Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (37)

36.

Владимир Полевой настигна съветския ръководител Антонов, който крачеше край външната стена на Кремъл, следван от телохранителите си. Групата вървеше покрай сектора, където бяха погребани героите на Съветския съюз. Времето беше необичайно топло и Антонов бе преметнал сакото си върху едната си ръка.

— Възползвате се от този хубав летен ден, а? — подхвана разговор Полевой, докато се приближаваше.

Антонов се обърна. Беше млад за руски държавен глава — шейсет и две годишен — и имаше стегната походка.

— Навън е по-приятно, отколкото да си прахосвам времето зад бюро — рече той и кимна рязко.

Двамата закрачиха известно време в мълчание. Полевой изчакваше знак или дума, която да му подскаже, че Антонов е готов за служебен разговор. Антонов се спря пред малка плоча, отбелязваща вечното жилище на Сталин.

— Познаваше ли го? — попита той.

Полевой поклати глава и отвърна:

— Бях на доста ниско стъпало на партийната стълбица, за да ме забележи.

Лицето на Антонов се изопна и той смотолеви с глас, издаващ напрежение:

— Бил си щастливец. — После тръгна отново, попивайки с носна кърпа потта по врата си.

Полевой разбра, че шефът му не е в настроение за празни приказки и мина направо на въпроса.

— Май че проектът „Хъкълбери Фин“ е на път да се пропука.

— В какъв смисъл? — попита с неохота Антонов.

— Оказа се, че един от нашите агенти, отговарящ за сигурността на служителите ни в Обединените нации, е изчезнал.

— Какво общо има това с „Хъкълбери Фин“?

— Изчезнал е, докато е следил доктор Луговой.

— Има ли вероятност да е станал изменник?

— Не вярвам.

Антонов спря насред крачка и погледна сурово Полевой.

— Ще бъде катастрофално за операцията ни, ако той е минал на страната на американците.

— Лично гарантирам за Пол Суворов — заяви решително Полевой. — Залагам си честта за предаността му.

— Това име ми е познато.

— Той е син на Виктор Суворов, специалиста по земеделието.

Антонов като че ли се поуспокои малко.

— Виктор е предан член на партията.

— Както и синът му — добави Полевой. — Ако не и по-предан.

— Какво мислиш, че е станало с него?

— Подозирам, че е успял по някакъв начин да мине за член от екипа психолози на Луговой и хората на мадам Бугейнвил са го взели заедно с тях.

— Значи имаме човек от охраната отвътре.

— Това е само предположение. Не разполагаме с доказателства.

— Той знае ли нещо?

— Абсолютно нищо — отсече недвусмислено Полевой. — Евентуалното му попадане там ще е чиста случайност.

— Грешка е било следенето на Луговой.

Полевой пое дълбоко въздух.

— ФБР следи изкъсо нашите делегати в Обединените нации. Ако бяхме допуснали доктор Луговой и неговите психолози да се разхождат свободно из Ню Йорк, без агентите ни по сигурността да са по петите им, американците щяха да се усъмнят.

— Излиза, че те следят нас как следим нашите хора.

— През последните седем месеца трима от нашите са поискали политическо убежище. Не бива да се престараваме в следенето.

Антонов разпери ръце в неопределен жест.

— Приемам аргументите ти.

— Ако Суворов наистина е с Луговой, той положително ще направи опит да влезе във връзка и да разкрие местоположението на лабораторията.

— Да, но ако от незнание постъпи глупаво, не можем да предвидим как ще реагира дъртата кучка Бугейнвил.

— Сигурно ще вдигне мизата.

— Или по-лошо, ще продаде президента и другите на някого, който дава по-висока цена.

— Не го виждам така — рече замислен Полевой. — Без доктор Луговой проектът е неосъществим.

Антонов пусна лека усмивка.

— Извини подозрителния ми характер, другарю Полевой, но съм по-склонен да виждам тъмната страна на нещата. Затова често бивам изненадван.

— До завършването на опита на Луговой остават три дни. Би трябвало да помислим как да стане плащането.

— Какво предлагаш?

— Да не й платим, естествено.

— Как?

— Има много начини. Разменяме златните кюлчета, след като нейният представител ги е проверил. Слагаме олово в златна баня или кюлчета с по-ниска проба.

— Дъртата кучка ще провери всяко едно поотделно.

— Въпреки това трябва да опитаме.

— Как ще стане пренасянето им? — попита Антонов.

— Един от корабите на мадам Бугейнвил е вече в пристанището на Одеса и чака златото да бъде натоварено на борда му.

— В такъв случай ще направим нещо, което тя най-малко би очаквала.

— Какво е то?

— Ще изпълним нашите задължения в сделката — отвърна бавно Антонов.

— Имате предвид да й платите? — не можеше да повярва Полевой.

— До последния грам.

Полевой се изуми.

— Извинете, другарю президент, но доколкото разбрах…

— Промених решението си — сопна му се Антонов. — Измислих по-добър изход.

Полевой изчака малко, но разбра, че Антонов няма да сподели нищо. Той бавно изостана и накрая спря на място.

Заобиколен от антуража си, Антонов продължи да върви. Мислите му бързо се отклониха в друга посока и се задържаха върху въпроси, засягащи държавата.

 

 

Суворов натисна бутона на нощната си лампа и погледна часовника си. Беше 04:04. Добре, помисли си той. Беше програмирал съзнанието си да се събуди в четири сутринта и бе проспал само четири минути.

Не успя да потисне прозявката, но бързо нахлузи риза и панталони, не си направи труда да обува чорапи и обувки. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода, после прекоси малката стая и отвори вратата.

Ярко осветеният коридор беше пуст. Освен двамата психолози, наблюдаващи субектите, всички други спяха. Както вървеше бос по килима, започна да измерва вътрешните размери на лабораторията и да ги записва в бележника си. Между четирите външни стени той измери 51 метра дължина и 10 метра широчина. Прецени височина на тавана около три метра.

Той стигна до вратата на стаята с лекарствените средства и тихо я отвори. Тя никога не се заключваше, тъй като Луговой не виждаше причина някой да открадне нещо. Суворов пристъпи навътре, затвори вратата след себе си и светна лампата. С бързи движения намери малките шишенца, съдържащи успокоителни разтвори. Подреди ги в редица върху мивката и ги изпразни със спринцовка, изливайки течността в канала. После напълни отново шишенцата с вода и прилежно ги подреди върху полицата.

Върна се в стаята, без да бъде забелязан, вмъкна се в леглото и се загледа в тавана.

Чувстваше се доволен от себе си. Никой не проследи действията му, а и той не остави никакви следи, които да събудят и най-малкото подозрение. Сега му оставаше единствено да чака подходящия момент.