Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (75)

74.

Вихрушка от картечен огън връхлетя „Стоунуол Джексън“, когато екипажът на Ли Тонг започна да стреля от разстояние триста метра. С глух шум и свистене куршумите разцепваха блестящото бяло дърво, позлатените дърворезби на бордовите парапети и кабините на палубата, издрънчаваха и рикошираха в бронзовата камбана на парахода. Огромният неостъклен прозорец на лоцманската кабина се пръсна на малки сребристи парчета. Вътре капитан Белчърън бе улучен от куршум, който бръсна темето му и обагри бялата му коса в червено. Зрението му се замъгли и раздвои, но той продължи да държи ръчките на огромния щурвал с яростна решителност, докато изкашляше тютюнева слюнка през счупения прозорец.

Мъжът, който свиреше на калиопа, защитен от гора от месингови тръби, подхвана „Тексаска жълта роза“, която на места започна да звучи фалшиво, когато в парните му свирки изведнъж се появиха дупки.

Майор Ларош и полкът му, заедно с Пит и Джордино бяха приклекнали ниско на главната палуба. Балите с памук осигуряваха здрава защита и нито един куршум не проникна през тях. Откритото помещение за котлите зад главното стълбище обаче пострада лошо. Куршуми улучиха двама от огнярите на Макджийн и пробиха горните тръби; от тях на горещи струи започна да излиза пара. Макджийн свали шапката си от манометъра — стрелката му се бе заковала на червената черта. Той изпусна дълбока въздишка. Чудно, как така нищо не е гръмнало, помисли си той. Нитовете на котлите се бяха натегнали до краен предел. Мъжът бързо започна да върти предпазните вентили, за да изпусне огромното налягане, преди да настъпи очакваното сблъскване.

Перките на колелата на „Стоунуол Джексън“ продължаваха да го движат с двайсет мили в час. Ако трябваше да загине, той нямаше да свърши като предишните му събратя — да гние в някое блатисто речно разклонение или да бъде насечен за дъсчен пристан. Не, той щеше да се превърне в легенда и да завърши живота си по изискан начин във водата.

Отблъсквайки вълните, които се удряха в носа му, и устоявайки на застрашителния порой от олово, който раздираше леката надстройка, той напредваше непоколебимо.

 

 

Ли Тонг наблюдаваше със злобно любопитство как корабът напредва неотстъпчиво. Беше застанал до един отворен люк на шлепа и го обстрелваше с градушка от куршуми, надявайки се да улучи някоя важна част, за да забави хода му. Но все едно че стреляше с въздушна пушка в разярен слон.

Той остави настрана карабината и вдигна бинокъла пред очите си. Зад барикадата от бали с памук не се виждаше никой от екипажа. Дори надупчената като решето лоцманска кабина изглеждаше празна. Златните букви на разбитата табела с името се виждаха, но той успя да разчете само думата „ДЖЕКСЪН“.

Плоският нос бе насочен под прав ъгъл на левия борд на влекача. Това е глупава, безполезна дързост, заключи той в себе си, печелене на време, нищо повече. Независимо от превъзхождащия го размер, не можеше да се очаква, че параходът с колела ще повреди стоманения корпус на влекача.

Той взе отново карабината, сложи нова пачка с патрони и съсредоточи стрелбата си в лоцманската кабина, с цел да повреди кормилото.

 

 

Сандекър и Меткалф също наблюдаваха обстановката.

Те седяха в плен на безнадеждното, неустоимо величие на гледката. Направи се опит да бъде установена връзка с парахода, но отговор не се получи. Капитан Белчърън нямаше време за това, а и старият речен плъх не смяташе, че има нещо, което си заслужаваше да предаде.

Меткалф се обади на лейтенант Грант.

— Кръжи по-ниско — нареди му той.

Грант потвърди и извърши няколко остри наклона над плавателните съдове. Всички подробности на влекача се виждаха съвсем ясно. Пилотите успяха да преброят близо трийсет мъже, които стреляха над водата. Параходът обаче бе обгърнат от дим, бълващ от комините и от огромни облаци отработена пара, излизаща от кърмовите „спасителни тръби“ на лоцманската кабина.

— Ще стане на парчета, когато ги нападне — рече Сандекър.

— Славно, но безсмислено — измърмори Меткалф.

— Признай им заслугата. Те правят повече, отколкото ние.

Меткалф бавно кимна.

— Да, не бива да ги лишаваме от нея.

