Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (56)

55.

Лорън бе плувнала в пот. Никога в живота си не бе се изпотявала толкова много. Вечерната й рокля бе мокра и лепнеше по тялото й като втора кожа. Малката килия без прозорци беше същинска сауна и затрудняваше дишането й. Тоалетната чиния и едно легло бяха единствените й удобства, а мъждивата крушка в малка телена решетка на тавана светеше непрекъснато. Колкото до вентилаторите, тя беше сигурна, че нарочно са изключени, за да подсилят мъченията й.

Когато я доведоха в карцера на кораба, тя не видя и следа от мъжа, който й заприлича на Алън Моран. Откакто я заключиха тук, не й бяха дали нито храна, нито вода и сега стомахът я присвиваше от глад. Никой не дойде и да я види оттогава и тя започна да се пита да не би капитан Покофски да възнамерява да я държи в строг тъмничен затвор, докато излинее.

Най-накрая реши да превъзмогне суетата и свали лепкавата си рокля. Започна да прави гимнастика, за да й минава времето.

Изведнъж по коридора отвън се чуха приглушени стъпки. Тихи гласове си размениха по няколко думи, щракна резе и вратата се отвори.

Лорън грабна роклята си от леглото и я стисна пред тялото си, отстъпвайки назад към единия ъгъл на килията.

Един мъж се поклони леко, докато прекрачваше прага на тясната врата. Беше облечен в евтин костюм, който й се стори излязъл от мода преди няколко десетилетия.

— Госпожо Смит, моля да ме извините за условията, при които бях принуден да ви поставя.

— Не, мисля, че няма да мога да приема извиненията ви — отвърна тя предизвикателно. — Кой сте вие?

— Казвам се Пол Суворов. Представлявам съветското правителство.

Гласът на Лорън се изпълни с презрение.

— Това ли е пример за начина, по който се отнасяте с гостуващо американско високопоставено лице?

— При обикновени обстоятелства, не, но вие не ни дадохте друг избор.

— Моля, бъдете по-ясен! — настоя тя с убийствен поглед.

По лицето му се изписа нерешителност.

— Струва ми се, че знаете.

— Защо не ми освежите паметта?

Той замълча, докато си палеше цигара, после хвърли небрежно клечката в тоалетната чиния.

— Миналата вечер, когато пристигна вертолетът, първият офицер на капитан Покофски ви е забелязал да стоите много близо до площадката за кацане.

— Имаше и други пътници там — отвърна Лорън с леден глас.

— Да, но те са били доста по-далеч, за да видят познато лице.

— Според вас аз не съм била достатъчно далеч, така ли?

— Бъдете разумна, госпожо. Положително няма да отречете, че сте разпознали своите колеги.

— Не разбирам за какво говорите.

— За конгресмена Алън Моран и сенатор Маркъс Ларимър — каза той, наблюдавайки внимателно реакцията й.

Очите на Лорън се разшириха и тя изведнъж започна да трепери, независимо от задушаващата жега. За първи път, откакто я бяха затворили, възмущението й се смени с отчаяние.

— Моран и Ларимър? И двамата също са тук?

Той кимна.

— В съседната килия.

— Това трябва да е някаква налудничава шега.

— Никаква шега — усмихна се Суворов. — Те са гости на КГБ, както и вие.

Лорън заклати глава — не можеше да повярва. В живота не ставаше така, уверяваше се тя мислено, освен в кошмарните сънища. Почувства как бавно губи контрол над действителността.

— Аз имам дипломатически имунитет — заяви тя. — Настоявам да бъда освободена.

— Нямате никакво влияние, не и тук, на борда на „Леонид Андреев“ — отвърна Суворов с хладен, безразличен глас.

— Когато моето правителство научи за това…

— Няма да научи — прекъсна я той. — След като корабът напусне пристанището на Ямайка и поеме обратно за Маями, капитан Покофски с дълбоко прискърбие и съчувствие ще съобщи, че Лорън Смит, член на Конгреса, е паднала от борда и се е удавила.

