Не откри нищо, което да поражда съмнения.

Той се облегна назад и се прозя. Часовникът му показваше 21:20 часа. „Игъл“ е хвърлила котва в Маунт Върнън преди три часа. Президентът беше нощна птица и сутрин ставаше късно. Лукас не се съмняваше, че той ще задържи гостите си във всекидневната с разговори на правителствени теми, без дори да му мине мисъл за сън.

Лукас извърна глава и погледна през прозореца. Падащата мъгла беше добро знамение. Намалената видимост ограничаваше шансовете на снайперист — най-голямата заплаха за живота на президента. Започна да се убеждава, че преследва призраци. И най-малкото нещо, което можеше да бъде защитено, беше защитено.

Ако предстоеше опасност, то източникът и начин на действие му убягнаха.

 

 

Мъглата още не бе стигнала до Маунт Върнън. Лятната нощ беше ясна и светлините от близките улици и ферми танцуваха върху водата. В този участък реката се разширяваше до почти два километра и от двете страни бе обточена от дървета и храсти. На сто метра от брега стоеше закотвен катерът на бреговата охрана, с носовата част насочена към течението и с постоянно въртяща се антена на локатора.

Президентът се бе разположил в едно кресло на носовата палуба и настойчиво се опитваше да поощри Маркъс Ларимър и Алън Моран да приемат програмата му за подпомагане на Източна Европа. Изведнъж той стана, отиде до бордовата ограда и се заслуша с наведена на една страна глава. От близкото пасище долиташе мучене на крави от малко стадо. Атмосферата мигом го завладя, проблемите на нацията се изпариха и в него изплува селското момче. След малко се обърна и седна отново.

— Извинете ме, че прекъснах разговора — каза той с широка усмивка. — За миг се изкуших да взема една бака и да ида да издоя малко мляко за закуска.

— Репортерите щяха да имат успешен ден, ако можеха да ви снимат как доите крава посред нощ — засмя се Ларимър.

— Нещо повече — вметна язвително Моран, — можехте да продадете млякото на руснаците срещу тлъста печалба.

— Не е чак толкова невероятно, колкото звучи — намеси се Марголин, който стоеше отстрани. — Млякото и маслото почти са изчезнали от държавните магазини на Москва.

— Това е факт, господин президент — сериозно потвърди Ларимър. — Само двеста калории делят средния руснак от гладната диета. Поляците и унгарците са още по-зле. А нашите прасета плюскат повече, отколкото трябва.

— Точно това ми е мисълта — каза пламенно президентът. — Ние не можем да обърнем гръб на гладуващи жени и деца само защото живеят под комунистическо господство. Окаяното им положение прави програмата ми за помощ още по-значима и ще подчертае хуманната щедрост на американския народ. Помислете само за ползата, която тази програма ще извлече доброжелателно от страните от Третия свят. Помислете какво вдъхновение може да представлява за бъдещите поколения такъв жест. Потенциалното възнаграждение е неоценимо.

— Позволете да не се съглася — каза студено Моран. — Според мен това, което предлагате, е глупава, наивна игра. Милиардите долари, които те изразходват годишно, за да подпомагат техните страни сателити, почти изчерпват финансовите им ресурси. Обзалагам се, че парите, които те ще спестят от вашия план за избавянето им от затруднение, ще влязат право във военния им бюджет.

— Възможно е. Но ако затрудненията им растат необуздано, Съветите ще станат по-опасни за Съединените щати — възрази президентът. — Исторически погледнато, нации с дълбоки икономически проблеми са прибягвали до нападение на чужди държави.

— Като завземането на контрола над нефта в Персийския залив ли? — подхвърли Ларимър.

— Те постоянно заплашват със завладяване на някой залив. Но много добре знаят, че западните страни ще се намесят със сила, за да запазят от пресъхване източника на икономиката им. Не, Маркъс, техните погледи са насочени към много по-близка цел. Такава, каквато ще им предостави пълно господство над Средиземноморието.

Ларимър повдигна вежди.

— Имате предвид Турция ли?

— Точно така — уверено потвърди президентът.

— Но Турция е членка на НАТО — възрази Моран.

— Да, но мислиш ли, че Франция ще тръгне да воюва с Турция? Или Англия, Западна Германия? И още нещо, запитай се дали ние ще пратим американски момчета да умират там, и то повече, отколкото пратихме в Афганистан. Истината е, че Турция има малко природни ресурси, за които да си заслужава да се биеш. Съветската бойна техника може да помете страната до Босфора за няколко седмици, а Западът ще протестира само на думи.

— Говорите за далечна възможност, а не за съществуваща вероятност — отбеляза Моран.

— Присъединявам се към казаното — обади се Ларимър. — По моему, ако се погледне външно тяхната нестабилна система, по-нататъшното съветско разширение е въпрос на много далечно бъдеще.

Президентът вдигна ръка в знак на несъгласие.

— Но това е нещо съвсем различно, Маркъс. Всеки вътрешен катаклизъм в Русия положително ще се разпростре отвъд нейните граници, и най-вече в Западна Европа.

— Аз не съм поддръжник на изолацията, господин президент. Бог ми е свидетел, че репутацията ми в Сената показва точно обратното. Но що се отнася до мен, направо се поболявам и ми идва до гуша, като си помисля, че Съединените щати непрекъснато гледат да угодят на прищевките на европейците. Ние оставихме на тяхна почва повече от предполагаемите жертви в две войни. Така че ако руснаците искат да погълнат и останалата част от Европа, оставете ги да се задавят и прав им път!

