Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (50)

49.

Фосет не изпитваше въодушевление от предстоящия ден. Докато остъргваше наболата брада на брадичката си, от време на време хвърляше поглед на няколкото вестника, разхвърляни до мивката в банята. Съобщението на Мейо изпълваше първите страници на всички сутрешни всекидневници в страната. Пресата изведнъж започна да пита защо от десет дни няма достъп до президента. Половината редакторски колонки изискваха той да излезе и да направи изявление. Другата половина задаваше въпроса: „Къде е истинският президент?“.

Той изтри с кърпа останалата по лицето му пяна и докато пошляпваше брадичката си с мек лосион за след бръснене, реши, че най-добрият му подход ще бъде да продължи да играе в загадъчната игра на Вашингтон и да си мълчи. Ще защитава собствената си територия, ще се оттегли хитро на заден план и благосклонно ще позволи на държавния секретар Оутс да поеме яростните атаки на средствата за масова информация.

Времето се бе изнизало от дни на часове. Скоро щяха да останат само минути. Повече не можеше да брани потайната им светая светих.

Фосет се въздържаше да почне да предвижда усложненията, които щяха да настъпят след разгласяването на отвличането. Нито едно престъпление срещу държавата не е достигало до такава огромна величина.

Единственото му упование беше, че огромната увековечена бюрокрация ще продължи по някакъв начин да действа. Представителите на елитната власт бяха тези, които идваха и си отиваха според прищевките на гласоподавателите. Но институциите оставаха.

Той бе твърдо решен да направи всичко в границите на ограниченото си влиятелно царство за възможно най-безболезнената смяна на президента. Ако има късмет, можеше дори да запази службата си.

Фосет си облече тъмен костюм, излезе от дома си и подкара колата към кабинета си, изпълвайки се с ужас след всеки изминат километър. На вратата на западното крило го чакаха Оскар Лукас и Алън Мърсиър.

— Положението е неудържимо. — Това беше всичко, което каза Лукас.

— Някой трябва да излезе и да направи изявление — добави Мърсиър с лице, бледо като на мъртвец.

— Има ли някой сред нас, който да изтегли жребия? — попита Фосет.

— Дъг Оутс смята, че ти си най-подходящият да дадеш пресконференция и да оповестиш отвличането.

— Ами останалите от Кабинета? — попита скептично Фосет.

— И те са на същото мнение.

— Да върви по дяволите Оутс! — изруга Фосет. — Всичко това е пълна глупост! Той просто опитва да спаси собствения си задник. Аз нямам пълномощия да хвърлям бомбата. В очите на редовите избиратели аз съм кръгла нула. Нито един от хиляда не помни името ми, нито знае каква длъжност в администрацията заемам. Знаете много добре какво ще стане. Хората веднага ще си помислят, че държавните ни ръководители така са го загазили, че са се затворили някъде заедно и се опитват да запазят политическите си кожи, а когато всичко приключи, доброто име на Съединените щати ще бъде заличено. Съжалявам, но отговорът ми е не! Логичното е Оутс да направи съобщението.

— Но нали разбираш — спокойно заговори Мърсиър, — ако Оутс е принуден да поеме натиска и почне да се оправдава, че нищо не знае и не може да отговори на потока от неудобни въпроси, не е изключено това да се изтълкува, че той има нещо общо с отвличането. Като следващия по ред за поста президент, той има най-много основания за това. „Това е заговор!“ Спомни си за бурната обществена реакция, когато веднага след като Рейгън бе прострелян от Хинкли, бившият държавен секретар Александър Хейг заяви, че всичко било под негов контрол. Упълномощен или не, славата му на човек, ламтящ за власт, бързо се разпространи. Обществеността не погледна с добро око на обиколките му из страната. Влиянието му все повече отслабваше, докато накрая бе принуден да се оттегли.

— Сравняваш доматен сос с горчица — отбеляза Фосет. — Казвам ти, само ще разяря хората, ако се изтъпанча пред тях и заявя, че президентът, вицепрезидентът и двама лидери от мнозинството в Конгреса са изчезнали загадъчно и се предполага, че са мъртви. Господи, никой няма да ми повярва!

— Не можем да заобиколим главния въпрос — настоя твърдо Мърсиър. — Дъглас Оутс трябва да влезе в Белия дом чист като падащ сняг. Той не може да възстанови положението както подобава, ако е заобиколен от съмнения и зловредни слухове.

