Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (3)

2.

— Аз казвам да се обеси това копеле!

— Оскар, мери си приказките пред децата.

— Те са чували и по-неприлични думи. Това е безумие. Тая отрепка убива четири деца, а някакъв си съдия кретен изхвърля делото от съда, защото подсъдимият бил прекалено надрусан, за да съзнава правата си. Божичко, за вярване ли е?

Каролин Лукас наля първото за деня кафе на съпруга си и тръгна да изпраща двете им малки дъщери до спирката на училищния автобус. Оскар размаха заплашително пръст към телевизора, сякаш водещият новините беше виновен, че убиецът се разхожда на свобода.

Оскар Лукас винаги разговаряше с ръкомахане, което донякъде приличаше на жестовете на глухонемите. Седеше с приведени рамене на масата в кухнята — поза, която прикриваше дългурестото му, високо метър и осемдесет и два тяло. Като се изключеха редките прошарени кичури покрай слепоочията, плешивата му глава беше гладка като яйце, а над светлокафявите му очи бяха надвиснали рунтави вежди. Беше облечен със спортни панталони и сако.

Едва прехвърлил четирийсет години, Лукас можеше да мине за зъболекар или счетоводител, но не и за специалния агент, завеждащ президентския отдел „Охрана“ към Тайните служби. През всичките двайсет години като агент той бе успял да заблуди с външния си вид на добрия съсед мнозина, като се почнеше от президентите, чийто живот охраняваше, та се стигнеше до потенциалните убийци, на които слагаше крак още преди да имат възможността да действат. По време на работа той се показваше агресивен и сериозен, докато вкъщи обикновено беше весел и закачлив — освен ако не му повлияеха новините в осем вечерта.

Лукас допи кафето си и стана от масата. Разгърна сакото си — той беше левичар — и нагласи на хълбока си кобура, съдържащ магнум на „Смит и Уесън“, калибър 357, модел 19, с шестсантиметрова цев. Стандартно произведеният револвер му бе предоставен от Службата след като приключи обучението си и започна работа като начинаещ агент в денвърския участък, разследващ фалшификатори и измамници. Беше си служил само два пъти с него по задължение, но се е налагало да дърпа спусъка и извън района на стрелба.

Каролин вадеше съдовете от машината за миене, когато той застана зад гърба й, повдигна гъст сноп от русата й коса и я целуна по врата.

— Тръгвам.

— Не забравяй, че довечера сме на билярд у семейство Хардингови отсреща.

— Ще се прибера навреме. По програма шефът няма да излиза от Белия дом днес.

Тя го погледна и се усмихна.

— Погрижи се да спази програмата си.

— Първата ми задача ще бъде да уведомя президента, че жена ми се мръщи, когато оставам да работя до по-късно.

Тя пак се засмя и облегна за миг глава на рамото му.

— В шест да си тук.

— Печелиш — отвърна той с престорена умора и изчезна през задната врата.

Лукас излезе на заден ход на улицата с дадената му под наем служебна кола — буик седан с плюшена тапицерия — и се отправи към центъра на града. Преди да стигне първата пресечка, той се обади по радиотелефона в колата на главния команден пункт на Тайните служби.

— Краун, тук е Лукас. На път съм за Белия дом.

— Приятно пътуване — отвърна металически глас.

Беше вече почнал да се изпотява. Включи климатичната инсталация. Струваше му се, че лятната жега в столицата на страната никога няма да намалее. Влажността беше в границите на деветдесетте процента и знамената на посолствата по Масачузетс авеню висяха отпуснато и безжизнено в знойния въздух.

Той намали и спря пред контролно-пропускателния пункт откъм Уест екзекютив авеню. Униформеният караул на Службата му кимна и го пропусна през портала. Лукас паркира колата и влезе през западния служебен вход на по-ниското ниво на Белия дом.

Отби се в командния пункт с кодово обозначение W-16, за да си поприказва с мъжете, които правеха контролно прослушване на комуникационните съоръжения. После изкачи стълбите за кабинета си на втория етаж в източното крило.

