Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (68)

67.

В дванайсет и десет на обяд Алън Моран прекоси главния коридор на Капитолия, слезе по едно тясно стълбище и отвори вратата на затънтен кабинет, който ползваше, за да се уединява. Повечето мъже с неговото положение бяха непрекъснато заобиколени от тълпа помощници, но Моран предпочиташе да се движи сам, за да избегне празните приказки.

Той винаги имаше бдителния поглед на антилопа, която оглежда африканската равнина за някой хищник. По студените му очи можеше да се съди, че това е човек, чиято единствена любов е властта, власт, постигната с всякакви средства и на каквато и да е цена. За да получи престижния пост в Конгреса, Моран грижливо бе изграждал плакатния си образ. В обществения си живот той излъчваше религиозен плам — самото олицетворение на дружелюбния свенлив човек с остро чувство за хумор, на добрия съсед, който с охота услужваше с косачката си за трева и изтъкваше миналото си на обществено онеправдан човек, който сам се е издигнал.

В личния си живот представляваше точно обратното. Дълбоко в себе си беше атеист, който гледаше на избирателите си и на обществеността като на невежа паплач, чиито вечни оплаквания му позволяваха да владее и извърта нещата в своя полза. Никога не се бе женил, нямаше близки приятели и живееше като разкаян монах в малък апартамент под наем. Всеки долар отгоре и над насъщните му нужди отиваше в тайното му акционерно дружество в Чикаго, където се прибавяше към капиталите, натрупани чрез незаконни сделки, подкупи и други нечестни вложения. После те се пръсваха и посяваха, за да укрепят основите на властта му и вече почти не бяха останали мъж или жена, заемащи високи постове в бизнеса и правителството, които да не са свързани тясно с него чрез политически услуги или влияние.

Дъглас Оутс, Сам Емет, Мартин Броган, Алън Мърсиър и Джес Симънс, които наскоро бяха освободени от домашен арест, вече чакаха в кабинета му, когато Моран влезе. Всички станаха на крака, докато той заемаше мястото си зад бюрото. От него лъхаше самонадеяност, която не убягна от погледите на посетителите му. Беше им наредил да се съберат в частната му територия и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Благодаря ви, че дойдохте, господа — заговори той с изкуствена усмивка. — Предполагам, че знаете причината.

— Да обсъдим твоята евентуална приемственост на президентския пост — отвърна Оутс.

— Тя не е евентуална — натърти язвително Моран. — По програма Сенатът дава ход на процеса в седем часа тази вечер. Като следващия по ред в изпълнителната власт, чувствам за свой дълг да положа клетвата веднага след това и да поема отговорността да излекувам раните, нанесени от вредните измами на президента.

— Не прибързваш ли много? — попита Симънс.

— Не, ако това означава да попреча на президента да извърши още безобразия.

По лицето на Оутс се четеше съмнение.

— Някои хора може да изтълкуват неоправданата ти реакция, поне докато не се докаже, че Винс Марголин е мъртъв, като неуместен опит да узурпираш властта, особено ако се вземе предвид участието ти в обосновката за свалянето на президента.

Моран изгледа кръвнишки Оутс и отмести поглед към Емет.

— У вас са дрехите на вицепрезидента, намерени в реката.

— Нашите лаборанти от ФБР установиха, че дрехите наистина принадлежат на Марголин — потвърди Емет. — Но според анализите те изобщо не са престоявали във водата две седмици.

— Най-вероятно да са били изхвърлени от водата на брега, където са изсъхнали.

— Казвате, че рибарят, който е дошъл в кабинета ви с вещественото доказателство, твърдял, че ги е намерил да плуват насред реката Потомак.

— Вие сте директор на ФБР — сопна се Моран. — Вие ги разбирате тия работи. Аз тук не съм изправен пред съд.

— Може би ще бъде в интерес на всеки един от присъстващите тук — обади се Оутс с тих глас, — ако търсенето на Марголин продължи.

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Броган. — Ние не можем да го отпишем, докато не намерим тялото му.

— Това положително ще надигне много въпроси — добави Мърсиър. — Например как е умрял.

— Очевидно е, че се е удавил — отвърна Моран. — Вероятно при потъването на „Игъл“.

— Освен това — продължи Мърсиър, — ти изобщо не можеш да дадеш задоволителни обяснения за това кога и как ти и Маркъс Ларимър сте слезли от „Игъл“ и сте заминали за все още пазения в тайна курорт на Карибско море, за да ловите риба.

— Ще отговоря на драго сърце на всички въпроси пред комисията за разследване към Конгреса — заяви Моран. — А не тук и сега пред хора, които ми се противопоставят.

— Трябва да знаеш, че независимо от грешките му ние оставаме верни на президента — каза Оутс.

— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Моран. — Тъкмо затова ви повиках тук днес. Десет минути след като Сенатът гласува, аз ще съм положил клетва за президент. И първият ми официален акт ще бъде да оповестя или оставката ви, или уволнението ви — по ваш избор. Довечера, считано от полунощ, нито един от вас няма да работи за правителството на Съединените щати.

 

 

Тесният павиран път се виеше между високите хълмове, чиито клонове се спускаха стръмно към Черно море. На задната седалка на дългата лимузина „Кадилак Севил“ седеше Владимир Полевой и четеше последния доклад на Алексей Луговой. От време на време той вдигаше поглед и се заглеждаше в изгряващото слънце, което изпълзяваше над хоризонта.

През където и да минеше, лимузината караше всички глави да се обръщат след нея. Направена по поръчка и закупена по нареждане на Полевой, оборудваната с вградени дървени шкафове, цветен телевизор, барче за напитки и стереоуредба кола бе доставена в Москва под предлог да бъде проучена механичната й технология. Малко след пристигането й Полевой си я присвои.

Дългата кола продължи нагоре покрай гористата периферия на една стръмна скала и стигна до огромен дървен портал във висока тухлена стена, където пътят свършваше. Униформен офицер отдаде чест на шефа на КГБ и натисна един бутон. Порталът се отвори към просторна градина, изпъстрена от цветя, и колата бе вкарана и паркирана до дълга едноетажна къща, построена в съвременен западен стил.

Полевой се качи по вита каменна стълба и влезе в преддверието. Там бе посрещнат от секретаря на президента Антонов, който го придружи до маса и столове, разположени на тераса с изглед към морето.

След малко се появи Антонов, следван от миловидна сервитьорка, която носеше огромно плато с пушена сьомга, хайвер и изстудена водка. Антонов изглеждаше в добро настроение и небрежно приседна върху железния парапет на терасата.

— Прекрасна е новата ви дача — отбеляза Полевой.

— Благодаря. Поръчах проекта й на една френска архитектурна фирма. Не ми взеха нито рубла. Е, разбира се, няма да бъде одобрена от държавната строителна комисия след по-щателна проверка. Прекалено буржоазна е на вид. Но какво от това, времената се менят. — После изведнъж смени темата. — Какви са вестите от Вашингтон?

— Президентът ще бъде свален от длъжност — отвърна Полевой.

— Кога?

— До утре по това време.

— Сигурно ли е?

— Напълно.

Антонов вдигна чашата си с водка и я пресуши и момичето веднага я напълни отново. Полевой подозираше, че работата на сервитьорката не беше само да налива водка на президента на Съветския съюз.

— Да не би да си направихме погрешна сметка, Владимир? — попита Антонов. — Да не би да очаквахме да свършим прекалено много неща за прекалено кратко време?

— Никой не може да отгатне ходовете на американците. Постъпките им са непредвидими.

— Кой ще бъде новият президент?

— Алън Моран, говорителят на долната камара на Конгреса.

— Ще можем ли да се сработим с него?

— По думите на осведомителите ми той е нечестен човек, но може да му се влияе.

Антонов се загледа в малка рибарска лодка в далечината.

— Аз лично предпочитам Моран пред вицепрезидента Марголин.

— Определено — съгласи се Полевой. — Марголин е заклет враг на нашето комунистическо общество и твърд привърженик на разширяването на американската военна машина много повече от нашата.

— Нашите хора могат ли да помогнат с нещо, дискретно, разбира се, за влизането на Моран в Белия дом?

Полевой поклати глава.

— Много малко, за да си заслужава риска да правим разобличителна и неудачна пропаганда.

— Къде е Марголин?

— Все още в ръцете на Бугейнвилови.

— Има ли вероятност онази стара азиатска кучка да го освободи навреме, за да отреже пътя на Моран?

— Кой може да предвиди плановете й с точност? — вдигна безпомощно рамене Полевой.

— Ако беше на нейно място, Владимир, как би постъпил?

Полевой се замисли, после отвърна:

— Бих сключил сделка с Моран за отстраняването на Марголин.

— Ще има ли Моран смелостта да го направи?

— Ако един мъж, който е бил държан като затворник в изключително уязвима ситуация, застане между вас и водачеството на една суперсила, как ще действате?

Антонов избухна в силен смях и подплаши една птичка, кацнала наблизо.

— Четеш мислите ми като през рентген, стари приятелю. Разбирам какво имаш предвид — няма да се поколебая да го премахна.

— Американските медии разпространяват изявлението на Моран, че Марголин се е самоубил чрез удавяне.

— Явно, теорията ти почива на здрава основа — отбеляза Антонов. — Може би в края на краищата старицата, наричана „Железният лотос“, ще престане да ни прави услуги.

— Е, поне сделката с нея не ни коства нищо.

