Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (57)

56.

По пладне „Леонид Андреев“ се намираше на осемнайсет морски мили от Кабо Маиси, най-източната точка на Куба. Малки пухкави облачета, подгонени от лекия западен ветрец, се носеха по ослепителното лазурно небе. Повечето от пътниците, които се печаха на слънце край плувния басейн, не обръщаха внимание на обточеното с палми крайбрежие на хоризонта. За тях това беше просто поредния остров след стотиците други, покрай които бяха минали от Флорида дотук.

Капитан Покофски стоеше на мостика с бинокъл пред очите си и наблюдаваше малка моторна яхта, която се приближаваше от сушата към дясната кърма на кораба. Личеше, че е стара, с отвесна носова част и боядисан в черно корпус. Надводните й части бяха от лакиран махагон, а върху транцовата й дъска бе изписано със златни букви името „Пилар“. Приличаше на безукорно поддържан музеен експонат. На флагщока на кърмата се вееха американските звезди и райета, обърнати наопаки като сигнал за бедствие.

Покофски отиде до автоматизирания команден пулт и натисна бутона за намаляване на скоростта. Почти веднага почувства как двигателите забавиха обороти. Изчака няколко минути и когато корабът почти запълзя, пресегна се и дръпна лоста за „стоп машини“.

Тъкмо се накани да излезе от мостика, когато първият офицер забързано изкачи стълбите от долната палуба.

— Капитане — заговори той задъхан, — идвам от килиите. Затворниците ги няма.

— Как така ги няма? — Покофски изпъна стойка. — Искаш да кажеш, че са избягали?

— Да, господине. Отидох на обичайната проверка и заварих пазачите в безсъзнание и заключени в една от килиите, а агентът на КГБ — мъртъв.

— Пол Суворов е убит?!

Първият офицер кимна и добави:

— По всичко личи, че е бил удушен.

— Защо не ме уведоми веднага по телефона?

— Сметнах за по-разумно да ви докладвам лично.

— Да, разбира се, прав си — призна Покофски. — Как можа да се случи в най-неподходящия момент. Нашите хора от кубинската охрана идват насам, за да превозят затворниците на сушата.

— Ако успеете да ги задържите по някакъв начин, сигурен съм, че след едно по-внимателно претърсване, ще открием американците.

— Ще ги задържа — отвърна уверено капитанът. — Нашите пленници са доста важни особи, за да ги оставим да се измъкнат от кораба.

— Има още нещо, господине — продължи първият офицер. — Някой трябва да е помогнал на американците.

— Смяташ, че не са избягали сами? — изненада се Покофски.

— Не е възможно. Двама мъже на възраст, в немощно състояние и една жена не биха могли да надвият двама надзиратели и да убият професионален агент на КГБ.

— По дяволите! — изруга Покофски и удари силно юмрук в длан от гняв, примесен с тревога. — Това усложнява нещата.

— Има ли вероятност някой от ЦРУ да се е промъкнал на борда?

— Едва ли. Ако американското правителство имаше дори най-малкото подозрение, че на борда на „Леонид Андреев“ са задържани негови лидери, техни военноморски части щяха да се нахвърлят върху нас като побеснели мечки. Но както сам можеш да се убедиш, не се виждат нито кораби, нито самолети, а военноморската им база в залива Гуантанамо е само на четирийсет мили оттук.

— Тогава кой може да бъде? — попита първият офицер. — Положително не е човек от нашия екипаж.

— Трябва да е само някой от пътниците — предположи Покофски. Той замълча и се замисли. На мостика настъпи пълна тишина. Най-накрая капитанът вдигна поглед и започна да дава нареждания: — Събери всички свободни офицери и ги разпредели на групи по петима за претърсване. Разделете кораба на секции от кила до палубата за слънчеви бани. Вдигни на крак охраната и включи към тях и стюардите. Ако пътниците почнат да ви разпитват, измислете убедителен претекст, за да влезете в кабините им: че трябва да се смени спалното бельо, да се поправи водопроводна тръба, да се провери пожарогасителя и от тоя род, според случая. Не казвайте и не правете нищо, което може да породи съмнение сред тях или да ги подтикне към задаване на неудобни въпроси. Действайте възможно най-деликатно, без никакви насилия, но заловете час по-скоро въпросната жена Смит и двамата мъже.

— Какво да правим с тялото на Суворов?

Без да се колебае, Покофски отвърна със сарказъм:

— Отдай подобаваща почит на нашия другар от КГБ. Щом се стъмни, хвърли го в морето заедно с боклука.

— Да, капитан — потвърди с усмивка първият офицер и бързо се отдалечи.

