Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (71)

70.

— Дали ни следят? — попита речният лоцман, докато синхронизираше лостовете за управление на щурвалския пулт с изяществото на диригент, ръководещ оркестър.

Ли Тонг отстъпи назад от големия отворен прозорец в задната част на лоцманската кабина и свали бинокъла от очите си.

— Не се вижда нищо, освен странен облак черен дим на две-три мили зад кърмата.

— Вероятно нефт се е запалил.

— Имам чувството, че ни следва.

— Това е илюзия. Реката често създава странни зрителни измами. Ако нещо изглежда, че е на една миля разстояние, то всъщност е на четири. Светлини се привиждат там, където не би могло да ги има. Движещи се към теб кораби като че ли се отдалечават, докато ги приближаваш. Да, реката наистина може да заблуди човек, когато реши да прави номера.

Ли Тонг огледа отново канала. Беше се научил да подминава неспирните разкази на лоцмана за Мисисипи, но се възхищаваше на умението и опитността му.

Капитан Ким Пуджон беше лоцман с дълъг професионален стаж в Морски линии „Бугейнвил“, но продължаваше да е суеверен. Почти не отделяше поглед от плавателния канал и от шлепа пред тях, докато сръчно балансираше скоростта на четирите двигателя с мощност 12 000 конски сили и внимателно направляваше четирите предни пера на кормилото и шестте пера за заден ход на шлепа. Огромните дизелови двигатели тупкаха под краката му с пълна мощност, придвижвайки шлепа през водата със скорост близо шейсет мили в час и опъвайки въжетата, свързващи двата плавателни съда.

Разминаха се с един шведски петролен танкер и Ли Тонг се подпря, за да не падне, когато шлепът и влекачът се заклатиха от придошлите вълни.

— Колко още ни остава до дълбоките води?

— Минахме от сладка в солена вода преди десетина мили. След петнайсет минути ще сме пресекли крайбрежните плитчини.

— Отваряй си очите за океанографски кораб с червен корпус и с британското знаме на запасните морски единици.

— Какво, да не би да се качим на кораб на Английските военноморски сили, след като потопим нашите плавателни съдове? — изненадан попита Пуджон.

— Не, ще се качим на бивш норвежки търговски кораб — поясни Ли Тонг, — който купих преди седем години, направих му ремонт и го преправих да изглежда като океанографски изследователски плавателен съд — умела маскировка за заблуда на митническите власти и бреговата охрана.

— Да се надяваме, че ще заблуди и някой, който е по петите ни.

— И още как! — изсмя се презрително Ли Тонг. — На всяка американска изследователска група ще бъде съобщено на най-добрия английски, който може да бъде купен, че сме заловени и задържани под ключ. И преди изследователския кораб да влезе в пристанището на Ню Орлиънс, ти, аз и целият екипаж отдавна ще сме изчезнали.

— Ето го фарът на Порт Ийдс — посочи Пуджон. — Скоро ще навлезем в открито море.

Ли Тонг кимна доволен, без да се усмихва.

— Щом досега не ни спипаха, за тях вече е късно, много късно.

Поставяйки на карта дългата си и бележита кариера, генерал Меткалф пренебрегна заплахите на Моран и даде сигнал за тревога на всички щати по крайбрежието на залива. Във военновъздушната база Еглин и военната зона Хърбърт във Флорида тактическите изтребителни авиокрила и военни кораби за специални операции поеха на запад, а от въздушната база на Военноморските сили Корпус Кристи в Тексас излетяха на изток щурмови ескадрили.

Генералът и Сандекър тръгнаха с кола за Пентагона, за да ръководят спасителната операция от военния оперативен пункт. Веднъж задействаше ли се огромната машина, на тях им оставаше само да приемат съобщенията и да наблюдават голямата карта, съставена по аерофотоснимка, изобразена на екрана от прожекционен апарат.

Меткалф не можеше да прикрие опасенията си. Той стоеше напрегнат, търкаше длани една в друга и се взираше в лампичките на картата, обозначаващи напредването на предстоящия въздушен удар, докато самолетите се съсредоточаваха върху кръга, осветен с червена светлина.

— Още колко остава до пристигането на първия самолет? — попита Сандекър.

— Десет, най-много дванайсет минути.

— А на плавателните съдове?

— Не по-малко от час — отвърна обезсърчен Меткалф. — Нямахме достатъчно време. В непосредствена близост до района нямаме нито един плавателен съд, с изключение на една ядрена подводница на шейсет мили от залива.

— Какво е положението с бреговата охрана?

— Край Гранд Айланд има един катер за спасителни и ответни действия в бойна готовност. Той може да стигне навреме.

Сандекър огледа фотоплана.

— Малко ме съмнява. На трийсет мили е от района.

Меткалф избърса дланите си с носна кърпа.

— Положението изглежда доста сериозно — рече той. — Освен за сплашване въздушната мисия е безполезна. Не можем да пратим самолети да атакуват влекача, без да подложим на опасност шлепа. На практика те са един върху друг.

— При всички случаи Бугейнвилови ще потопят на бърза ръка шлепа.

— Поне един кораб да имахме в района. Тогава можехме да опитаме да се качим на борда.

— И да спасим Смит и Марголин живи.

Меткалф седна тежко в едно кресло.

— И все пак има вероятност да успеем. Една специална бойна група в състава на Военноморските сили — „Тюлените“ — трябва да пристигне с вертолет след броени минути.

— След касапницата, на която са били подложени агентите от ФБР, и тях може да ги сполети същата участ.

— Те са последната ни надежда — отчаян каза Меткалф. — Ако те не ги спасят, няма кой друг.

Първият самолет, който пристигна на мястото на действието, не беше свистящ изтребител, а самолет на Военноморските сили за събиране на метеорологични данни, с четири двигателя, отклонен от рутинната си обиколка за проучване на метеорологичната обстановка. Пилотът, на възраст около двайсет и пет години, с момчешко лице, потупа втория пилот по ръката и посочи надолу вляво от него.

— Влекач бута шлеп. Сигурно заради тях е цялата тази гюрултия.

— Какво трябва да правим сега? — попита вторият пилот; той беше малко по-възрастен, с тясна челюст и буйна рижава коса.

— Уведоми базата за добрата новина. Освен, разбира се, ако не смяташ да я запазиш в тайна.

Не мина и минута след предаването на съобщението и по радиото се разнесе груб глас.

— Кой е командир на самолета?

— Аз.

— Кой е този „аз“?

— Първо вие се представете.

— Тук е генерал Клейтън Меткалф, командващ началник-щабовете.

Пилотът се усмихна и завъртя върха на показалеца си в слепоочието си.

— Луд ли сте, или това е шега?

— Психичното ми състояние сега не е тема за обсъждане и не, това не е шега. Ако обичате, кажете си името и ранга.

— Ами ако не повярвате?

— Това ще преценя аз.

— Лейтенант Юлисис С. Грант.

— Защо да не ви повярвам — разсмя се Меткалф. — Имаше един играч на трета база със същото име.

— Това беше баща ми — поясни Грант с благоговение. — Помните ли го?

— Не дават четири звезди за слаба памет — отвърна Меткалф. — Имате ли телевизионна апаратура на борда, лейтенант?

— Да… да, господин генерал — заекна Грант, осъзнавайки с кого разговаря. — Ние записваме признаци за бури за метеоролозите.

— Ще кажа на моя началник свръзки да даде на вашия видеооператор честотата, по която да осъществите сателитно предаване за Пентагона. Задръжте камерата насочена към влекача.

Грант се обърна към втория пилот.

— Боже мой, как си обясняваш това?