Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (14)

13.

29 юли 1989

Вашингтон, окръг Колумбия

За разлика от актьорите във филмите, на които им трябва цяла вечност, за да се събудят и вдигнат слушалката на звънящия телефон, докато са в леглото, Бен Гринуолд, директорът на Тайните служби, скочи веднага и грабна слушалката още преди второто позвъняване.

— Гринуолд.

— Поздрави! — заговори познатият глас на Оскар Лукас. — Извинявай, че те събуждам, но знам с какво нетърпение очакваш да чуеш резултата от футболния мач.

Гринуолд се напрегна. Всяко обаждане от Тайните служби, започващо с думата „поздрави“ означаваше, че предстои спешно, свръхповерително съобщение за възникнало критично или много сериозно положение. Изречението, което последва, беше безсмислено, предпазна мярка, в случай че телефонната линия се подслушва — нещо напълно възможно, откакто Държавният департамент по времето на Кисинджър разреши на руснаците да построят новото си посолство на един хълм с изглед към града, като им увеличи по този начин възможността за телефонно подслушване.

— Няма нищо — отвърна Гринуолд, стараейки се да придаде разговорен тон на гласа си. — Кой спечели?

— Ти загуби баса.

„Бас“ беше друга ключова дума, която подсказваше, че следват закодирани празни фрази.

— Колежът „Джаспър“ — един — продължи Лукас, — техникумът „Дринкуотър“ — нищо. Трима от играчите на „Джаспър“ бяха извадени от играта поради контузии.

Ужасяващата новина експлодира в ухото на Гринуолд. „Колежът Джаспър“ беше кодът за похитител на президента. Споменаването на отстранените играчи означаваше, че тримата мъже след него по длъжност също са били отвлечени. Това беше код, за който Гринуолд не си е помислял, че ще чуе и в най-страшните си предположения.

— Да няма някаква грешка? — попита той, очаквайки с ужас отговора.

— Никаква — отвърна Лукас с тон, остър като тънък ръб на счупено стъкло.

— Колко души от комисията по залаганията знаят резултата?

— Само Блакаул, Макграт и аз.

— Запази това положение.

— За по-голяма сигурност — продължи Лукас — направих незабавно оценка на играчите от втория състав и на бъдещите „зайци“.

Гринуолд веднага схвана накъде бие Лукас. Съпругите и децата на липсващите страни на семействата са били открити и защитени, както и мъжете, които са на ред да заемат постовете в президентството.

Той пое дълбоко дъх и бързо подреди мислите си. Бързината беше от съществено значение. Дори сега, ако зад отвличането на президента стояха Съветите, целящи да спечелят предимство в инициативата за ядрено нападение, беше вече много късно. От друга страна, успешното отстраняване на четиримата най-високопоставени мъже в американското правителство загатваше за заговор за свалянето на цялото правителство.

Нямаше вече никакво време да бъдат спъвани от мерките за сигурност.

— Така да бъде — рече Гринуолд, давайки да се разбере, че прекратява празните приказки.

— Ясно.

Внезапна тревожна мисъл мина през ума на Гринуолд.

— Ами Чантаджията? — В гласа му се долови безпокойство.

— И той е заедно с тях.

О, мили боже, изстена под носа си Гринуолд. Бедите се трупаха една връз друга. „Чантаджията“ беше непочтителният прякор на старшия офицер, който ден и нощ не се разделяше с коженото куфарче, съдържащо кодирани разрешения за изстрелването на 10 000 стратегически ядрени бойни глави към предварително подбрани цели в границите на Съветска Русия. Последствията от попадането на тези свръхсекретни кодове в чужди ръце бяха извън всяка ужасяваща представа.

— Предупреди председателя на комитета на началник-щабовете — нареди той. — После изпрати охрана да вземе държавния секретар и министъра на отбраната, както и съветника по националната сигурност и ги събери в оперативния пункт на Белия дом.

— А някого от президентския състав?

— Добре, кажи и на Дан Фосет. Но засега дръж нещата в затворен кръг. Докато изясним положението, колкото по-малко хора знаят, че „Човекът“ е изчезнал, толкова по-добре.