Всяка сутрин първата му работа, след като седнеше зад бюрото, беше да провери програмата на президента заедно с предварителните доклади на оперативните работници, отговарящи за планирането на безопасността.

Лукас прегледа повторно папката, съдържаща предстоящите „движения“ на президента и лицето му добиваше все по-ясен израз на смайване. Имаше допълнение в програмата, и то сериозно. Затвори с раздразнение папката, обърна се с въртящия си стол към стената и се загледа в нея.

Повечето президенти си имаха изградени навици, съставяха сбити програми и стриктно се придържаха към тях. По влизанията и излизанията на Никсън човек можеше да сверява часовника си. Рейгън и Картър рядко се отклоняваха от предварително уточнените планове. Но не и новият човек в Овалния кабинет. Той гледаше на разпорежданията на Тайните служби като на досадни задължения и нещо по-лошо — беше страхотно непредвидим.

За Лукас и неговите заместници опитите да бъдат една крачка пред „Човека“, да гадаят къде ли ще му хрумне да отиде и кога и какви посетители ще покани, без да остави време да се вземат съответните мерки за безопасност, представляваше една двайсет и четири часова игра. Игра, която Лукас често губеше.

За по-малко от минута той слезе по стълбите и се озова в западното крило пред втория с най-голяма власт човек в административния отдел — началника на канцеларията на президента, Данийл Фосет.

— Добро утро, Оскар — усмихна се любезно Фосет. — Тъкмо си мислех, че всеки миг ще нахълташ тук.

— Май че пак има отклонение от програмата — заговори Лукас с делови тон.

— Съжалявам за това. Но има предложение да се гласува за оказване на помощ на страните от Източния блок и президентът иска да пусне в ход чара си пред сенатор Ларимър и говорителя на Белия дом Моран, за да получи подкрепата им за това предложение.

— И затова ще ги заведе на разходка с яхта.

— Защо не? Всеки президент от времето на Хърбърт Хувър е ползвал президентската яхта за разговори на високо ниво.

— Не възразявам за причината — отвърна твърдо Лукас. — Протестирам срещу подбрания момент.

Фосет му хвърли невинен поглед.

— Че какво лошо има да е в петък вечер?

— Знаеш много добре какво е лошото. Разполагаме само с два дни дотогава.

— Е, и?

— На моя екип по подготовката ще са му нужни пет дни, за да планира безопасността на една разходка по Потомак с престой за нощуване на пристанището на Маунт Върнън. Съответните места трябва да бъдат оборудвани с цяла мрежа от съобщителни и алармени системи. Яхтата трябва да бъде проверена за взривни и подслушвателни устройства, крайбрежната ивица също — а и на бреговата охрана ще й е нужно време, за да осигури катер по реката като ескорт. Не можем да си свършим добре работата за два дни.

Фосет беше решителен, енергичен човек с остър нос, квадратно червендалесто лице и напрегнат поглед; имаше неизменния вид на специалист по разрушаванията, който оглежда изоставена сграда.

— Не смяташ ли, че малко повече се престараваш, Оскар? Убийствата стават на оживени улици или в театри. Да си чувал някога да е бил нападан държавен глава на яхта?

— Това може да се случи навсякъде, по всяко време — отвърна Лукас с непоколебим поглед. — Забрави ли за момчето, на което попречихме в опита му да отвлече самолет с намерението да се блъсне в „Еър Форс 1“? Факт е, че повечето опити за убийство се предприемат, когато президентът е извън обичайните места, които посещава.

— Президентът е категоричен за деня — рече Фосет. — Щом работиш за него, ще правиш това, което ти бъде наредено, както и аз. Ако му се прииска да гребе лодка сам до Маями, негова работа.

Фосет засегна чувствително място. Лицето на Лукас се изопна и той закрачи към завеждащия личния състав на Белия дом, докато върховете на обувките му опряха в неговите.

