Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (13)

12.

Гъста мъгла се стелеше над „Игъл“ и обгръщаше корпуса й с влажна, зловеща тишина. Червените предупредителни светлини на една радиоантена на отсрещния бряг постепенно избледняха и се скриха. Някъде отгоре изписка чайка, но звукът беше глух, призрачен — не можеше да се определи от коя посока долетя. Тиковите палуби се оросиха и добиха матов гланц под забулената от мъглата светлина на прожекторите, извисени над набивните пилоти на стария скърцащ кей, анкерно закрепен за брега.

Малка група агенти от Тайните служби, поставени на стратегически постове около озеленения скат, който плавно се издигаше към елегантната къща в колониален стил на Джордж Вашингтон, охраняваха почти невидимата яхта. Те поддържаха говорна връзка помежду си чрез настроени на къси вълни миниатюрни радиоприемници. А за да им бъдат свободни през цялото време и двете ръце, агентите носеха наушни слушалки, комплект батерии върху колана и мъничък микрофон на китката.

На всеки час агентите разменяха местата си, премествайки се в следващия, предварително определен за охраняване район, а в това време техният ръководител смяна обхождаше терена и проверяваше ефективността на мрежата за наблюдение.

В една каравана, паркирана в алеята за коли до старата къща на имението, седеше агент Блакаул и наблюдаваше подредените в редица няколко телевизионни монитори. Друг агент обслужваше свързочната апаратура, а трети следеше предупредителните светлини, свързани със сложна алармена система, разположена около яхтата.

— Мислех, че Националната метеорологична служба може да предвижда точно поне на петнайсет километра от сградата си — измърмори Блакаул и отпи глътка от четвъртото си за нощта кафе. — Казаха „лека мъгла“. Ако това наричат лека мъгла, любопитно ми е как ще нарекат мъгла, толкова гъста, че с нож да я режеш?

Агентът, отговарящ за радиовръзката, повдигна наушните си слушалки и рече:

— Ескортният катер, следващ яхтата, съобщава, че не вижда по-далеч от носовата си част. Иска разрешение да се приближи до брега и да хвърли въже на пристана.

— Не мога да ги виня — отвърна Блакаул. — Потвърди разрешение. — Той стана и разтри врата си, после потупа агента радист по рамото. — Аз ще поема радиовръзката. Ти върви да поспиш.

— Като главен агент ти би трябвало да полегнеш малко.

— Не съм уморен. Освен това на мониторите не виждам пукнато петънце.

Агентът вдигна поглед към стенния часовник.

— Два без десет. Десет минути до следващата смяна на постовете.

Блакаул кимна и се настани на освободения стол. Едва-що нагласи слушалките на главата си и чу повикване от катера на бреговата охрана, закотвен близо до яхтата.

— Команден пункт, тук е речният патрул.

— Тук командният пункт — отвърна Блакаул, разпознавайки гласа на командира на катера.

— Имаме проблем с апаратурата за наблюдение.

— Какъв проблем?

— Сигнал с голяма енергия на честотата на нашия локатор се намесва в приемането.

Сянка на безпокойство пробягна по лицето на Блакаул.

— Възможно ли е някой да ви заглушава?

— Не вярвам. Наподобява повече на преплитане. Сигналът се появява и изчезва, все едно че се предават съобщения. Подозирам, че някой радиолюбител се е включил случайно на нашата честота.

— Осъществяваш ли някакви връзки?

— По това време на нощта няма никакво движение на плавателни съдове — отговори командирът. — Единственият белег, който се появява на осцилоскопа ни през последните два часа, е от влекача за хигиенизиране на града, тръгнал да изхвърля негодни баржи в морето.

— В колко часа отмина влекачът?

— Не е отминал. Белегът се сля с речния бряг на няколкостотин метра нагоре по течението. Вероятно шкиперът на влекача е спрял, за да изчака разсейването на мъглата.

— Добре, речен патрул, дръж ме в течение на проблема с локатора.

— Разбира се, команден пункт. Речният патрул изключва.

Блакаул се облегна назад и прехвърли наум потенциалните опасности. Със замряло речно движение рискът някой кораб да се блъсне в „Игъл“ беше малък. Радарът на катера на бреговата охрана, независимо от смущенията, все пак работеше. А всякакво покушение от брега се изключваше, тъй като поради липсата на видимост улучването на яхтата ставаше почти невъзможно. Изглежда, мъглата се оказа всяко зло за добро.

