Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (41)

40.

Самотен облак се носеше по небето, пръскайки леки капки дъжд, когато Пит спря талбота пред вратата на залата за заминаващи пътници на Вашингтонското международно летище „Дълес“. Предобедното слънце печеше столичния град и дъждът се изпаряваше в мига, в който докоснеше земята. Пит извади куфара на Лорън от колата и го подаде на чакащия носач.

Лорън откръстоса дългите си крака извън тясната спортна кола, държейки с престорена скромност коленете си събрани, и слезе.

Носачът закачи с телбод етикета за багажа към самолетния билет и Пит го върна на Лорън.

— Ще паркирам колата и ще дойда да ти правя компания до повикването ви за самолета.

— Не е нужно — каза тя, пристъпвайки към него. — Трябва да прегледам няколко висящи закона. Ти се връщай на работа.

Той кимна към чантата й за документи, която бе стиснала в лявата си ръка.

— Твоята опора. Загубена си без нея, нали?

— Никога не съм те виждала да носиш подобна чанта.

— Не съм от тоя тип мъже.

— Страхуваш се да не те помислят за чиновник ли?

— Тук е Вашингтон — искаш да кажеш бюрократ.

— Точно такъв си, ако искаш да знаеш. Правителството ти плаща заплата, както на мен.

Пит се разсмя.

— Всички ние носим проклятие.

Тя остави чантата на земята и притисна длани в гърдите му.

— Ще ми липсваш.

Той обви ръце около талията й и леко я притисна към себе си.

— И умната със смелите руски офицери, с подслушваните каюти и с махмурлука след водката.

— Ще имам предвид — усмихна се Лорън. — Ще бъдеш ли тук, като се върна?

— Твоят полет и часът на пристигането ти са своевременно запаметени.

Тя вдигна лице и го целуна. Пит като че ли понечи да каже още нещо, но накрая я пусна и отстъпи назад. Лорън бавно влезе в залата през автоматичните плъзгащи се врати. След няколко крачки се обърна да махне с ръка, но синият талбот бе вече потеглил.

 

 

Представители на журналистическото тяло към Белия дом се бяха пръснали покрай телената ограда на президентската ферма, намираща се на около петдесет километра южно от Рейтън, Ню Мексико, с камери, насочени към съседната нива с люцерна. Часът беше седем сутринта — по лятното часово време — и всички пиеха кафе и мрънкаха по повод ранния час, високо равнинната жега, воднистите бъркани яйца и прегорелия бекон, доставени с товарна кола, и други неудобства — действителни или измислени.

Секретарят на президентския пресцентър Джакоб (Сони) Томпсън крачеше бодро из прашния журналистически лагер, за да повдигне тонуса на кореспондентите с мътни очи и да ги увери, че ще направят страхотни нерепетирани снимки на президента как в домашна обстановка обработва земята си.

Чарът на секретаря на пресцентъра бе артистично доизкусурен — искрящо бели зъби с прецизно изработени коронки, дълга, лъскава черна коса, прошарена на слепоочията, тъмни очи с напрегнат като на козметичен хирург поглед. Никаква двойна брадичка. Никакъв признак за начало на шкембе. Той се движеше и ръкомахаше с непресъхващ ентусиазъм, който не прилягаше на журналистите, чиято основна физическа дейност се свеждаше предимно до това да удрят клавишите на пишещата машина, да редактират текстове и да пушат цигари.

Дрехите на секретаря също допълваха образа му: ушит по поръчка памучен костюм със синя копринена риза и подходяща връзка, черни мокасини „Гучи“, покрити с тънък слой от прахта на Ню Мексико. Изискан, жизнерадостен човек, но не и конте. Никога не издаваше гнева си, никога не допускаше хапливите забележки на кореспондентите да се изплъзнат изпод пръстите му. Боб Финкъл от бостънския „Сън“ плахо бе подхвърлил, че според едно тайно разследване Томпсън е завършил с отличие школата за пропаганда „Йозеф Гьобелс“.

Той спря при телевизионната закрита кола на Си Ен Ен. Къртис Мейо, водещ новинар от кореспондентската мрежа към Белия дом, се бе отпуснал в режисьорския стол с нещастен израз на лицето.

— Готов ли ти е екипът, Кърт? — приветливо го попита Томпсън.

Мейо вдигна глава, избута назад бейзболната си шапка върху гъстите си, сребърни кичури коса и го погледна през очила с оранжеви стъкла.

— Не виждам нищо, което да си заслужава да бъде уловено за идното поколение.

Сарказмът му подейства на Томпсън като студен душ.

— След пет минути президентът ще излезе от къщата си, ще тръгне към обора и ще се качи на трактор.

— Браво! — изсмя се презрително Мейо. — И какво ще направи после, за да го извикаме на бис?

Резонансът в гласа на Мейо можеше да се оприличи на симфоничен тимпан, удрян така, че да звучи като бонгос — дълбок, гръмлив, произнасящ всяка дума с остротата на стрела.