— В такъв случай — продължи Лукас — може би ще е по-разумно да проведем съвещанието по-далеч от оперативния пункт. Пресата непрекъснато наблюдава Белия дом. Те ще се нахвърлят върху нас като скакалци, ако видят, че държавните глави неочаквано се появяват в този ранен сутрешен час.

— Добре премислено — отвърна Гринуолд и след кратко мълчание добави: — Тогава го направи в наблюдателния пункт.

— В резиденцията на вицепрезидента?

— Там рядко се мяркат коли на пресата.

— Ще събера всички на мястото колкото е възможно по-скоро.

— Оскар?

— Да?

— Съвсем накратко, какво се случи?

Лукас се поколеба за миг, после отвърна:

— Всички от президентската яхта са изчезнали.

— Разбирам — каза тежко Гринуолд, но си пролича, че нищо не разбира.

Гринуолд прекрати разговора. Затвори телефона и бързо се облече. В колата на път за наблюдателния пункт стомахът му се бе свил на топка — закъсняла реакция от катастрофалната вест. Пред себе си виждаше само размазани петна и в същото време се преборваше с неудържимия напън да повърне.

Гринуолд караше по безлюдните улици на столицата със замъглено съзнание. С изключение на някоя товарна снабдителна кола почти нямаше автомобилно движение и повечето светофари мигаха само с жълтата предупредителна светлина.

Твърде късно видя автомобила за почистване на улиците, който ненадейно предприе обратен завой от дясната лента. Предното стъкло на колата му изведнъж се изпълни с огромната, боядисана в бяло каросерия на превозното средство. Шофьорът в кабината подскочи встрани при звука на свирещите гуми и отвори широко очи от светлината на фаровете на колата на Гринуолд.

Последва хрущене на смачкана ламарина и звън от пръснато стъкло. Капакът на лекия автомобил се огъна надве и изхвръкна нагоре, воланът се заби в гърдите на Гринуолд и смаза гръдния му кош.

Гринуолд седеше затиснат на седалката, а водата от спукания радиатор свистеше и пускаше пара над двигателя. Отворените му очи сякаш се бяха вперили с вяло безразличие в абстрактните форми на пукнатините на разбитото предно стъкло.

 

 

Оскар Лукас стоеше пред ъгловата камина във всекидневната на просторното жилище на вицепрезидента и описваше случая с отвличането на президента. През секунди поглеждаше нервно часовника си, чудейки се защо се бави Гринуолд. Петимата мъже, насядали в стаята, го слушаха с неприкрито изумление.

Министърът на отбраната Джес Симънс стискаше между зъбите си дръжката на незапалена лула от морска пяна. Беше облечен небрежно — с лятно спортно яке и панталони. Дан Фосет и съветникът по националната сигурност Алън Мърсиър също бяха в спортно облекло. Армейски генерал Клейтън Меткалф носеше униформа, а Дъглас Оутс, държавният секретар, седеше с изискан тъмен костюм и вратовръзка.

Лукас приключи с изложението си и зачака взрива от въпроси, за който беше сигурен, че ще последва. Вместо това обаче настъпи продължителна тишина. Всички седяха безмълвни и неподвижни.

Пръв наруши потискащото мълчание Оутс.

— Милостиви боже! — възкликна той. — Как е могло да се случи такова нещо? Как е могло всички от яхтата просто да се изпарят във въздуха?

— Не знаем — отвърна безпомощно Лукас. — Все още не съм наредил на следователски екип да иде на място по разбираеми причини за сигурност. Бен Гринуолд забрани да се раздухва случилото се, докато вие, господа, не бъдете уведомени. Освен присъстващите тук само още трима от персонала на Тайните служби, включително Гринуолд, са посветени във фактите.

— Трябва да има някакво логично обяснение — обади се Мърсиър. — Съветникът на президента по националната сигурност стана и закрачи из стаята. — Тия двайсет души не са били грабнати от свръхестествени сили или същества от друг свят. Ако — поставям това „ако“ под съмнение — президентът и другите наистина са изчезнали от „Игъл“, значи става въпрос за изключително добре подготвен заговор.