— Преди всичко, със заповед от Конгреса, аз не получавам заплата от президента, а от Министерството на финансите. Така че той не може да ми каже да се пръждосам и да си върви където си иска. Моето задължение е да му осигурявам най-голяма безопасност с най-малкото неудобство в личния му живот. Когато той вземе асансьора за жилищните си помещения, моите хора и аз оставаме долу. Но от мига, в който стъпи на първия етаж, и докато не се върне в покоите си, задникът му принадлежи на Тайните служби.

Фосет имаше усет към личните качества на мъжете, които работеха в пряка близост до президента. Веднага разбра, че е преминал границата с Лукас и тъй като беше достатъчно мъдър, прекрати войната. Знаеше, че Лукас е отдаден на работата си и безусловно лоялен към мъжа в Овалния кабинет. Но двамата в никакъв случай не можеха да бъдат близки приятели — може би добри колеги, сдържани, но винаги нащрек един с друг. Тъй като не бяха съперници за власт, никога нямаше да станат врагове.

— Недей да се разстройваш, Оскар. Аз приемам укори. Ще уведомя президента за твоята загриженост. Съмнявам се обаче, че той ще промени решението си.

Лукас въздъхна.

— Ще направим всичко възможно, за да се справим с времето, с което разполагаме. Но на него трябва да му се втълпи, че е длъжен да съдейства на хората от охраната.

— Какво да ти кажа? Знаеш по-добре от мен, че всички политици си мислят, че са безсмъртни. За тях властта е по-силна от половия нагон — тя е нещо като наркотично упоение и алкохолна мъгла, сбрани заедно. Нищо не възбужда или не възпламенява егото им така, както тълпа от хора, които ги приветстват и се блъскат да се ръкуват с тях. Затова всички са уязвими спрямо убиец, застанал на подходящо място в подходящ момент.

— На мен ли ми го казваш — рече Лукас. — Грижил съм се за четирима президента.

— И нито един не си загубил — допълни Фосет.

— За малко да изпусна на два пъти Форд и веднъж Рейгън.

— Не можеш да предвидиш с точност схемата им на поведение.

— Възможно е. Но след всичките тези години препитание чрез охраняване човек развива силно предчувствие. Затова съм притеснен за тази разходка по реката.

Фосет се стегна.

— Мислиш, че някой се готви да го убие ли?

— Някой винаги е готов да го убие. На ден ние разследваме по двайсет вероятни откачалки и поддържаме действащ списък на две хиляди души, които считаме за опасни или способни да извършат убийство.

Фосет сложи ръка на рамото на Лукас.

— Не се безпокой, Оскар. За разходката в петък пресата няма да узнае до последния момент. Твърдо ти го обещавам.

— Ще ти бъда признателен, Дан.

— Освен това, какво може да се случи по Потомак?

— Може би нищо, може би най-неочакваното — отвърна Лукас със странно равнодушие в гласа. — Именно най-неочакваното предизвиква у мен кошмари.

 

 

Меган Блеър, секретарката на президента, забеляза, че Дан Фосет стои на вратата на стаята й и му кимна над пишещата машина.

— Здравей, Дан. Не те видях веднага.

— Как е шефът тази сутрин? — попита той както винаги, опипвайки почвата, преди да влезе в Овалния кабинет.

— Изморен — отвърна секретарката. — Снощният прием в чест на филмовата индустрия продължи до един след полунощ.

Меган беше хубава жена в началото на четирийсетте си години, с типичната си за малкия град ведра дружелюбност. Носеше черната си коса късо подстригана и имаше възслаба фигура. Беше огън човек, който обичаше работата и шефа си повече от всичко. Идваше рано, тръгваше си късно и работеше и през почивните дни. Неомъжена, с две краткотрайни интимни връзки зад гърба си, тя явно се наслаждаваше на независимия си самостоятелен живот. Фосет винаги й се чудеше как успява едновременно да води разговор и да пише на машината.

— Ще действам внимателно и ще сведа срещите му до минимум, за да е по-спокоен.

— Много е късно. При него е вече адмирал Сандекър.

— Кой?

— Адмирал Сандекър. Директорът на НЮМА — Националната агенция за подводно и морско корабоплаване.