— После ще мине няколко пъти с косачката, за да окоси тревата.

— Това не е трева, а люцерна, градска тупалке.

— Добре де — съгласи се добродушно Томпсън. — Помислих си все пак, че това е добра възможност да се изпълни една ролка с него в селската обстановка, която той най-много обича.

Мейо загледа Томпсън право в очите, търсейки да открие проблясък на заблуда в тях.

— Какво става всъщност, Сони?

— Моля?

— Каква е тази игра на мишка и котка? Вече повече от седмица президентът не се е появявал никъде.

Томпсън издържа на погледа му, лешниковокафявите му очи останаха неразгадаеми.

— Напоследък той е много зает, бърза да привърши изостаналата си работа далеч от напрежението във Вашингтон.

Мейо не изглеждаше удовлетворен.

— Не съм забелязал досега президентът да страни толкова дълго време от камерите.

— Това никак не е странно — отвърна Томпсън. — В момента няма нищо, свързано с националните интереси, за което да говори.

— Да не е бил болен или нещо от сорта?

— Нищо подобно. Здрав е като един от премираните си бикове. Сам ще се убедиш.

Томпсън се измъкна от словесната клопка и тръгна покрай оградата, продължавайки да окуражава останалите новинари, като потупваше гърбове и се ръкуваше. Мейо го проследи с любопитен поглед, после стана неохотно и започна да събира екипа си.

Норм Мичъл, същинско отпуснато, шляещо се плашило, постави видеокамерата върху статива и я насочи към задната веранда на селската къща на президента, а мускулестият звукооператор на име Роки Монтроуз я свърза със записващото устройство, поставено върху сгъваема масичка. С микрофон в ръка Мейо подпря върха на единия си ботуш в телената мрежа.

— Къде искаш да стоиш, докато правиш коментара си? — попита го Мичъл.

— Встрани от камерата — отвърна Мейо. — Какво е разстоянието ти до къщата и обора?

Мичъл погледна джобния си далекомер.

— Оттук до къщата са около стотина метра. До обора са някъде около осемдесет.

— Колко близо можеш да го хванеш в кадър?

Мичъл се наведе над окуляра на камерата и удължи обектива с променливо фокусно разстояние, като използва задния капак на екрана за сравнение.

— Дотолкова, че до рамката да ми останат по двайсет-трийсет сантиметра въздух.

— Искам го в едър план.

— Тогава ще трябва да сложа двупосочен преобразувател, за да удвоя обхвата.

— Сложи.

Мичъл му хвърли питащ поглед.

— Не мога да ти обещая ярко изразени подробности. От такова разстояние ще трябва да се откажем от разделителната способност и от дълбочината на рязкост.

— Няма значение — каза Мейо. — Ние не се стремим към излизане в ефира.

Мичъл вдигна поглед от звукозаписващото устройство.

— В такъв случай нямаш нужда от мен.

— Включи все пак звука и записвай коментарите ми.

Някой извика: „Ето го!“ и армията от кореспонденти изведнъж се оживи.

Петдесет фотоапарата се задействаха, когато мрежестата врата се отвори и президентът се появи на верандата. Беше облечен с каубойски ботуши и памучна риза, напъхана в избелели джинси „Ливайс“. Зад него прекрачи прага вицепрезидентът Марголин, нахлупил ниско над очите си огромна широкопола шапка „Стетсън“. Двамата спряха за малко, както разговаряха, като президентът въодушевено ръкомахаше, а Марголин даваше вид, че го слуша внимателно.

— Хвани отблизо вицепрезидента — нареди Мейо.

— В кадър е — потвърди Мичъл.

Слънцето се издигаше към средата на небето и все по-горещи вълни се стелеха над червеникавата пръст. Фермата на президента се простираше във всички посоки, с площи предимно от сено и люцерна и няколко пасища за малкото му стадо от добитък за разплод. Засетите площи контрастираха с ярката си зеленина на пустеещите земи наоколо и се поливаха с въртящи се дъждовални системи. С изключение на редицата от канадски тополи покрай един от напоителните канали земята се разстилаше съвършено равна.

Как можеше човек, прекарал по-голямата част от живота си в такова уединение, да е способен да оказва влияние на милиони хора, запита се Мейо. Колкото повече вникваше в странната его мания на политиците, толкова повече започваше да ги презира. Той извърна глава и се изплю върху колония от мравки само на сантиметри от тунелообразния им вход. После прочисти гърлото си и започна да описва гледката в микрофона.

Марголин се обърна и влезе обратно в къщата. Президентът, който се държеше така, сякаш журналистите все още бяха във Вашингтон, закрачи към обора, без да се обръща към тях. След малко се чу звук на ауспуха на дизелов двигател и президентът се появи отново, седнал на зелен трактор „Джон Диър“, модел 2640, за който бе закачена сенокосачка. Над седалката бе опънато платнище и той седеше на открито с малък транзистор, висящ на колана му, и със слушалки, втъкнати в ушите му. Журналистите започнаха да му задават въпроси с пълен глас, но по всичко личеше, че той не ги чува от буботенето на двигателя и от музиката от местната радиостанция.