— Уверявам ви, господине — намеси се Лукас, — че моят заместник е намерил яхтата напълно безлюдна.

— Казвате, че мъглата е била гъста — продължи Мърсиър.

— Така твърди агент Блакаул.

— Възможно ли е по някакъв начин да са били измъкнати през охранителната ви мрежа и да са откарани някъде?

Лукас поклати глава.

— Дори похитителите да са успели да заобиколят постовете в мъглата, движението им щеше да бъде засечено от чувствителните алармени системи, които инсталирахме около имението.

— Тогава остава реката — отбеляза Джес Симънс. Министърът на отбраната беше сдържан човек и говореше с кратки изречения. Обветреното му и почерняло от слънцето лице издаваше, че през почивните си дни не слиза от водните ски. — Ами ако „Игъл“ е била завладяна откъм реката? И ако всички в нея са били насилствено прехвърлени в друг плавателен съд?

Оутс погледна недоверчиво Симънс.

— Според вас едва ли не пиратът Черната брада има пръст в тази работа.

— Агентите патрулираха пристана и речния бряг — уточни Лукас. — Няма начин пътниците и екипажът да са били усмирени и изведени безшумно.

— Може да са ги упоили — предположи Дан Фосет.

— Може — призна Лукас.

— Дайте да погледнем нещата фронтално — каза Оутс. — Смятам, че вместо да размишляваме как е станало отвличането, по-важно е да се съсредоточим върху причината и отговорната противникова сила, преди да обсъдим как да реагираме.

— Съгласен съм — обади се Симънс и се обърна към Меткалф: — Генерале, разполагате ли с някакви данни, че руснаците стоят зад тази работа, използвайки времето като буфер, за да нападнат първи?

— Ако беше така — отвърна Меткалф, — стратегическите им ракетни части щяха да са ни превзели преди час.

— Още не е късно.

Меткалф поклати леко глава в знак на несъгласие.

— Няма никакви сведения, че те са в положение на готовност. Нашите разузнавателни източници в Кремъл съобщават, че не се забелязват признаци на засилваща се активност по или близо до осемдесетте подземни командни поста в Москва, а сателитното ни наблюдение не показва струпване на войски по границата с Източния блок. Освен това в момента президентът им Антонов е на официално посещение в Париж.

— Значи не предстои Трета световна война! — отсече Мърсиър с израз на облекчение.

— Само че още не сме излезли от плитчината — намеси се Фосет. — Офицерът, който носи със себе си кодовете, обозначаващи обектите за ядрено нападение, също е изчезнал.

— Не се притеснявай за това — отвърна Меткалф и се усмихна за първи път. — Веднага щом Лукас ме уведоми за положението, наредих всички кодови думи по азбучен ред да се променят.

— Какво може да спре онзи, който ги има, да използва старите кодови думи, за да унищожи новите?

— С каква цел?

— Изнудване или вероятно налудничав опит да нападне пръв руснаците.

— Това не може да стане — отвърна убедително Меткалф. — Там са вградени твърде много защитни системи. Дори президентът не може сам да пусне в действие нашия ядрен арсенал в момент на лудост. Заповедта за начало на война трябва да мине през министъра на отбраната и началниците на щабовете. Ако някой от нас узнае със сигурност, че заповедта е невалидна, може да я отмени.

— Добре — каза Симънс. — Засега временно ще изоставим предположението за съветски заговор или военно действие. Тогава какво друго ни остава?

— Страшно малко — изнедоволства Мърсиър.

Меткалф погледна Оутс право в очите.

— Както стоят нещата, господин секретар, според конституцията вие се явявате приемника.

— Точно така — подкрепи го Симънс. — Докато президентът, Марголин, Ларимър и Моран не бъдат открити живи, вие сте действащият президент.

В продължение на няколко секунди в библиотеката настъпи пълна тишина. Загрубялото и решително на вид лице на Оутс почти незабележимо се омекоти и той изведнъж заприлича на петгодишно хлапе. Само след миг обаче мъжът се овладя и погледът му стана суров и проникновен.

— Първото нещо, което трябва да направим — заговори той с равен тон, — е да се държим така, сякаш нищо не се е случило.

