Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (45)

44.

— Ще ми отделиш ли една минута, Дан? — попита Къртис Мейо, когато Дан Фосет слезе от колата си, спряна на забранената за външни лица улица отстрани на Белия дом.

— Ще трябва да ме хванеш в движение — отвърна Фосет, без да поглежда към Мейо. — Закъснявам за съвещание.

— Пак ли има засилена оперативност в оперативния пункт?

Фосет пое дълбоко дъх. После спокойно, доколкото позволяваха треперещите му ръце, заключи колата и вдигна от земята дипломатическото си куфарче.

— Няма ли да кажеш нещо? — настоя Мейо.

Фосет тръгна към охраняемия портал.

— „Запратих във въздуха стрела…“

— „Тя падна на земята, но не знам къде…“ — довърши Мейо, крачейки до него. — Лонгфелоу. Искаш ли да ти покажа моята стрела?

— Не държа особено.

— Тя ще се приземи в новините в шест часа.

Фосет забави ход.

— Какво си намислил?

Мейо извади голяма касета от джоба си и я подаде на Фосет.

— Може би ще искаш да й хвърлиш едно око преди ефирното време.

— Защо правиш това?

— Приеми го като професионална учтивост.

— Това вече е новина!

Мейо се усмихна.

— Повтарям ти, прегледай касетата.

— Спести ми труда. Какво има в нея?

— Простонародна сценка, в която президентът се прави на фермер. Само дето това не е президентът.

Фосет спря и погледна Мейо.

— Ти си задръстен от лайна.

— Мога ли да те цитирам?

— Я недей да остроумничиш! — сопна му се Фосет. — Не съм в настроение да отговарям на преиначени въпроси.

— Добре, минавам направо на темата — продължи Мейо. — Кои са тия, дето се представят за президента и вицепрезидента в Ню Мексико?

— Никои.

— Имам доказателство, което говори друго. И то достатъчно, за да го използвам като съобщение в новините. Пусна ли го, всички, които издирват политически скандали оттук до Сиатъл, ще се втурнат към Белия дом като армия мравояди.

— Направи го и ще бъдеш замерван с яйца, след като президентът застане пред теб, както съм аз сега, и отрече всичко.

— Не и ако разбера какво точно крои той, докато някакъв дубльор си играе на криеница във фермата му.

— Не ти пожелавам успех, защото целият ти замисъл е една небивалица.

— Бъди честен, Дан. Става нещо сериозно, нали?

— Повярвай ми, Кърт. Всичко е в обичайните си граници. Президентът ще се върне след няколко дни. Можеш сам да го питаш.

— Тогава какви са тия ненадейни тайни съвещания на кабинета по всяко време?

— Оставам без коментар.

— Но е вярно, нали?

— Кой е източникът ти на тия малки бисери?

— Някой, който е видял доста автомобили без отличителни знаци да влизат в подземието на Финансовото министерство в глуха доба.

— Значи хората в министерството до късно не духват свещта от работа.

— В сградата не е светила нито една лампа. Моето предположение е, че те се промъкват в Белия дом през обществения подлез и се събират в оперативния пункт.

— Мисли си каквото щеш, но знай, че много грешиш. Това е всичко, което мога да ти кажа по въпроса.

— Аз няма да го оставя току-така — заяви решително Мейо.

— Както искаш — отвърна равнодушно Фосет. — Твоя работа.

Мейо отстъпи назад и проследи с поглед Фосет до охраняемата врата. Президентският съветник добре замаза нещата, помисли си той, но само това успя — да ги замаже. Ако Мейо само е предполагал, че зад стените на филиала на изпълнителната власт на нацията се мътят застрашителни ходове, то сега всичките му съмнения се изпариха.

Повече от всякога той беше твърдо решен да разбере докрай какво става.

 

 

Фосет пъхна касетата във видеомагнетофона и седна пред телевизионния екран. Пусна лентата три пъти, за да огледа всяка подробност, докато накрая разбра какво е уловил Мейо.

Напълно изтощен, той вдигна телефона и поиска обезопасена линия за Държавния департамент.

— Кажи, Дан, какво има?

— Имаме ново разкритие.

— Вести от президента ли?

— Не, господине. Току-що говорих с Къртис Мейо от новинарската емисия на Си Ен Ен. Той е по следите ни.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Какво можем да направим?

— Нищо — отвърна мрачно Фосет, — абсолютно нищо.