Покофски взе мегафон от полицата на отвесната преграда и излезе от крилото на мостика. Малката увеселителна яхта се поклащаше върху вълните на около петдесет метра от кораба.

— В бедствено положение ли сте? — попита той и гласът му прогърмя над водата.

Един нисък и дебел мъж с цвят на кожата като на овехтял портфейл събра длани пред устата си и извика в отговор:

— Имаме болни хора. Предполагаме птомаиново отравяне. Може ли да ги качим на борда и да използваме вашата медицинска апаратура?

— Разбира се — отвърна Покофски. — Приближете се. Ще спусна мостчето.

 

 

Пит наблюдаваше с интерес минидрамата, съзирайки заблудата й. Двама мъже и една жена се заизкачваха непохватно по металното мостче, превити надве и се правеха, че имат страхотни болки в корема. Той им даде две звезди за нивото на изпълнение.

След добре разчетено време на псевдолечение, заключи Пит, Лорън, Моран и Ларимър щяха да заемат местата им в увеселителната яхта. Освен това беше сигурен, че капитанът няма да продължи пътуването, докато корабът не бъде претърсен изцяло и конгресмените не бъдат арестувани.

Той се отдели от бордовата ограда и се смеси с другите пътници, които отново заеха шезлонгите около плувния басейн и масите в коктейл барчетата. Пит слезе с асансьора на палубата си. Когато вратите се отвориха и той пристъпи в коридора, отърка рамо с един стюард, който пък се качваше.

Пит мимоходом забеляза, че стюардът е азиатец, вероятно монголец, щом работеше на руски кораб. Той го подмина и продължи към каютата си.

Стюардът изгледа Пит с любопитство. После, докато го проследяваше с поглед, по лицето му се изписа лека почуда. Все още зяпаше след него, когато вратите се затвориха и асансьорът потегли нагоре без него.

Пит надникна зад ъгъла на коридора и видя, че пред вратата на третата кабина по диагонал на неговата стояха един офицер и няколко моряци. Нямаше и следа от обичайното им весело настроение. Лицата им бяха напълно сериозни. Докато ги наблюдаваше иззад ъгъла, той бръкна в джоба, за да извади ключа от кабината си. След малко в коридора излезе стюардеса, съобщи нещо на руски на офицера и поклати глава. После всички пристъпиха към следващата кабина и един от тях почука на вратата.

Пит се шмугна бързо в кабината си и затвори вратата. Тясното помещение приличаше на сцена от филм на братя Маркс. Лорън бе провесила крака от горното легло, а Моран и Ларимър се бяха сместили на долното. И тримата лакомо омитаха табла с предястия, които Джордино бе изнесъл тайно от масата със закуски в залата за хранене.

Джордино, седнал на малко столче, сбутано на прага на банята, махна нетърпеливо с ръка.

— Откри ли нещо интересно?

— Кубинската връзка пристигна — отвърна Пит. — Стоят до кораба в готовност да разменят пътници.

— Копелетата ще има дълго да чакат — заяви Джордино.

— Всичко на всичко четири минути. Толкова ни остава, преди да ни оковат във вериги и ни хвърлят в лодка по направление Хавана.

— Няма начин да не ни намерят — изрече с глух глас Ларимър.

Пит бе виждал мнозина такива мъже с изпити лица — кожа, бледа като восък, очи, които са излъчвали някога властност, сега гледаха с празен поглед и блуждаещи мисли. Независимо от възрастта си и дългите години на доброволно отдаване на политическата арена, Ларимър все още имаше осанката на властващ човек. Но сърцето и кръвообращението не можеха повече да се съпротивляват на стреса и опасностите, в случай че останеше жив във враждебна среда. На Пит не му трябваха медицински познания, за да разпознае човек, изпитващ крайна нужда от лекарска помощ.

— В момента една руска група претърсва отсрещната кабина — уведоми ги Пит.

— Не бива да се оставим да ни затворят отново — извика Моран, като скочи на крака и се заоглежда наоколо като подивял. — Трябва да избягаме!

— Няма да успеете да стигнете и до асансьора — сряза го Пит и го хвана за ръката така, сякаш укротяваше хлапе, изпаднало в истерия. Не го беше особено грижа за Моран. Говорителят на Белия дом му правеше впечатление на подлизурко.

— Няма къде да се скрием — обади се Лорън с доста нерешителен глас.

Пит не й отговори, а се провря покрай Джордино и влезе в банята. Дръпна завесата на душа и пусна горещата вода. След по-малко от минута тясното помещение се изпълни с облаци пара.

— Хайде, всички под душа! — нареди Пит.

Никой не помръдна. Всички го гледаха как стои като призрак в изпълнената с пара рамка на вратата, сякаш беше от друга планета.