Сандекър стана от креслото и посочи с ръка.

— Я виж там, от онази страна на парахода, където вятърът издуха дима.

— Какво да видя?

— Това не са ли две оръдия?

Меткалф се вгледа внимателно.

— Боже мой! Прав си. Приличат на стари паметници в градски парк.

 

 

На двеста метра от влекача Ларош вдигна сабята си и извика:

— Батареи първа и втора, насочете и заредете оръдията!

— Първа батарея заредена и насочена — провикна се един мъж със старомодни очила в телени рамки.

— Втора батарея е в готовност, майоре.

— Тогава, огън!

Въженцата бяха дръпнати и дулата на двата старинни топа изхвърлиха зарядите си от сачмен картеч с оглушителен трясък. На практика първият изстрел проби странично влекача, стовари се в камбуза и смаза печките. Вторият се извиси високо и падна в лоцманската кабина, отнасяйки главата на капитан Пуджон и кормилото. Зашеметени от неочаквания артилерийски огън, хората на Ли Тонг разредиха за миг стрелбата, после бързо се окопитиха и откриха огън със засилена ярост, целейки се в тесните процепи между балите, откъдето се подаваха дулата на оръдията.

Сега гладкоцевките излязоха на преден план, а артилеристите бързо почистиха оръдията си и отново ги заредиха. Над главите и раменете им свистяха куршуми и един от мъжете бе улучен във врата. Но след по-малко от минута старите „наполеоновки“ бяха готови за нови атаки.

— Целете се във въжетата! — извика Пит. — Отделете шлепа!

Ларош кимна и препредаде заповедите на Пит. Оръдията бяха задействани и следващият залп помете носа на влекача и хвърли във въздуха навито въже и верига, но здравото скачване към шлепа остана непокътнато.

Хладнокръвно, и дори с презрение към светкавичното, унищожително нападение, на което бе подложен „Стоунуол Джексън“, мнимите войници се прицелиха точно с малокалибрените пушки и зачакаха командата за стрелба.

По-малко от двеста метра деляха плавателните съдове, когато Ларош отново вдигна сабя.

— Огнева редица, прицели се! Хайде, момчета, разкатайте им фамилията! Огън!

Предната част на парахода избухна в страхотен взрив от стрелба и дим. Влекачът бе фланкиран с привидно плътна стена от малокалибрени патрони. Резултатът беше опустошителен. Стъкла се посипаха от всеки отвор и прозорец, отлющена боя хвърчеше от преградните стени, падаха тела и обливаха палубите с кръв.

Преди стрелците на Ли Тонг да се съвземат, Пит направи един прав откос с томпсъна от носа до кърмата на влекача. Приведен до памуковата барикада, Джордино изчакваше разстоянието да се скъси, за да почне да стреля с револвера, и наблюдаваше прехласнат как вторият и третият флангове извършваха няколко нелеки процедури по презареждането на мускетите.

Мъжете на конфедеративния параход продължиха със смъртоносна стрелба. Даваха се залп след залп, като почти всеки втори улучваше плът и кости. Димът и трясъците бяха придружени от виковете на ранените. Увлечен от масовото избиване и суматохата, Ларош фучеше и ругаеше с пълен глас, подтикваше снайперите си да се целят точно и призоваваше зареждачите да действат по-бързо.

Мина една минута, после втора, трета и битката достигна до свиреп апогей. На борда на „Джексън“ избухна пожар и пламъците обхванаха дървения корпус от всички страни. В лоцманската кабина капитан Белчърън издърпа въжето на свирката и заговори с пълен глас на Макджийн през говорната тръба, свързана с машинното отделение. Стрелците преустановиха стрелбата и се приготвиха за наближаващия сблъсък.

Странна, неземна тишина се слегна над парахода, когато пукотът на оръжията стихна и натрапчивият стон на калиопа заглъхна. Той можеше да се оприличи на боксьор, атакуван от много по-силен противник, който не беше вече в състояние да поема повече атаки, но бе успял по някакъв начин да събере сили от изразходваните си резерви, за да нанесе един последен съкрушителен удар.

Параходът се вряза в четвъртитата средна част на влекача с гръм и трясък, от което барикадата от памукови бали се прекатури и дупка от два метра зейна в носовата му част, когато дъсчената облицовка и гредите се нацепиха като летви. Двата комина паднаха напред и изхвърлиха искри и дим и това даде нов тласък на битката. Пушките стреляха право в целта. Корабните въжета изгоряха до основи, пристанищните понтони паднаха върху палубите на влекача и заклещиха двата плавателни съда като с огромни скоби.