По лицето на Фосет се изписа досада. Той приемаше сериозно ролята си на пазител на времето на президента и мразеше да се нахлува в територията му. Всякакво проникване в защитния му обръч заплашваше основите на властта му. Дявол го взел, как тъй се е промъкнал Сандекър през главата му, запита се той.

Меган прочете мислите му.

— Президентът повика адмирала — поясни тя. — Мисля, че очаква и теб на срещата.

Омиротворен до известна степен, Фосет кимна и влезе в Овалния кабинет. Президентът се бе разположил на дивана и преглеждаше някакви листове хартия, пръснати по широката масичка за кафе. Срещу него седеше нисък, слаб мъж с рижа коса и брадичка а ла Вандайк.

Президентът вдигна поглед.

— Дан, добре че дойде. Познаваш ли адмирал Сандекър?

— Да.

Сандекър стана и се ръкува с него. Ръкостискането на адмирала беше твърдо и кратко. Той кимна безмълвно към Фосет. Това не беше проява на грубост от страна на Сандекър. Той създаваше впечатление на човек, готов да съдейства, но затворен в непристъпна, здрава черупка и не се кланяше никому. Във Вашингтон не го обичаха и му завиждаха, но иначе го уважаваха защото той никога не вземаше страна и винаги осигуряваше всичко, което искаха от него.

Президентът покани с ръка Фосет на дивана, потупвайки мястото до него.

— Сядай, Дан. Помолих адмирала да ме запознае с критичното положение, възникнало във водите край Аляска.

— Нищо не съм чул за това.

— Не ме учудва — отвърна президентът. — Докладът и на мен бе предоставен преди час. — Той млъкна и посочи с върха на молив район, отбелязан с червено кръгче на голяма морска карта. — Ето тук, на сто и осемдесет морски мили югозападно от Анкъридж, в залива Кук, някаква неустановена отрова убива всичко живо в морето.

— Да не би да става дума за разлят петрол?

— Много по-лошо — отбеляза Сандекър и се облегна назад в креслото. — Тук имаме неизвестно вещество, което причинява смърт на човешкия и морски живот за по-малко от минута след контакт с него.

— Как е възможно такова нещо?

— Повечето отровни елементи проникват в тялото чрез поглъщане или вдишване — поясни Сандекър. — А в случая си имаме работа с нещо, което убива чрез просмукване през кожата.

— То трябва да е високо концентрирано в малък район, за да е толкова силно.

— Не знам дали смятате, че хиляда квадратни метра открита водна площ е малък район.

Президентът го погледна изумен.

— Не мога да си представя каква ще е тази субстанция с такова внушително действие.

— С какви данни разполагаме засега? — обърна се Фосет към адмирала.

— Катер на бреговата охрана открил риболовен кораб от Коудиак, носен по течението с мъртъв екипаж. Изпратили на борда му двама водоспасители и един лекар, които също починали там. Някакъв пилот, пренасящ продоволствия по въздуха, съобщил за група мъртви геофизици на остров, намиращ се на трийсет мили от кораба. Той също умрял, докато изпращал сигнал за помощ. Няколко часа по-късно един японски риболовен траулер предал, че станал свидетел как пасаж от близо сто сиви кита веднъж се обърнали с корема нагоре. После траулерът изчезнал. Нямало и следа от него. Леговища на раци, тюленови колонии били напълно унищожени. Но това е само началото. Вероятно има много повече фатални поражения, за които още не сме чули.

— Ако разпространението продължи необуздано, какво най-лошо можем да очакваме?

— Пълно измиране на целия морски живот в залива Аляска. И ако то навлезе в Японското течение и продължи на юг, може да отрови всеки човек, риба, животно или птица, до които се докосне по протежението на западното крайбрежие чак до Мексико. Човешкият смъртен данък сигурно ще достигне до стотици хиляди жертви. Това ще са рибари, плувци, хора, разхождащи се по заразено крайбрежие, или яли заразена риба — нещо като верижна реакция. Не ми се иска дори да си помисля какво може да се случи, ако то се изпарява във въздуха и пада с дъждовете във вътрешността на страната!