Блакаул погледна към часовника. Оставаше една минута до смяната на постовете. Той бързо препрочете плана за сигурност, включващ имената на агентите, района, в който те трябваше да патрулират по график и часовете на смените. Обърна внимание, че агент Лайл Брок трябва да заеме пост номер седем — на самата яхта, а агент Карл Поласки е определен за пост номер шест, който се намираше на кея.

Той натисна бутона на предавателя и заговори в малкото микрофонче, прикрепено към слушалките му.

— На вниманието на всички постове. Часът е нула два, нула нула минути. Всеки да заеме следващия си пост. Повтарям, всеки да заеме следващия пост по определения му график. — После смени честотите и изрече кодовото име на ръководителя на смяната. — Чичо Сарк, тук командният пункт.

Агент Ед Макграт, ветеран с петнайсетгодишна служба, се обади почти веднага.

— Чичо Сарк слуша.

— Кажи на постове номера шест и седем да следят зорко реката.

— Няма да видят много нещо през тази пелена.

— Колко гъста е около пристанищния район?

— Просто казано, трябвало е да ни раздадеш бели бастуни с червени шипове.

— Прави каквото ти е по силите.

Една лампичка замига и Блакаул прекъсна връзката си с Макграт и отговори на постъпващото обаждане.

— Команден пункт.

— Тук речният патрул, команден. Който и да е тоя, дето се набърква в радарните ни сигнали, май вече предава без прекъсване.

— Хващаш ли нещо?

— Четирийсет процента от географския дисплей на осцилоскопа е затъмнен. Вместо белези приемаме голямо назъбено петно.

— Разбрано, речен патрул, ще предам съобщението на отговорния специален агент. Може би той ще съумее да проследи смущението и да спре всякакви по-нататъшни предавания.

Преди да извести Оскар Лукас в Белия дом за проблема с локатора, Блакаул се обърна и внимателно огледа телевизионните монитори. Те не отразяваха никакъв различим образ, само смътни сенки, които преминаваха вълнообразно като призраци.

 

 

Агент Карл Поласки пренагласи формованата тапа за уши на радиоприемника си „Моторола“ НТ-220 и избърса овлажнените си мустаци а ла Бисмарк. Вече четирийсет минути стоеше на пост на пристана и се чувстваше прогизнал и напълно нещастен. После попи влагата от лицето си и му се стори странно, че е мазна.

Зарея поглед към прожекторите над него. Те изпускаха слаб жълтеникав ореол, но в краищата им се получаваше призматичен ефект и там светлината преливаше в цветовете на дъгата. От мястото, където стоеше — почти в средата на деветметровия док, „Игъл“ бе изцяло скрита от тягостната мъгла. Не се виждаше нито палубата, нито светлините на мачтата.

Поласки закрачи по протритите дъски, като от време на време спираше и се ослушваше. Но не чуваше нищо друго, освен лекия плисък на водата около пилотите и тихото бръмчене на генераторите на яхтата. Намираше се на няколко стъпки от края на пристана, когато „Игъл“ най-сетне се изтръгна от сивите пипала на мъглата.

Той подвикна тихо на агент Лайл Брок, който се намираше на пост номер седем на борда.

— Ей, Лайл, чуваш ли ме?

Глас, малко по-висок от шепот, отвърна:

— Какво искаш?

— Даваш ли чаша кафе от камбуза?

— Следващият пост се сменя след двайсет минути. Можеш сам да си я вземеш, когато се качиш на борда и заемеш мястото ми.

— Не мога да чакам двайсет минути — изнегодува тихо Поласки. — Вече съм мокър до кости.

— Лоша работа, ама ще трябва да изтърпиш.

Поласки знаеше, че Брок не бива да напуска палубата при никакви обстоятелства, но го подкачи добродушно:

— Е, и ти ще ми поискаш услуга, ще видиш тогава.

— Като каза услуга, къде отивам оттук, че забравих?

— На пост номер осем, на осемдесет метра надолу по брега.

— Благодаря.

— Ако пък искаш да узнаеш къде е девети пост, това вече ще ти струва чаша кафе — захили се Поласки.

— Майната ти. Ще го имам предвид.

По-късно, по време на смяната на постовете, двамата само си махнаха за поздрав, докато се разминаваха — две неразличими фигури в мъглата.

 

 

Ед Макграт не си спомняше да е виждал толкова гъста мъгла. Подуши въздуха, за да определи странната миризма, която се носеше навсякъде, и най-накрая я охарактеризира като най-обикновена миризма на петрол. Някъде излая куче. Той спря в крачка и нададе ухо. Това не беше проточеният кучешки лай при гонене на дивеч, нито скимтене на подплашен пес, а настоятелно джавкане на куче, вдигнато на крак от непознато присъствие. Не идваше от много далече, ако се съдеше по силата на звука. На седемдесет и пет, най-много на сто метра отвъд охраняемия периметър, прецени Макграт.