 

 

Сам Емет излезе от сградата на ФБР в центъра на Вашингтон и потегли с колата си към главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Летният дъжд напояваше гористите площи на разузнавателния комплекс и изпълваше въздуха с приятния аромат на влажна зеленина.

Мартин Броган стоеше пред вратата на кабинета си, когато Емет влезе в преддверието. Високият бивш колежански преподавател протегна ръка.

— Благодаря ти, че отдели време от натоварената си програма, за да дойдеш дотук.

Емет се усмихна, докато се ръкуваше с него. Броган беше сред малцината от кръга на президента, към когото изпитваше възхищение.

— Напротив. Аз не съм канцеларски плъх. Само чакам случай да тръшна вратата след себе си и да запраша нанякъде.

Двамата влязоха в кабинета на Броган и седнаха.

— Кафе или чай? — предложи Броган.

— Нищо, благодаря. — Емет отвори чантата си за документи и остави подвързан доклад върху бюрото на директора на ЦРУ. — Тук са изложени подробно разкритията относно изчезването на президента, направени от Федералното бюро допреди половин час.

Броган също му подаде подобно подвързан доклад.

— Това пък е от Разузнавателното управление. Страшно малко е добавено от последната ни среща. Казвам го със съжаление.

— Не само вие. Ние също сме на километри от някакво съществено откритие.

Броган не каза нищо и запали усукана като въже пура „Тосканини“. Тя някак не подхождаше на костюма му с жилетка от „Брукс Брадърс“. Мъжете започнаха да четат. След близо десет минути мълчание лицето на Броган се отпусна от дълбоката съсредоточеност и прие израз на засилен интерес. Той потупа с пръст страница от доклада на Емет.

— Значи е изчезнал и съветски психолог.

— Знаех си, че това ще те заинтригува.

— Той и екипът му от Обединените нации са изчезнали в същата нощ, в която е била отвлечена „Игъл“?

— Да, и до днес никой от тях не се е появил. Може да е просто странно съвпадение, но имам чувството, че не бива да се подминава.

— Първата мисъл, която ми хрумна беше, че този… — Броган погледна отново доклада — Луговой, доктор Алексей Луговой, може да е бил нает от КГБ да използва психологическите си познания, за да измъкне държавни тайни от отвлечените мъже.

— Теория, която не можем да си позволим да отхвърлим.

— Но това име… — каза разсеяно Броган. — Звучи ми познато.

— Нима си го чувал?

Изведнъж веждите на Броган се повдигнаха, очите му леко се разшириха и той посегна към интеркома.

— Донеси ми последните сведения от Френското управление за вътрешна сигурност.

— Мислиш, че имате нещо?

— Записан разговор между президента Антонов и шефът на КГБ Владимир Полевой. Струва ми се, че там става дума за Луговой.

— И сте го получили от Френското разузнаване? — попита Емет.

— Антонов беше на официално посещение там. Нашите добронамерени съперници в Париж оказват тихомълком съдействие, като предоставят информация, която не считат, че е свързана с техните национални въпроси.

Не мина и минута и личният секретар на Броган почука на вратата и му подаде препис от тайния магнетофонен запис. Броган бързо погълна съдържанието му.

— Това е доста обнадеждаващо — каза накрая той. — Чети между редовете и ще изнамериш всички възможни макиавелски схеми. Според Превлов психолозите от Обединените нации са изчезнали от ферибота на Статън Айланд в Ню Йорк и всички връзки с тях са били прекъснати.

— КГБ да загуби няколко овце от стадото си по едно и също време? — попита Емет леко изненадан. — Нов неочакван обрат. Почват да стават немарливи.

— Самият Превлов твърди това. — Броган му подаде листа с преписа. — Ето, виж.

Емет прочете напечатания на машина текст, после започна отначало. Когато вдигна поглед, в очите му проблясваха победоносни искри.

— Излиза, че зад отвличането стоят руснаците.

Броган потвърди с глава.

— По всичко личи. Само че не е възможно да са сами. Щом не знаят къде се намира Луговой. С тях работи още някой, някой тук, в Съединените щати, притежаващ власт да диктува операцията.

— Вие ли сте тези? — попита очаквателно Емет.

Броган се засмя.

— Не, да не би да сте вие?

Емет поклати глава.

— Щом КГБ, ЦРУ и ФБР са в неведение, тогава кой раздава картите?