Вцепеняваща безнадеждност обхвана Лорън.

— А какво ще стане с Моран и Ларимър?

— Тях ще ги отведа в Русия.

— Но вие няма да ме убиете. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Те заемат по-високи постове във вашето правителство. Тяхната осведоменост ще се окаже доста полезна, след като бъдат принудени да говорят. Докато с вас, съжалявам, че трябва да го призная, не си заслужава да рискуваме.

Лорън без малко да каже: „Като член на комисията за въоръжените служби към Белия дом, аз знам толкова, колкото и те“, но навреме предугади капана и си замълча.

Суворов присви очи. После протегна ръка, сграбчи роклята й и нехайно я метна през вратата.

— Хубава гледка — рече той. — Може би ако трябваше да преговаряме, сигурно щях да намеря причина, за да ви отведа със себе си в Москва.

— Най-трогателният номер на света, няма що! — изрече презрително Лорън. — Дори не сте оригинален.

Той пристъпи крачка напред и я удари през лицето. Лорън политна назад към стоманената отвесна преграда и се свлече на колене, без да отмества от него поглед, изпълнен със страх и отвращение.

Суворов я сграбчи за косата и изви главата й назад. Учтивият разговорен тон изчезна от гласа му.

— Често съм се питал как ли ще се чувствам, ако начукам една високопоставена капиталистическа кучка.

В отговор Лорън бързо се протегна, хвана го за слабините и ги стисна с всичка сила.

Суворов изохка от болка, замахна с юмрук и го стовари в лявата буза, малко под окото й. Тя падна на една страна в ъгъла, а Суворов притисна ръка в болното си място и закрачи из малката стаичка като обезумяло животно, докато утихне болката му. После грубо вдигна Лорън и я хвърли върху леглото.

Той се надвеси над нея и разкъса бельото й.

— Покварена кучка такава! — озъби се той. — Сега ще те накарам да се молиш за бърза смърт.

От очите на Лорън потекоха сълзи, когато тя почувства, че е на път да изпадне в несвяст. Смътно, през мъгла от болка, видя как Суворов бавно свали колана си и го нави около ръката си, като остави катарамата да се полюшва свободно. Тя опита да стегне тялото си за предстоящия удар, когато ръката му се вдигна във въздуха, но силите й се бяха изчерпали.

В този момент на Суворов като че ли му изникна трета ръка. Тя се уви около дясното му рамо, после заклещи врата му. Коланът падна на пода и тялото му се вдърви.

По лицето на Суворов се изписа уплаха, уплаха примесена с неверие, после премина в ужас от пълното проумяване какво става и от мъчителната болка, когато гръклянът му бавно и безмилостно бе стиснат и дишането му прекъсна. Той се помъчи да се освободи от жестокия натиск, като се замята из килията, но ръката не помръдваше. Изведнъж през ума му проблесна мисълта, че той никога няма да доживее мига, в който ще почувства как натискът отслабва. От ужас и липса на кислород лицето му се изкриви и стана червеникавосиньо. Дробовете му жадуваха за въздух и той замаха като обезумял с ръце.

Лорън понечи да закрие лицето си, за да не вижда гледката, но ръцете й не се подчиниха. Тя остана замръзнала на мястото си и гледаше с патологично опиянение как животът се изцежда от Суворов; гледаше как буйната му съпротива отслабна, очите му изскочиха от орбитите и тялото му се отпусна. Той увисна за миг в това положение, придържан от призрачната ръка; после тя пусна врата му и той се свлече на пода като празен чувал.

На мястото на Суворов се появи друга фигура и застана в рамката на вратата на килията. Лорън осъзна, че се е вторачила в приятелско лице с тъмнозелени очи и лека крива усмивка.

— Между нас казано — заговори Пит, — не вярвах, че тая глупост да се промъкна дотук, ще се окаже такова развлечение.