— Вадете щиковете! — прогърмя гласът на Ларош.

Някой разгърна бойното знаме на полка и започна бясно да го размахва над главата си. Мускетите бяха презаредени, щиковете — забити. Свирачът на калиопа се върна на мястото си и отново подхвана „Дикси“. Пит бе смаян от факта, че никой не показваше признаци на страх. Тъкмо обратното — всички бяха обзети от необуздано изстъпление. Трудно му беше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е прескочил бариерата на времето и се е озовал в миналото.

Ларош изчетка офицерската си фуражка, набучи я на върха на сабята си и я вдигна високо във въздуха.

— Шести луизиански! — извика той. — Напред, да ги смажем!

С бойни викове, подобно на демони, изникнали от центъра на земята, мъжете в сиви униформи се втурнаха към борда на влекача. Ларош бе улучен в брадичката и едното коляно, но куцукайки, продължи напред. Пит поддържаше огнево прикритие, докато не изстреля и последния патрон от томпсъна си. После остави оръжието си върху една памукова бала и се втурна след Джордино, който отскочи на куц крак зад един пристанищен понтон, пазейки ранения си глезен, и застреля с револвера като обезумял. Последваха го Макджийн и огнярите, които размахваха лопатите си като сопи.

Хората на Бугейнвил по нищо не приличаха на нападателите си. Те бяха наемни убийци, безскрупулни мъже, които нито проявяваха, нито очакваха пощада, но не бяха подготвени за невероятната яростна атака на южняците и допуснаха грешка, като изскочиха от защитните стоманени прегради — бяха посрещнати с фронтален щурм.

„Стоунуол Джексън“ бе обгърнат в пламъци. Артилеристите дадоха последен залп, целейки се по-напред от средата на влекача, където се биеха мъжете, и изстрелът им разкъса въжетата, вързани за шлепа. Тласнати странично от инерцията на парахода, двата стоманени плавателни съда се извиха под остър ъгъл покрай разбития му нос.

Бойците от Шести луизиански полк изпълниха палубите, нападайки с щиковете си, като поддържаха обаче и смъртоносна стрелба. На много места се стигна и до ръкопашен бой, а дългият метър и петдесет мускет и шейсетсантиметровият щик се явяваха опасно оръжие за близък бой. Никой от „неделните“ войници не спираше да си отдъхне; те се биеха с невероятна непреклонност и бяха прекалено увлечени от невъобразимата шумотевица и от възбуда, за да изпитват страх.

Джордино не почувства удара. Той напредваше неумолимо в жилищните помещения на екипажа и стреляше във всеки азиатец, който му се изпречеше на пътя, когато изведнъж се строполи по очи на пода — куршум бе раздробил прасеца на здравия му крак.

Пит го хвана под мишници и го изтегли в един безлюден коридор.

— Не забравяй, че не си брониран.

— Къде беше, дявол да те вземе? — Гласът на Джордино звучеше напрегнат поради увеличаващата се болка.

— Стоях настрана — отвърна Пит. — Не съм въоръжен.

Джордино му подаде револвера „Льо Мат“.

— Вземи го. Така и така за днес приключих.

Пит го погледна полуусмихнат.

— Извинявай, че ще те оставя, но трябва да проникна в шлепа.

Джордино отвори уста, за да му се изрепчи, но приятелят му бе изчезнал. Не бяха минали и десет секунди и Пит вече се провираше между отломките на носовата част на влекача. Но беше закъснял. От един люк се подадоха глава и рамене и последваха изстрели. Пит почувства как куршумите изсвистяха досами косата и бузата му. Той се свлече върху бордовия парапет и с главата надолу се прекатури във водата.

На кърмата екипажът на Бугейнвил продължаваше да се отбранява ожесточено, отказвайки упорито да се предаде, докато най-накрая сивите униформи надделяха. Виковете и гърмежите отслабнаха и замлъкнаха. Бойното знаме на конфедерацията бе закачено на пеленгаторната антена на влекача и битката приключи.

Самодейците войници от Шести луизиански полк се справиха добре. Колкото и да беше изненадващо, нито един не бе загинал в мелето. Имаше осемнайсет ранени, но само двама сериозно. Накуцвайки, Ларош се отдели от струпалите се край него ликуващи мъже и седна на пода на палубата до Джордино. Протегна му ръка и двамата ранени си стиснаха ръцете.