— Като стана дума за това, какво е положението със златото?

— Адмирал Борчавски е предприел спасителна операция. Той очаква до три седмици да бъде извадено и последното кюлче.

— Това е добра новина — каза Антонов. — А доктор Луговой? Ще може ли да продължи проекта си след отстраняването на президента?

— Да — отвърна Полевой. — В главата на президента има огромен ценен запас от секретна информация на Съединените щати, който Луговой трябва да измъкне.

— Тогава поддържайте хода на проекта. Снабдете Луговой с допълнителен списък на важни политически и военни личности, които искаме да проучим. От всички американски държавни ръководители, които са слезли от постовете си, се искат съвети, независимо доколко неуспешно са управлявали администрациите си. Капиталистическите маси имат къса памет. Познанията, които настоящият президент притежава и още ще натрупа при срещите си със своите приемници, могат да бъдат от огромна полза за нас в бъдеще. Този път ние ще запазим търпение и ще действаме бавно. Нищо чудно мозъкът на президента да се окаже гъска, която да снесе златни яйца с разузнавателни сведения за идните десетилетия.

Полевой вдигна чашата си.

— Да пием за най-добрия таен агент, когото сме вербували досега.

Антонов се засмя.

— И нека още дълго да продължи да снася.

 

 

В другата половина на света Реймънд Еджли седеше пред пулт за управление и прочиташе данните от хартиената лента на самопишещия уред. Той вдигна очилата над челото си и разтърка зачервените си очи. Независимо от видимата умора в него напираше здраво удържана енергия. Жизнените му сокове кипяха от чувството за надпревара. Възможността да победи своя най-уважаван професионален съперник в игра на психологическа машинация пропъждаше всякаква мисъл за сън.

Доктор Хари Грийнбърг, известен изследовател в областта на психиатрията на лично основание, запали лула с извита дръжка. След като раздуха пожълтялата чашка, той посочи с мундщука към самопишещия уред.

— Няма смисъл да чакаме повече, Рей. Доволен съм, че получихме необходимите данни, за да извършим включването.

— Не ми се иска да прибързваме, преди да съм сигурен, че можем да заблудим Алексей.

— Давай, давай! — настоя Грийнбърг. — Стига си си губил времето, ами атакувай.

Еджли се обърна и огледа десетчленния си екип от психолози. Всички бяха насочили очаквателни погледи към него. Тогава той кимна и рече:

— Добре. Пригответе се да прехвърлим мисловната връзка от присадката на президента в нашия централен компютър.

Грийнбърг се приближи до екипа и даде наставления на всеки един поотделно, после провери два пъти процедурите. Трима от психолозите заеха места пред компютърния пулт за управление с пръст върху съответните бутони. Останалите огледаха показанията на екраните и проконтролираха данните.

Еджли нервно избърса длани с носна кърпа. Грийнбърг застана леко встрани и зад него.

— Не бива да се намесваме по време на мисловен процес или насред инструкциите на Луговой — предупреди Грийнбърг.

— Знам — отговори Еджли, без да отмества поглед от показанията на транслатора на мозъчните вълни. — Освен това компютърното ни предаване трябва да съвпада съвсем точно с ритъма на сърцето и другите му жизнени функции.

Програмистът зададе командата на компютъра и зачака. Всички бяха вперили погледи в празния екран, който щеше да покаже успех или провал на работата им. Минутите се нижеха, никой не продумваше; единствените звуци идваха от тихото бръмчене на електронната апаратура, докато компютърът се приготвяше за милисекундата, в която щеше да приеме командата. Изведнъж на екрана се изписа: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ВРЪЗКИТЕ ОСЪЩЕСТВЕНО.

Всички изпуснаха колективна въздишка на облекчение, отново се разприказваха и се здрависваха един с друг със същото онова въодушевление, което изпълва центъра за управление на полетите на НАСА след успешно изстрелване на ракета.

— Дали Луговой ще се хване на въдицата? — попита Еджли.

— Не се безпокой. Никакво подозрение няма да мине през ума му. Егото на Алексей Луговой никога няма да му позволи да си помисли, че някой може да го изиграе. — Грийнбърг изпусна кръгче дим от лулата си. — Той ще налапа всичко, което му подадем, и ще го препрати в Москва, мислейки се за дар божи в шпионажа.

— Надявам се — рече Еджли, попивайки потта от челото си. — Следващата стъпка е да преместим президента в болницата „Уолтър Рийд“ и да махнем присадката.

— Всяко нещо по реда си — каза Грийнбърг и извади бутилка шампанско, докато един от психолозите раздаваше чашите.

Разнесе се пукот на изстреляна коркова тапа и чашите бяха напълнени. Грийнбърг вдигна тост усмихнат.

— За доктор Еджли, който току-що върна КГБ с десет години назад!