— Въпросната личност, която наричат „дъртата кучка“ и „китайска курва“.

— Не са учтиви тия комунисти.

— Вероятно „Хъкълбери Фин“ е кодовото название на операцията им.

Емет протегна крака, кръстоса глезени и се отпусна удобно на стола.

— „Хъкълбери Фин“ — повтори той, натъртвайки на всяка сричка. — Нашият колега в Москва има черно чувство за хумор. Важното е обаче, че несъзнателно ни е дал мишена, в която да забием остра стрела.

 

 

Никой не обръщаше внимание на двамата мъже, седнали удобно в лекотоварен автомобил, паркиран в товарната зона до сградата на НЮМА. Евтина пластмасова подвижна табела на вратата за пътници рекламираше: Водопроводни услуги от „Гус Мур“. В каросерията зад кабината на автомобила се търкаляха в пълен безпорядък няколко дължини месингови тръби и комплект инструменти. Работните комбинезони на мъжете бяха изцапани с кал и грес, а и двамата не се бяха бръснали поне три-четири дни. Единственото странно нещо във вида им бяха очите им — те не се отместваха от входа на главната квартира на НЮМА.

Шофьорът се напрегна и посочи с брадичка.

— Мисля, че оня, дето излезе, е той.

Другият мъж вдигна бинокъл, загърнат в кафяв книжен плик с откъснато дъно и се вгледа във фигурата, която се появи от въртящата се стъклена врата. После сложи бинокъла в скута си и свери лицето с голяма гланцирана снимка, формат 27 на 35.

— Той е.

Шофьорът провери редицата от числа на малък черен предавател и заговори:

— Броя сто и четирийсет секунди от… сега! — Всяка негова дума бе придружена с натискане на двупозиционен лостов превключвател на положение „включено“.

— Готово — каза партньорът му. — Давай да изчезваме.

 

 

Пит беше стигнал до последното стъпало на широкото стълбище, когато лекотоварният автомобил на водопроводчиците профуча пред него. Той изчака още една кола да мине и тръгна през паркинга. Намираше се на около седемдесет метра от талбот-лагото, когато настоятелен сигнал на клаксон го накара да се обърне.

Ал Джордино спря до него със своя форд бронко. Къдравата му черна коса беше бухнала и чорлава, гъсто наболи косми покриваха брадичката му. Той изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица.

— Искаш раничко да се чупиш, а?

— Исках, но ти ме спипа — отвърна Пит усмихнат.

— Блазе ти, стоиш си тук и си клатиш краката.

— Ти ли пое изваждането на „Игъл“? — попита Пит.

Джордино кимна уморено.

— Изтеглихме я по реката и преди три часа я оставихме на сух док. От километър можеш да надушиш вонята й на смърт.

— Е, поне не се е наложило ти да вадиш труповете.

— Да, екип от военноморските сили бе натоварен с тази противна работа.

— Вземи си една седмица почивка. Заслужил си я.

По устните на Джордино се разля римлянската му усмивка.

— Благодаря ти, шефе. Това чаках да чуя. — После изразът му стана сериозен. — Нещо ново за „Пайлъттаун“?

— Насочили сме всичките си усилия в…

Пит не успя да довърши изречението. Оглушителна експлозия раздра въздуха. Огнено кълбо изригна сред гъсто паркираните коли и нащърбени метални отломки се пръснаха във всички посоки. Една гума с джанта, чиито хромирани повърхности проблеснаха от слънцето, излетя високо нагоре и след като описа дъга, падна със силен трясък върху гюрука на Джординовия автомобил. Отскачайки на сантиметри над главата на Пит, колелото се търкулна по една от пътеките между колите и накрая тупна на земята до един розов храст. Грохотът от взрива продължи да ечи още няколко секунди над града и полека-лека заглъхна.

— Господи! — ахна слисан Джордино. — Какво беше това?

Пит изведнъж се затича, криволичейки между плътните редици от паркирани коли, след малко забави ход и спря пред една купчина от смачкан метал, която тлееше и изхвърли гъст, черен облак дим. Асфалтът под нея, вдлъбнат и размекнат от високата температура, се бе превърнал в сплъстена каша. Усуканата развалина трудно можеше да мине за автомобил.

Джордино дотича до него.

— Божичко, на кого ли е?

— Моя — отвърна Пит с лице, изкривено от мъка, докато оглеждаше останките от красивата някога талбот-лаго.