Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (2)

1.

25 юли 1989, залива Кук, Аляска

Черни облаци се носеха заплашително над морето откъм остров Коудиак и превръщаха наситения синьо-зелен цвят на повърхността в оловносив. Оранжевото зарево на слънцето угасна като духната свещ. За разлика от повечето бури, които нахлуваха от залива Аляска и пораждаха ветрове със скорост от осемдесет до сто и шейсет километра в час, тази донесе умерен бриз. Заваля дъжд, отначало слаб, после се превърна в порой, който зашиба морето до бяла пяна.

Застанал на крилото на капитанския мостик на катера на бреговата охрана „Катауаба“, лейтенант командир Еймос Доувър се взираше през бинокъла, напрягайки се да проникне с поглед през проливния дъжд. Имаше чувството, че гледа в блещукаща театрална завеса. Видимостта бе намаляла до четиристотин метра. Усещаше дъжда по лицето си студен и още по-студен, когато се процеждаше през високо вдигнатата яка на шубата му и капеше във врата му. Накрая той изплю подгизналата цигара през борда и влезе в сухата и топла кабина на щурвала.

— Радар! — извика той рязко.

— Виждам го на шестстотин и петдесет метра право напред и приближава — отвърна операторът, без да вдига поглед от мъничките изображения върху екрана.

Доувър разкопча шубата си и избърса мокрия си врат с носна кърпа. Последното нещо, което очакваше, беше да си има неприятности в умерени атмосферни условия.

Рядко се случваше някой кораб от риболовна флота или частен плавателен съд да изчезне посред лято. Сезонът, в който заливът ставаше опасен и непрощаващ, беше зимата. Тогава леденият арктически въздух се сблъскваше с по-топлия, който се надигаше от течението Аляска и активизираше невероятни ветрове и яростни вълни, които разбиваха корпусите и заледяваха палубните конструкции, докато плавателният съд станеше неустойчив, прекатурваше се и потъваше като тухла.

От плавателен съд, представил се като „Ейми Мари“, се бе получил сигнал за бедствие. След едно набързо изпратено SOS бе съобщено местоположението по системата „Лоран“ и думите „… мисля, че всички умират“.

На повторните повиквания с искания за допълнителна информация радиото на борда на „Ейми Мари“ остана глухо.

За търсене по въздуха не можеше и дума да става, докато времето не се изяснеше. Всички кораби в радиус от сто морски мили промениха курса си и се задвижиха с пълна пара, за да откликнат на сигналите за помощ. Доувър сметна, че поради по-високата си скорост „Катауаба“ ще стигне пръв до нуждаещия се съд. Мощните му дизелови двигатели вече изпревариха един товарен кораб и един риболовен, оставяйки ги да се клатушкат далеч зад него.

Доувър беше огромен като мечка и бе отдал дължимото си в морски спасителни операции. Прекарал дванайсет години в северни води, той упорито даваше отпор на всяка садистична прищявка от страна на Северния ледовит океан. Беше жилав и издръжлив човек, с бавни и тромави движения, но умът му работеше като сметачна машина и екипажът му винаги благоговееше пред него. За време по-малко, отколкото му отнемаше да програмира корабните компютри, можеше да изчисли фактора вятър и отклонението на водното течение и да определи местоположението на даден кораб, на останки от кораб или на всеки оцелял, и то с безпогрешна точност.

Буботенето на двигателите под краката му като че ли ставаше все по-неудържимо. Подобно на отвързана хрътка „Катауаба“ сякаш беше надушила следата на набелязаната си жертва. Лошо предчувствие изпълни моряците. Без да обръщат внимание на дъжда, те се струпаха на палубите и на крилата на мостика.

— Четиристотин метра — долетя гласът на радарния оператор.

Тогава един моряк, вкопчен за носовия флагщок, размаха енергично ръка, сочейки нещо в дъжда.

Доувър надникна през вратата на кормилната рубка и извика през мегафона:

— На повърхността ли е?

— Плава като гумено пате във вана — провикна се в отговор морякът през събрани като фуния длани.

Доувър кимна към лейтенанта на вахта.

— Намали оборотите.

— Обороти на една трета — потвърди дежурният лейтенант, докато раздвижваше няколко лоста на автоматичното табло на кораба.