Един потенциален убиец би трябвало да е болен или умствено увреден, или и двете, разсъждаваше той, за да броди слепешката из непозната местност в такова време. Досега Макграт, който веднъж се спъна и падна, после нагази един храст и одра бузата си, вече се бе губил три пъти и затова едва ли не се стресна, когато неочаквано се озова пред един караулен пост, преди да е съобщил по радиовръзката за приближаването си.

Кучешкият лай секна изведнъж и Макграт реши, че вероятно котка или някакво диво животно е разлаяло кучето. Стигна до познатата пейка при разклонението на чакълестата пътека и продължи към речния бряг в подножието на яхтата. Заговори в микрофончето, закачено за ревера му.

— Пост номер осем, идвам към теб.

Не получи отговор.

Макграт спря на място.

— Брок, тук Макграт, идвам към теб.

Пак никакъв отговор.

— Брок, чуваш ли ме?

Пост номер осем бе странно смълчан и Макграт се обезпокои. Много бавно и предпазливо той се приближи до патрулирания район. Извика тихо в мъглата и гласът му прозвуча странно усилен от тежката влажност. В отговор получи само мълчание.

— Команден пункт, тук чичо Сарк.

— Давай нататък, чичо Сарк — чу се умореният глас на Блакаул.

— На пост номер осем липсва човек.

— Никаква следа ли няма от него? — Гласът на Блакаул стана значително по-остър.

— Никаква.

— Провери в яхтата — нареди без колебание Блакаул. — Ще се срещнем там веднага щом уведомя щаба.

Макграт обяви край на разговора и забърза по брега към дока.

— Пост номер шест, идвам към теб.

— Тук Ейкън, шести пост. Очаквам те.

Макграт тръгна пипнешком по дока и откри тромавата фигура на агент Джон Ейкън под светлината на един от прожекторите.

— Виждал ли си Брок?

— Шегуваш ли се? — отвърна Ейкън. — Какво мога да видя в тая проклета мъгла!

Макграт закрачи с бърз ход по дока и повтори предупредителното си обаждане. Докато стигна до „Игъл“, Поласки вече го чакаше на палубата.

— Брок ми се губи — съобщи кратко Макграт.

Поласки сви рамене.

— За последен път го видях преди половин час, когато си сменяхме постовете.

— Добре, остани тук, откъм кея. Аз ще ида да хвърля едно око под палубите. И си дръж очите отворени за Блакаул. Той идва насам от командния пункт.

 

 

Когато Блакаул излезе във влажното утро, мъглата беше почнала да изтънява и той видя слабото блещукане на звездите през избледняващия мрак. След като неотклонно обиколи всеки един пост, междувременно видимостта се увеличи и накрая той се затича по пътеката, водеща към кея. Страх затлея в стомаха му, страх от предчувствие, че нещо ужасно се е случило. Агентите не напускат постовете си без предупреждение, без причина.

Когато най-сетне скочи на борда на яхтата, мъглата бе изчезнала като по чудо. Червените светлини на радиоантената оттатък реката проблясваха в прочистения въздух. Той мина бързо покрай Поласки и завари Макграт да седи сам на палубата, загледан като в транс в пространството.

Блакаул се смрази.

Лицето на Макграт беше бледо като гипсова маска на смъртта. В очите му се четеше такъв ужас, че Блакаул веднага си помисли най-лошото.

— Президентът ли? — попита той.

Макграт го погледна безизразно и раздвижи устни, но от тях не излезе звук.

— За бога, президентът невредим ли е?

— Няма го — успя най-подир да промълви Макграт.

— Какви ги приказваш?

— Няма никой — нито президентът, нито вицепрезидентът, нито екипажът, никой.

— Говориш като побъркан! — кресна Блакаул.

— Истина е… самата истина — отвърна безжизнено Макграт.

Блакаул се втурна надолу по най-близката стълба и се затича към каютата на президента. Отвори вратата, без да почука.

Каютата беше празна. Леглото не бе докосвано, в гардероба нямаше дрехи, в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности. Той изпита чувството, че два ледени блока притиснаха сърцето му.

Като в кошмарен сън Блакаул заотваря кабина след кабина. Навсякъде беше едно и също, дори жилищните помещения на екипажа бяха непокътнати и празни. Ужасът стана действителен.

Всички от яхтата бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.