— Моите поздравления, майоре — рече Джордино. — Спечелихте преиграването, тъй да се каже.

— Ама хубавичко ги напердашихме, а?

 

 

Ли Тонг изпразни оръжието си във фигурата на носа на влекача, докато не я изгуби от поглед под водата. После се сниши до очи в люка и загледа бойното знаме на Конфедерацията, което се вееше от лекия ветрец над залива.

Той прие с известно безпристрастие неочакваното бедствие, което бе застигнало внимателно обмислената му операция. Част от екипажа му беше мъртъв, останалите бяха взети в плен, а корабът му за бягство бе разбит. Въпреки това нямаше да направи услуга на незнайните си противници, като се предаде. Беше твърдо решен да осъществи сделката на баба си с Моран и да се опита да избяга.

Той се спусна по страничната стълба на асансьорната шахта до вратата на отсека, в който се намираха изолационните пашкули.

Влезе и се вгледа през пластмасовия похлупак на първия пашкул в лежащото вътре тяло. Срещна погледа на Винс Марголин, чиито вдървени крайници не му позволяваха да помръдне, а упоеното му съзнание не схващаше нищо.

Ли Тонг се приближи до другия пашкул и погледна спокойното лице на спящата Лорън Смит. Тя беше силно упоена и в състояние на пълно безсъзнание. Смъртта й ще е напразна, помисли си той. Но тя е свидетел и не бива да я остави жива. Ли Тонг се наведе, отвори капака и погали косата й, загледан в полуотворените й очи.

Бе убивал безброй мъже, чиито лица се изтриваха от паметта му за по-малко от секунди. Но лицата на жените оставаха. Той си спомни за първата жена преди много години на един малък товарен параход, плаващ насред Тихия океан — смаяният й израз, докато хвърляше през борда окованото й във вериги голо тяло, все още го преследваше.

— Хубаво местенце си имате тук — долетя глас от вратата, — само че асансьорът ви не работи.

Ли Тонг се извърна рязко и зяпна към мъжа, от чиито мокри дрехи капеше вода, и който бе насочил рядък, старинен револвер в гърдите му.

— Вие?! — ахна той.

Лицето на Пит — уморено, изпито и тъмно от прокаралата брада — се озари от усмивка.

— Ли Тонг Бугейнвил. Каква случайна среща.

— Вие сте жив?!

— Изтъркана забележка.

— Вие сте отговорен за всичко — за побърканите мъже в стари униформи, за речния параход…

— Това беше най-доброто, което ми хрумна да организирам — отвърна Пит с извинителен тон.

Моментното пълно объркване на Ли Тонг премина и той бавно обви пръст около спусъка на карабината си, която висеше отпуснато в ръка, с цевта, насочена към застлания с килим под.

— Защо преследвате баба ми и мен, господин Пит? — попита той, за да печели време. — Защо сте се заели да унищожите Морски линии „Бугейнвил“?

— Все едно Хитлер да пита защо съюзническите държави нахлуват в Европа. Според мен вие сте отговорни за смъртта на моя близка.

— Коя?

— Няма значение — отвърна с безразличие Пит. — Не я познавате.

Ли Тонг вдигна цевта на карабината си и натисна спусъка.

Пит беше по-бърз, но Джордино бе изразходвал и последният пълнител и ударникът на револвера попадна в празен барабан. Той се стегна, очаквайки удара на куршума.

Но такъв не последва.

Ли Тонг бе забравил да сложи нова пачка, след като бе изстрелял и последния си патрон в падналия във водата Пит. Той свали карабината си и разтегна устни в загадъчна усмивка.

— Явно, че сме в безизходица, господин Пит.

— Само временно — отвърна Пит, запъвайки отново петлето, без да сваля насочения към азиатеца револвер. — Моите хора ще дойдат всеки момент.

Ли Тонг въздъхна и се отпусна.

— В такъв случай не ми остава нищо повече от това, да се предам и да чакам да бъда арестуван.

— Няма да стигнете до съд.

— Това не го решавате вие. Освен това едва ли сте в състояние да…

Изведнъж той подхвърли карабината нагоре, хвана я за цевта и замахна с нея като с тояга. Прикладът й застрашително описа дъга надолу, когато Пит натисна спусъка и уцели врата на Ли Тонг с цевта, заредена със сачми. Карабината застина за миг във въздуха, после се изхлузи от ръката му, когато азиатецът се запрепъва заднешком, блъсна се в стената и се строполи тежко на пода.