Мърсиър изви врат назад и загледа с невиждащ поглед високия таван.

— То се подразбира, че не става дума да свикаме пресконференция и да обявим, че сме загубили следите на четиримата най-висши ръководители на нацията. Не ми се ще и да си помисля за последиците, ако това се разчуе. Но ние не можем да крием фактите от пресата повече от няколко часа.

— Освен това не бива да изключваме и вероятността, че хората, отговорни за отвличането, ще ни поставят ултиматум или ще поискат откуп чрез средствата за масово осведомяване — добави Симънс.

По лицето на Меткалф се изписа съмнение.

— Аз пък предполагам, че когато се установи връзка, тя няма да е станала чрез биене на барабан под прозореца на секретаря Оутс, а каквото и да бъде искането, то няма да е свързано с пари.

— Не възнамерявам да оспорвам предположенията ви, генерале — рече Оутс, — но нашата първостепенна задача е да продължим да прикриваме фактите и да печелим колкото се може повече време, докато открием президента.

Мърсиър гледаше като атеист, задържан настойчиво в разговор от представител на Харе Кришна мигове преди излитане на самолета му.

— Както казва Линкълн, „не можеш да заблуждаваш непрекъснато хората“. Няма да е лесно да държим президента и вицепрезидента скрити от обществеността повече от ден най-много. А и не можете просто да зачеркнете Ларимър и Моран — те също са доста на показ във Вашингтон. Да не забравяме още и екипажа на „Игъл“. Какво ще кажем на съпругите им?

— Джак Сатън! — изтърси неочаквано Фосет, сякаш изпаднал в откровение.

— Кой? — попита Симънс.

— Актьорът, който прилича на президента и играе него в телевизионни сериали и комедийни представления.

Оутс се изправи.

— Разбирам какво имаш предвид. Приликата наистина е поразителна, но номерът ни няма да успее, особено при пряк контакт, лице в лице. Гласът на Сатън съвсем не е съвършената имитация, а всеки, който е във всекидневна близост с президента, ще разбере измамата.

— Да, но от десет метра и собствената му жена няма да долови разликата.

— И докъде ще ни доведе това? — обърна се Меткалф към Фосет.

Началникът на канцеларията на Белия дом разбра намека му.

— Секретарят за връзки с пресата Томпсън може да съобщи за печата, че президентът заминава на работна почивка във фермата си в Ню Мексико, за да проучи внимателно реакцията на конгресмените към програмата му за подпомагане на Източния блок. Журналистическото тяло към Белия дом ще бъде държано настрана — нещо не толкова необичайно, когато президентът не е в настроение да отговаря на въпроси. Единственото, което ще видят от разстояние, оградено с въже, ще бъде как той — в случая актьорът Сатън — се качва в хеликоптера, за да бъде закаран във военновъздушната база Андрюс, откъдето ще отлети с „Еър Форс 1“. Те, разбира се, могат и да го последват със следващ самолет, но няма да бъдат допуснати да влязат във фермата.

— Защо да не потърсим и мним вицепрезидент, който да тръгне със Сатън? — предложи Мърсиър.

— Двамата не могат да пътуват в един и същ самолет — напомни му Лукас.

— Добре, тогава да го изпратим със самолет, излитащ тази вечер — продължи да настоява Мърсиър. — Журналистите не се трепят чак толкова да отразяват проявите на Марголин. Никой няма да забележи дубльорството.

— Нито ще се опита — добави Оутс, загатвайки за обществената незаинтересованост към вицепрезидентите.

— Мога да осигуря охрана от Белия дом — предложи Фосет.

— Отмятам двама — каза Симънс. — Какво ще правим с Ларимър и Моран?

— Тази година се явява с месец по-къса — каза Мърсиър, запален от плана. — След два дни Конгресът прекъсва работата си за целия август. Малък късмет в наша полза. Защо да не измислим един риболовен излет или екскурзия до някой по-отдалечен курорт?

Симънс поклати глава.

— Отпишете риболова.

— Защо?

Симънс леко разтегли устни в усмивка.

— Защото из целия Капитолийски хълм е известно, че Моран и Ларимър се погаждат като куче и котка.