На Фосет му беше невъзможно да възприеме този грандиозен обхват.

— Господи! Какво може да е това?

— Още е много рано да се каже — отвърна Сандекър. — Комитетът за опазване на околната среда съхранява в компютрите си маса данни и обработваща система, която съдържа подробна информация за двеста приложими характеристики на близо хиляда и сто химически съединения. Там могат само за секунди да определят последиците от някоя опасна субстанция, когато се разсипе, търговското й име, формулата, главните производители, начина на транспортиране и заплахата за околната среда. В случая заразата край Аляска не отговаря на нито една от данните в техните компютърни файлове.

— Но те положително имат някаква представа.

— Не, господине, нямат. Съществува една много малка възможност, но без докладите от аутопсиите тя почива само на предположения.

— Ще ми се да я чуя — каза президентът.

Сандекър си пое дълбоко дъх.

— Трите най-опасни отровни субстанции, познати на човека са плутония, диоксина и химическо военно оръжие. Първите две не се вместват в схемата. Остава третата и тя, поне според мен е главното подозрение.

Президентът погледна Сандекър с изписан по лицето израз на проумяване и шок.

— Нервнопаралитичното вещество ли? — бавно изрече той.

Сандекър безмълвно кимна.

— Значи затова Екокомитетът няма данни за него — продължи замислен президентът. — Формулата е ултрасекретна.

Фосет се обърна към него.

— Съжалявам, но не съм запознат…

— Нервнопаралитичното вещество е безбожно химическо съединение, което учените в арсенала край Скалистите планини създадоха преди двайсет години — побърза да обясни президентът. — Четох доклада за пробите. То убива за секунди при допир с кожата. Явно, съвършено разрешение за враг, екипиран с газови маски или защитни облекла. Полепва се по всичко, до което се докосне. Но свойствата му са нож с две остриета — опасни както за войските, които го разпръскват, така и за онези, за които е предназначено. Армията се отказа от него и го зарови в пустинята в Невада.

— Не виждам връзка между Невада и Аляска — вметна Фосет.

— По време на пренасянето му по релсов път от арсенала в околностите на Денвър — намеси се Сандекър, — един от закритите товарни вагони, съдържащ близо четири хиляди литра нервнопаралитично вещество, изчезна. Все още не е намерен и не е ликвидиран.

— Ако наистина е разпръснато това нервнопаралитично вещество, в случай че бъде открито, какъв е процесът на премахването му?

— За нещастие — сви рамене Сандекър — настоящото ниво на методите в ограничаването и в пречиствателната технология, както и физикохимическите характеристики на нервнопаралитичното вещество S е такова, че веднъж то влезе ли във водата, много малко може да се направи, за да се мелиоризира тя. Единствената ни надежда е да пресечем източника, преди той да изпусне толкова отрова, че да превърне океана в помийна яма, лишена от всякакъв живот.

— Има ли някакви сведения откъде е дошло? — попита президентът.

— По всяка вероятност от кораб, потънал между остров Коудиак и бреговете на Аляска — отвърна Сандекър. — Нашата следваща стъпка е да проследим назад течението и да направим мрежа от претърсвателни операции.

Президентът се наведе над масичката за кафе и огледа червеното кръгче на морската карта. После вдигна преценяващ поглед към Сандекър.

— Като директор на НЮМА, адмирале, предстои ти мръсната работа да обезвредиш това чудо. Имаш моето пълномощие да изискваш необходимата експертиза от всяко ведомство — Националната научна академия, Военното министерство, бреговата охрана, Екологичния комитет и откъдето още е необходимо. — Той се замисли за миг, после попита: — Колко точно е силата на нервнопаралитичното вещество S в морска вода?

Сандекър изглеждаше уморен, лицето му се бе удължило.

— Една чаена лъжичка от него може да убие всеки организъм в близо петнайсет милиона литра морска вода.

— Значи трябва да го открием — каза президентът с известно отчаяние в гласа. — И то час по-скоро!