„Ейми Мери“ бавно изплува през завесата от дъжд. Всички очакваха да видят плавателния съд наполовина във водата в потъващо положение. Но той стоеше гордо на повърхността, полюшвайки се върху леките вълни, без никакви признаци, че е в беда. Имаше нещо неестествено в тишината, която го обгръщаше, нещо необичайно, почти призрачно. Палубите му бяха безлюдни, а и поздравът на Доувър през мегафона остана без ответ.

— Прилича ми на кораб за ловене на раци — смотолеви под носа си Доувър. — Стоманен корпус, дълъг около трийсет и три метра. Вероятно е от някоя корабостроителница в Ню Орлиънс.

Радистът подаде глава от радиорубката и направи знак на Доувър.

— Съобщение от служба „Регистри“, сър. Собственикът и шкиперът на „Ейми Мари“ е Карл Кийтинг. Домуване — пристанището на Коудиак.

Доувър отново приветства странно смълчания кораб, като този път извика Кийтинг по име. Пак нямаше отговор.

„Катауаба“ бавно се завъртя и се отдалечи на стотина метра, после спря машините и се понесе по течението успоредно на кораба.

Металните кошове за раци бяха прилежно подредени върху пустеещата палуба, а от комина излизаше тънка струйка дим, която подсказваше, че дизеловите двигатели работят на празен ход в нулево положение. През страничните отвори и прозорци на кормилната рубка не се забелязваше никакво движение на хора.

На борда на кораба щяха да се качат двама водоспасители — мичман Пат Мърфи и лейтенант Марти Лорънс. Без обичайните кратки размени на думи, двамата надянаха защитните си облекла, които щяха да ги предпазят от ледената вода, ако случайно паднеха в морето. Не помнеха вече колко пъти бяха извършвали рутинни проверки на чуждестранни риболовни плавателни съдове, отклонили се по-навътре от дългата двеста мили риболовна граница на Аляска, но тази проверка нямаше нищо общо с рутинната. Те се качиха в малка гумена лодка „Зодиак“ с извънбордов двигател и потеглиха.

Само след няколко часа щеше да се мръкне. Пороят се бе превърнал в лек ръмеж, но вятърът се бе усилил и морето стана бурно. Над „Катауаба“ се слегна зловеща тишина. Никой не продумваше; сякаш всички се страхуваха да издадат звук поне докато не се развалеше магията, направена от неизвестността.

Моряците наблюдаваха как Мърфи и Лорънс вързаха малкия си плавателен съд за кораба за лов на раци, качиха се на палубата и изчезнаха през вратата на главната кабина.

Изминаха няколко дълги минути. От време на време някой от водоспасителите се появяваше на палубата за миг и пак хлътваше в един от люковете. Единственият звук от кормилната рубка на „Катауаба“ идваше от атмосферните смущения по отворения високоговорител на радиотелефона, пуснат на най-силно и настроен на аварийна честота.

Изведнъж толкова неочаквано, че дори Доувър трепна от изненада, в кормилната рубка отекна гръмко гласът на Мърфи.

— „Катауаба“, тук е „Ейми Мари“.

— Продължавай, „Ейми Мари“ — отвърна Доувър в микрофона.

— Всички тук са мъртви.

Думите прозвучаха толкова сурово, толкова ясно, че в първия момент никой не можа да ги възприеме.

— Повтори.

— Никой от тях няма пулс. Дори и котката е пукясала.

Спасителната група не открила нищо друго, освен кораб с мъртъвци. Тялото на шкипера Кийтинг лежало върху палубата с главата облегната на преградната стена, под радиотелефона. Труповете на екипажа на „Ейми Мари“ били разпръснати из целия кораб — в камбуза, в столовата, в спалните помещения. Лицата им били застинали в изкривен от ужас израз, крайниците им — в най-причудливи пози, сякаш насилствено са изкарали от себе си последните минути на живота си. Кожата им добила особен черен цвят, а кръвта им изтекла от всеки отвор на тялото. Сиамската котка била просната до дебело вълнено одеяло, разнищено от нея в предсмъртната й агония.

Докато слушаше описанията на Мърфи, по лицето на Доувър се изписа повече почуда, отколкото шок.

— Можеш ли да определиш причината? — попита той.

— Не ми идва на ум дори предположение — отвърна Мърфи. — Няма признаци за насилие. Няма белези по телата, а кръвта им е шуртяла като на заклани свине. Изглежда, каквото и да ги е убило, то е поразило всички едновременно.