— Оутс не е политик. Никога с нищо не е давал да се разбере, че се домогва до президентството.

— Той няма друг избор — отвърна Мърсиър. — Трябва да поеме поста до следващите избори.

— Не може ли поне членовете на Кабинета да застанат зад мен и да ме подкрепят по време на пресконференцията?

— Не, няма да приемат.

— Значи аз да бъда изгоненият от града — с горчивина в гласа рече Фосет. — Това ли е взаимното ви решение?

— Пресилваш нещата — каза Мърсиър. — Никой няма да те намаже с катран и да те оваля с перушина. Работата ти е сигурна. Дъг Оутс иска да си останеш началник на канцеларията на Белия дом.

— И да ме помоли да се пенсионирам след шест месеца.

— Не можем да гарантираме за бъдещето.

— Добре. — Гласът на Фосет трепереше от гняв; той избута Мърсиър и Лукас, за да мине между тях и допълни: — Вървете да кажете на Оутс, че е получил човешката си жертва.

Без да се обръща, той продължи по коридора и влезе направо в кабинета си, където закрачи напред-назад, кипящ от гняв. Бюрокрацията, с всичките й механизми, щеше да се стовари върху него, негодуваше той мислено. Беше толкова бесен, че не забеляза кога беше влязла секретарката на президента Меган Блеър.

— Виж ти! Никога не съм те виждала толкова разярен — рече тя.

Фосет се обърна и успя да се усмихне.

— Просто се оплаквам на стените.

— И аз правя така, особено когато ми гостува племенницата и ме влудява с нейните диско записи. Пуска тая ужасна музика да гърми из цялата къща.

— Искаш ли нещо от мен? — попита я той нетърпеливо.

— Понеже стана дума за оплакване — отвърна тя раздразнена, — защо никой не ме уведоми, че президентът се е върнал от фермата?

— Вероятно съм пропуснал… — Той млъкна насред изречението и я погледна подозрително. — Какво каза?

— Президентът се е върнал, а никой от твоите хора не ме предупреди.

Лицето на Фосет говореше, че той отказва да повярва на чутото.

— Президентът е в Ню Мексико.

— Нищо подобно! — отвърна Меган Блеър твърдо. — Точно в този момент той се намира зад бюрото си. Скастри ме, че влязох и каза, че ще ме извика по-късно.

Меган не беше от жените, които лъжеха лесно. Фосет се вгледа в очите й и разбра, че тя говореше истината.

Секретарката също го загледа и наклони въпросително глава.

— Добре ли си? — попита го тя.

Фосет не отговори. Той се втурна навън от стаята и се затича по коридора, където отново срещна Лукас и Мърсиър, които продължаваха да разговарят тихо. Двамата го изгледаха стреснати, когато Фосет като обезумял ги подмина.

— Тръгвайте с мен! — подвикна им той през рамо, размахвайки ръце.

Двамата останаха за миг като заковани и замигаха объркани. Пръв се окопити Лукас и хукна след Фосет, после и Мърсиър го последва.

Фосет нахълта в Овалния кабинет и замръзна на място, с пребледняло лице.

Президентът на Съединените щати вдигна поглед и се усмихна.

— Добро утро, Дан. Готов ли си да ми кажеш програмата за днес?

На около километър и половина от Белия дом в една обезопасена стая на последния етаж на руското посолство Алексей Луговой седеше пред голям монитор и четеше разшифрованите мозъчни вълни на президента. Екранът излъчваше мислите на английски език, а един принтер до него вадеше копия, преведени на руски език.

Той отпи от чашата си глътка гъсто черно кафе, после стана, без да отделя поглед от зелените букви на екрана и повдигна самонадеяно надвисналите си като стрехи вежди.

Мозъкът на президента предаваше от разстояние всяка мисъл, схема на речта, дори думите, изговаряни от стоящите наблизо други хора, които се приемаха и запаметяваха.

Вторият етап от проекта „Хъкълбери Фин“ беше успешен.

Луговой реши да изчака няколко дни, преди да премине към последния и най-критичен етап — издаването на заповеди. Той беше напълно уверен, че ако всичко минеше добре, високо оцененият му проект ще бъде поет от хората в Кремъл. Тогава председателят на партията Антонов, а не президентът, ще ръководи политиката на Съединените щати.