Пит го остави да лежи там и махна капака на пашкула, в който лежеше Лорън, после внимателно я взе на ръце и я понесе към отворената врата на асансьора. Той провери автоматичния изключвател и видя, че е на включено положение, но когато натисна копчето за нагоре, асансьорът не помръдна.

Той не можеше да знае, че генераторите, подаващи ток към шлепа, бяха свършили горивото си и не работеха — бяха останали само батериите за аварийно захранване на горното осветление. Пит разрови чекмеджетата на един шкаф и намери въже, което върза под мишниците на Лорън, после се промъкна през отвора в тавана на асансьора и се качи по аварийната стълба на шахтата на горната палуба на шлепа.

Бавно и внимателно издърпа с въжето тялото на Лорън и го положи на ръждясалата палуба. Изправи се, да си поеме дъх и се огледа наоколо. „Стоунуол Джексън“ все още гореше с буйни пламъци, но мъжете гасяха огъня с пожарогасителите на влекача. На около две мили на запад бял катер на бреговата охрана пореше леките вълни, приближавайки се към тях, а на юг мерна върха на тръбата на ядрена подводница.

С част от въжето Пит върза Лорън за един кнехт, за да не се търкулне в морето, и се върна отново долу. Когато влезе в изолационното помещение, видя, че Ли Тонг го нямаше там. Следи от кръв водеха по коридора към един отворен люк на складовата палуба долу. Той сметна за ненужно да си губи времето с умиращ убиец и се върна да спасява вицепрезидента.

Едва направил две крачки и мощен взрив го повдигна и отхвърли по корем на пет метра встрани. Ударът от падането изкара дъха от дробовете му, а бученето в ушите му попречи да чуе как водата нахлу през зейналата дупка в корпуса на шлепа.

Пит се надигна тежко на четири крака и опита да се ориентира. После, след като мъглата пред очите му се разсея, той бавно схвана какво се бе случило и какво предстоеше. Преди да умре, Ли Тонг бе възпламенил експлозив и водата вече пълнеше пода на коридора.

Пит се изправи на крака и се завъртя като пиян в изолационното помещение. Вицепрезидентът вдигна поглед към него и се опита да каже нещо, но преди да издаде звук, Пит го нарами и се затътри към асансьора.

Водата бе стигнала до коленете му и се плискаше в стените. Той разбра, че само след секунди шлепът щеше да поеме към дъното. На път за асансьора водата стигна до гърдите му и той ту вървеше, ту плуваше вътре. Беше късно да повтори операцията с въжето. Той грабна Марголин и го провря през отвора на тавана на асансьора и придържайки го през гърдите, започна да се качва по желязната стълба към малкия правоъгълен отрязък синьо небе, който му се струваше отдалечен на километри.

Сети се, че беше вързал Лорън за горната палуба, за да не падне в морето. През съзнанието му мина ужасяващата мисъл, че така тя ще намери смъртта си, когато шлепът потъне.

Отвъд страха лежи отчаянието, а отвъд него — неудържимият стремеж за оцеляване, който пресича границите на болката и изтощението. Някои хора отстъпват пред безнадеждността, други се опитват да подминат нейното съществуване, ала малцина са онези, които я приемат и застават лице в лице с нея.

Докато гледаше как пяната заплашително следва изкачването му в асансьорната шахта, Пит се мъчеше до последната капка на волята си да спаси живота на Марголин и Лорън. Имаше чувството, че ръцете му са изскочили от раменните стави. Пред очите му играеха бели петна, а опъването на пукнатите му ребра премина от обикновена болка в остра агония.

Ръцете му се подхлъзнаха от отлюспена ръжда и той за малко не падна назад във водата, която кипеше под петите му. Колко по-лесно щеше да му бъде да се предаде, да остави всичко, да изпадне в забрава и да облекчи болката, която изтезаваше тялото му. Но той не отстъпи. Стъпало след стъпало бавно се качваше нагоре, чувствайки как инертното тегло на Марголин натежаваше с всяка следваща стъпка.

Слухът му се възвърна отчасти и той долови странен звук от тупкане, но не му обърна внимание, тъй като реши, че кръвта бучи в главата му. Водата вече бе заляла краката му и шлепът се разтресе — беше тръгнал надолу.

Обгърна го кошмарен свят. Над него се наведе тъмна фигура, той се пресегна и сграбчи нечия ръка.