Президентът завърза червена носна кърпа през устата си в бандитски стил, за да не вдишва прах и пушека от ауспуха. После спусна подвижните ножове и започна да коси полето напред-назад на дълги ивици, работейки на разстояние от струпалите се край оградата хора.

След около двайсет минути журналистите започнаха бавно да прибират техниката си и се върнаха в прохладата на ремаркетата и караваните, оборудвани с климатична инсталация.

— Това е — заяви Мичъл. — Лентата свърши. Освен ако не искаш да презаредя.

— Остави. — Мейо нави кабела около микрофона и го подаде на Монтроуз. — Хайде да се измъкваме от тази жега и да идем да видим какво се е получило.

Те влязоха в прохладната подвижна телевизионна станция. Мичъл извади от камерата касетата с осемнайсетмилиметрова видеолента, вкара я във възпроизвеждащия звукозаписвач и я пренави. Когато беше готов да я пусне от началото, Мейо придърпа един стол и се настани на по-малко от половин метър от монитора.

— Какво да гледаме? — попита Монтроуз.

Съсредоточеният поглед на Мейо нито за миг не се отдели от движещите се върху екрана изображения.

— Би ли казал, че това е вицепрезидентът?

— Естествено — отвърна Мичъл. — Кой друг може да бъде?

— Ти взимаш всичко каквото видиш за чиста монета. Я се вгледай.

Мичъл се наведе по-близо до екрана.

— Каубойската шапка закрива очите му, но устата и брадичката са същите. Телосложението — също. Според мен е той.

— Да забелязваш нещо особено в жестовете му?

— Човекът стои с ръце в джобовете — равнодушно отбеляза Монтроуз. — Как трябва да го изтълкувам?

— Нищо необичайно ли няма у него? — упорстваше Мейо.

— Нищичко — отвърна Мичъл.

— Добре, остави го него — каза Мейо, когато Марголин се обърна и влезе отново в къщата. — Сега огледай президента.

— Ако не е той — смънка язвително Монтроуз, — значи има брат близнак.

Мейо подмина забележката и продължи да наблюдава мълчаливо как камерата следи президента, който с бавната си позната на милиони телевизионни зрители походка прекоси двора на обора. После изчезна в тъмната вътрешност на постройката и след две минути се появи отново, седнал на трактора. Мейо рязко се изправи и извика:

— Спри лентата!

Стреснат, Мичъл натисна един бутон на записващото устройство и образът замръзна.

— Вижте ръцете! — възбуден възкликна Мейо. — Ръцете му на кормилото.

— Ами пръстите му са десет. Какво друго? — измърмори Мичъл с кисела физиономия.

— Президентът носи само брачна халка. Я вижте — на средния пръст на лявата му ръка няма халка, а на безименния му блести доста големичък брилянт. Погледнете малкото пръстче на дясната…

— Разбирам какво искаш да кажеш — прекъсна го Монтроуз. — Че на него има плосък син камък в сребърно гнездо, вероятно аметист.

— Президентът не носи ли обикновено часовник „Тимекс“ с индианска сребърна каишка, инкрустирана с тюркоази? — попита Мичъл, увличайки се в наблюдението.

— Мисля, че си прав — спомни си Мейо.

— Не се вижда много ясно, но ми се струва, че на китката му има един от ония, огромните хронометри „Ролекс“.

Мейо удари юмрук в коляното си.

— Това решава въпроса! Известно е, че президентът никога не купува и не носи неща, произведени в чужбина.

— Я почакай — каза бавно Монтроуз. — Това е лудост. Говорим за президента на Съединените щати като за измислен образ.

— О, той си е от плът и кръв — рече Мейо. — Само че тялото, което седи на оня трактор, принадлежи на някого другиго.

— Ако си прав, значи държиш заредена бомба в ръцете си — отбеляза Монтроуз.

Ентусиазмът на Мичъл започна да се изпарява.

— Говорите така, сякаш търсим миди в река Канзас. По моему доказателството е доста съмнително. Не можеш да се появиш в ефир, Кърт, и да заявиш, че някой си клоун се представя за президента, докато нямаш солидно доказателство.

— Никой не знае това по-добре от мен — призна Мейо. — Но аз няма да оставя този случай да се изплъзне от ръцете ми.

— Да не се готвиш да предприемеш тайно разследване?

— Би било редно да захвърля служебната си карта, ако нямам смелостта да разбера как стоят нещата. — Той погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до обед ще бъда във Вашингтон.

Монтроуз клекна пред телевизионния екран. Лицето му имаше израз на дете, което вижда на сутринта, че изваденото му предния ден зъбче е все още в чашата с вода.

— Човек почва да се пита — рече той с обида в гласа — колко ли пъти някой от нашите президенти е използвал двойник, за да заблуждава хората.