Ларимър се облегна доволен назад. Направи излияние на мисли, които не можеше да изрече на обществено място. Въпреки че разпалено проявяваше несъгласие, президентът все пак се запита колко ли обикновени американци споделят същите мисли.

— Нека да бъдем реалисти — продължи той кротко. — Вие знаете и аз знам, че не можем да изоставим нашите съюзници.

— Добре, ами нашите избиратели? — вметна рязко Моран. — Как ще наречете това да бръкнете в обременения от превишен дефицит бюджет, за да вземете парите от удържаните им данъци и да ги използвате за храна и помощи на враговете ни?

— Ще го нарека хуманен жест — отвърна уморено президентът. Беше разбрал, че води битка с безуспешен край.

— Съжалявам, господин президент — каза Ларимър, ставайки от мястото си, — но аз не мога да подкрепя с чиста съвест вашия план за подпомагане на Източния блок. А сега, ако ме извините, смятам да се метна в леглото.

— Аз също — каза Моран, прозявайки се. — Едва държа очите си отворени.

— Добре ли се настанихте? — попита ги президентът.

— Да, благодаря — отвърна Моран.

— Щом досега не ми прилоша — полуусмихнат каза Ларимър, значи ще задържа вечерята си в стомаха до сутринта.

Двамата пожелаха лека нощ на президента и изчезнаха заедно надолу по стълбите на път за кабините си. Щом се отдалечиха достатъчно, че да не се чува, президентът се обърна към Марголин.

— Какво ще кажеш, Винс?

— Ако трябва да съм откровен, сър, мисля, че говорите на вятъра.

— Значи смяташ, че е безнадеждно?

— Да погледнем нещата от друг ъгъл — започна Марголин. — Вашият план включва закупуването на излишъка от зърно и други земеделски продукти, които да се дадат на комунистическия свят, на цени по-ниски от тези, които нашите фермери получават на външния пазар. Само че поради неблагоприятните атмосферни условия през последните две години и инфлационната спирала на цените на дизеловото гориво, фермерите ще фалират до най-високата степен от 1934 година насам… И ако вие настоявате да окажете тази парична помощ, тогава най-почтително ви предлагам да го сторите тук, а не в Русия.

— Благотворителността започва от дома, това ли искаш да кажеш?

— Има ли по-добро място? Освен това трябва да вземете предвид факта, че вие скоростно губите партийната подкрепа… и бележите катастрофален спад в анкетите на общественото мнение.

— Не мога да стоя безучастен, докато милиони мъже, жени и деца умират от глад — поклати глава президентът.

— Благородно становище, но доста непрактично.

Лицето на президента помръкна.

— Толкова ли не разбираш — продължи той, загледан отвъд тъмните води на реката. — Нали ако покажем провала на марксизма, тогава никое партизанско движение в света няма да бъде оправдано, задето използва тази теория като боен вик за революция.

— Което ни довежда до последния аргумент — рече Марголин. — Руснаците не искат нашата помощ. Знаете, че се срещнах с техния външен министър Громико. Той ми каза без капка колебание, че ако Конгресът приеме програмата ви за оказване на помощ, всяка пратка с хранителни продукти щяла да бъде спирана на границата им.

— И все пак трябва да опитаме.

Марголин едва забележимо въздъхна. Всяко негово възражение беше губене на време. Президентът не можеше да бъде убеден.

— Ако си изморен — продължи президентът, — моля те, не се притеснявай да ми кажеш и върви да си лягаш. Не е нужно да седиш само за да ми правиш компания.

— Всъщност не съм настроен за лягане.

— Тогава какво ще кажеш за още едно бренди?

— Звучи примамливо.

Президентът натисна един звънец отстрани на шезлонга и след малко на палубата се появи стюард в бяла куртка.

— Да, господин президент? Какво ще обичате?

— Моля те, донеси ни по още едно бренди.

— Да, сър.

Стюардът се обърна, за да иде да изпълни поръчката, но президентът вдигна ръка.

— Един момент.

— Да, сър?

— Ти не си Джак Клоснър, стюардът на постоянна служба.

— Не, господин президент, аз съм моряк първи клас Ли Тонг. Моряк Клоснър бе сменен в двайсет и два часа. Аз съм дежурният до утре сутринта.

Президентът беше един от малцината политици, чието его се нагаждаше към хората. Той разговаряше благо както с едно осемгодишно момче, така и с осемдесетгодишна старица. Искрено обичаше да предразполага непознати, като ги назоваваше с малките им имена, сякаш ги познаваше от години.

— Ти от китайско семейство ли си, Ли?

— Не, сър, корейско. Родителите ми емигрираха в Америка през петдесет и втора година.

— Защо постъпи в бреговата охрана?

— От любов към морето.

— Приятно ли ти е да обслужваш стари бюрократи като мен?

Моряк Тонг се запъна, явно притеснен.

— Ами… ако имах избор, бих предпочел да служа на ледоразбивач.

— Не съм сигурен, че ми харесва да бъда поставян на второ място след ледоразбивач — засмя се добродушно президентът. — Напомни ми утре да говоря с комендант Колинс за евентуално прехвърляне. С него сме стари приятели.

— Благодаря ви, господин президент — смотолеви развълнуван моряк Тонг. — Отивам да изпълня поръчката ви.

Миг преди да се обърне, Тонг се усмихна широко и откри голяма дупка в средата на горния си ред зъби.