— Влизайте! — подкани ги той с остър тон. — Всеки миг те ще бъдат тук.

Слисан, Джордино поклати глава.

— Но как ще се поберат трима души в тая баня? Тя дори за един е тясна.

— Сложи си перуката. И ти ще влезеш.

— Четиримата? — не можеше да повярва Лорън.

— Или това, или безплатно пътуване до Москва.

Джордино нахлузи перуката, а Пит влезе отново в банята и направи водата по-хладка. После настани Моран в клекнало положение между краката на Джордино. Ларимър притисна едрото си тяло в ъгъла, а Лорън се покатери върху гърба на Джордино. Най-сетне всички се побраха в неудобни пози в малкото пространство зад завесата, прогизнали до кости от течащата от душа вода. Пит тъкмо понечи да пусне горещата вода от крана на мивката и на вратата се почука.

Той бързо отиде да отвори, за да не допусне подозрително забавяне. Първият офицер се поклони леко и се усмихна.

— Господин Грубър, нали? Извинявайте много, че ви безпокоим, но правим рутинна проверка на пожарогасителите. Ще възразите ли, ако влезем?

— Не, разбира се — отвърна любезно Пит. — Мен не притеснявате, но жена ми е под душа.

Офицерът кимна към стюардесата, която мина покрай Пит и се направи, че проверява главите на високо поставените пожарогасители. После посочи към вратата на банята.

— Може ли?

— Влезте — добродушно я подкани Пит. — Жена ми няма да има нищо против.

Камериерката отвори вратата и бе обгърната от облак пара.

Пит се приближи и надникна в банята.

— Скъпа, нашата камериерка иска да провери пожарогасителя. Имаш ли нещо против?

— Не, нямам — разнесе се гласът на Лорън. — Между другото, бихте ли ни донесли още две-три хавлиени кърпи, когато ви е удобно?

Камериерката кимна и рече:

— След малко ще ви донеса кърпи.

Пит нехайно се отпусна върху една табуретка и предложи друга на първия офицер, но той учтиво поклати глава в знак на отказ.

— Драго му става на човек, като ви вижда колко сте загрижени за безопасността на пътниците — отбеляза Пит.

— Просто изпълняваме задълженията си — отвърна първият офицер, поглеждайки към полуизядената купчина от предястия. — Изглежда, харесвате и кухнята ни.

— Ние с жена ми обичаме мезета — каза Пит. — Дори предпочитаме тях пред основните ястия.

Стюардесата излезе от банята и каза нещо на първия офицер. Единствената дума, която Пит разбра, беше „ньет“.

— Извинете за безпокойството — обърна се вежливо първият офицер към Пит.

— На ваше разположение — отвърна Пит.

Щом вратата се затвори, Пит се втурна към банята.

— Останете на местата си — нареди той. — Никой да не мърда. — После се изтегна на долното легло и натъпка в устата си тънка препечена филия, намазана с хайвер.

Две минути по-късно вратата на кабината рязко се отвори и камериерката нахълта вътре като булдозер, шарейки с очи наоколо.

— Желаете ли още нещо? — смотолеви Пит с пълна уста.

— Донесох кърпите.

— Метнете ги в мивката на банята — каза с безразличие Пит.

Тя направи точно това и докато излизаше от каютата, хвърли на Пит усмивка, която беше искрена, без сянка от подозрение.

Той изчака още две минути, после открехна леко вратата и надникна в коридора. Претърсващата група влизаше в кабината в края на коридора. Пит се върна в банята, пресегна се и затвори крановете.

Който и да беше съчинил фразата „Те приличаха на удавени плъхове“, сигурно е имал предвид клетници като тези, натъпкани в ограждение за душ с джобен размер. Върховете на пръстите им бяха почнали да се сбръчкват, от подгизналите им дрехи се стичаше вода.

Пръв излезе Джордино и захвърли мократа перука в мивката. Лорън се изхлузи от гърба му и веднага започна да суши косата си. Пит помогна на Моран да се изправи на крака, после почти пренесе Ларимър до леглото.

— Умен ход от твоя страна — похвали Пит Лорън, целувайки я по тила, — че я помоли за още кърпи.

— Това ми хрумна.

— В безопасност ли сме вече? — попита Моран. — Ще се върнат ли?

— Няма да сме в безопасност, докато не напуснем кораба — отвърна Пит. — Трябва да имаме предвид, че пак ще ни посетят. Когато се окажат с празни ръце след това претърсване, ще удвоят усилия за повторно.

— Криеш ли други великолепни трикове за бягство в ръкава си, Худини? — попита Джордино.

— Да — отвърна с пълна увереност Пит. — Наистина крия.