— Няма значение. Едно съвещание за обсъждане на външните ни връзки, съпътствано с риболов, звучи приемливо — отбеляза Оутс. — Аз ще напиша паметната бележка от страна на Държавния департамент.

— А какво ще кажете на техните служители?

— Днес е събота, разполагаме с два дни, за да сложим в ред хрумванията си.

Симънс започна да пише в бележника си.

— Дотук четирима. Остава екипажът на „Игъл“.

— Мисля, че мога да осигуря удобно прикритие — предложи Меткалф. — Ще действам чрез коменданта на бреговата охрана. Семействата на екипажа ще бъдат уведомени, че на яхтата е било наредено да продължи плаването си за свръхсекретно военно съвещание извън графика. Повече подробности няма да им се казват.

Оутс огледа един по един присъстващите.

— Ако няма допълнителни въпроси…

— Кого друг ще посветим в измамата? — попита Фосет.

— Лош подбор на думи, Дан — каза Оутс. — Нека използваме фразата „отвличане на вниманието“.

— То се подразбира — обади се Меткалф, — че Емет от ФБР ще извършва вътрешното разследване. И естествено, трябва да бъде съобщено на Броган от ЦРУ, за да провери вероятността от международен заговор.

— Доста необмислено от ваша страна, генерале — намеси се Симънс.

— В смисъл, господин министър?

— Ами ако президентът и останалите вече са били изведени от страната?

Предположението на Симънс не породи незабавен отговор. Това беше сериозна вероятност, който никой не смееше да допусне. Ако президентът се намираше извън границите на техните огромни вътрешни сили и средства, ефективността на разследването им щеше да се намали с осемдесет процента.

— Те могат да бъдат и мъртви — вметна Оутс с овладян глас. — Ние обаче ще действаме на основанието, че всички са живи и са задържани някъде в Съединените щати.

— Двамата с Лукас ще уведомим Емет и Броган — предложи услугите си Фосет.

На вратата се почука. Влезе агент от Тайните служби, отиде направо при Лукас и заговори тихо в ухото му. Лукас повдигна вежди и леко пребледня. Агентът излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Оутс загледа очаквателно Лукас.

— Ново развитие на нещата ли, Оскар?

— Бен Гринуолд — отвърна глухо Лукас. — Загинал е преди половин час. Блъснал се с колата си в автомобил за почистване на улиците.

Оутс си спести думите за съчувствие.

— С властта, в която временно съм облечен, назначавам те за новия директор на Тайните служби.

Лукас видимо се ужаси.

— Не, моля ви, не мисля, че ще мога…

— Няма смисъл да се избира някой друг — прекъсна го Оутс. — Искаш или не, Оскар, ти си единственият, който може да заеме този пост.

— Не ми се струва някак редно да бъда повишен, след като изпуснах хората, за които съм дал клетва да закрилям — обезсърчен каза Лукас.

— Трябва мен да обвиняваш — обади се Фосет. — Аз ти натрапих това пътуване с яхтата, преди хората ти да са напълно готови.

— Нямаме време за самообвинения — каза рязко Оутс. — Пред всекиго от нас стои тежка задача. Предлагам да се залавяме за работа.

— Кога ще се срещнем пак? — попита Симънс.

Оутс погледна часовника си.

— След четири часа — отвърна той. — В оперативния пункт на Белия дом.

— Ще предизвикаме съмнение, ако всички се появим в един и същи час — отбеляза Фосет.

— От сутерена на сградата на Министерството на финансите под улицата за Белия дом минава обществен подлез — поясни Лукас. — Някои от вас, господа, могат да влязат оттам, без да бъдат видени.

— Добра идея — каза Меткалф. — Ще стигнем до сградата на Финансовото министерство с правителствени коли без отличителни знаци, ще прекосим улицата през подлеза и ще вземем асансьора за оперативния пункт.

— Това решава въпроса — заключи Оутс и стана от мястото си. — Ако някой от вас е мечтал да се появи някога на сцената, ето му удобен случай. Но излишно е да ви казвам, че ако представлението се провали, със спускането на завесата можем да доведем до рухването на цялата държава.