— Бъди в готовност.

Доувър се обърна и огледа лицата около себе си, за да открие корабния хирург, капитан трети ранг Исак Тейър.

Доктор Тейър беше най-известният човек на борда. Ветеран от бреговата охрана, той отдавна бе заменил луксозните кабинети и високия доход от лекарската практика на сушата за тежките изпитания на морските спасителни операции.

— Какво е твоето мнение, докторе? — попита Доувър.

Тейър сви рамене и се усмихна.

— Както изглежда, ще трябва да направя посещение на място.

Доувър закрачи нетърпеливо по мостика, а доктор Тейър се качи във втора лодка „Зодиак“ и прекоси водното пространство, което разделяше двата плавателни съда. Доувър нареди на кърмчията да разположи „Катауаба“ така, че да е готов да вземе другия кораб на буксир. Беше се съсредоточил в маневрата и не забеляза радиста, застанал до него.

— Току-що дойде съобщение, сър, от пилот, превозващ продоволствия за група учени на остров Огъстин.

— Това после — грубо отсече Доувър.

— Спешно е, капитане — настоя радистът.

— Добре, прочети само същественото.

— „Цяла група учени мъртва.“ После следва нещо неразбираемо, което разчитам като „Спасете ме“.

Доувър го погледна безизразно.

— Това ли е всичко?

— Да, сър. Опитах се отново да установя радиовръзка с него, но не получих отговор.

На Доувър не му беше нужно да поглежда картата, за да научи, че Огъстин беше необитаем вулканичен остров, намиращ се само на трийсет морски мили северно от настоящото местоположение на кораба му. Внезапно болезнено прозрение прекоси съзнанието му. Той грабна микрофона и изкрещя в мембраната.

— Мърфи! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Мърфи… Лорънс… Чувате ли ме?

Пак мълчание.

Той погледна през прозореца на мостика и видя, че доктор Тейър вече се прехвърля през бордовата ограда на „Ейми Мари“. За човек с великански ръст като Доувър той можеше да се движи много пъргаво. Бързо грабна мегафона и се втурна навън.

— Докторе! Върни се, слез от този кораб! — прогърмя над водата подсиленият му глас.

Но беше късно. Тейър вече слизаше по стълбата и се загуби от поглед във вътрешността на кораба.

Моряците на мостика гледаха с недоумение капитана. Мускулите на лицето му бяха изопнати и по него бе изписан израз на отчаяние, когато той се затича обратно в кормилната рубка и отново взе микрофона.

— Докторе, тук е Доувър, чуваш ли ме?

Минаха две минути, две безкрайни минути, докато капитанът се опитваше да установи връзка с хората си в „Ейми Мари“. Дори оглушителният писък на сирената на „Катауаба“ не успяваше да изтръгне отговор.

Най-сетне гласът на Тейър се разнесе над мостика със странно ледено спокойствие.

— С прискърбие трябва да съобщя, че мичман Мърфи и лейтенант Лорънс са мъртви. Не откривам никакви признаци на живот. Каквато и да е причината, тя ще порази и мен, преди да успея да се измъкна. Трябва да поставиш този кораб под карантина. Разбираш ли, Еймос?

— Не, не разбирам, но ще го направя.

— Добре. Ще опиша симптомите по реда на появата им. Започвам вече да чувствам замайване. Пулсът ми се увеличи до петдесет. Вероятно съм прихванал заразата чрез кожата. Пулс седемдесет.

Тейър замълча. После заговори на пресекулки.

— Започва да ми се повдига. Краката ми… не ме държат… повече. Силно парещо усещане… в областта на синуса. Вътрешните ми органи са на път да се взривят.

Като по даден знак моряците на мостика на „Катауаба“ наведоха глави по-близо до високоговорителя. Не можеха да повярват, че един човек, когото те познаваха и уважаваха, умира недалеч от тях.

— Пулс… над двеста, болката е… мъчителна. Черна завеса закрива зрението ми. — Последва ясен стон. — Кажи… на жена ми…

Високоговорителят замлъкна.

Шокът в разширените очи на потресения от ужас екипаж беше видим, беше осезаем.

Стиснал юмруци от безпомощност и отчаяние, Доувър гледаше вцепенен гробницата, наречена „Ейми Мари“.

— Какво става — промълви той глухо. — Какво, за бога, покосява там всекиго?