Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (59)

58.

Лорън гледаше с разсеяно опиянение напредващата огнена завеса.

— Да скачаме ли, какво? — попита тя с неопределен тон.

Пит не й отговори веднага — продължи да оглежда накланящата се палуба и прецени, че наклонът е около четирийсет градуса.

— Няма защо да насилваме нещата — каза накрая той с пълно равнодушие. — Разполагаме с още десет минути, преди пламъците да стигнат до нас. Колкото повече се накланя параходът наляво, толкова по-ниско става за скачане. Предлагам междувременно да започнем да хвърляме шезлонги през борда, за да могат горките хора във водата да се задържат на повърхността, докато ги спасят.

За най-голяма изненада Ларимър пръв откликна на предложението. Той награби няколко дървени шезлонга в едрата си прегръдка и започна да ги хвърля през бордовата ограда. По лицето му дори се изписа израз на човек, който се забавлява. Моран, смълчан, безучастен и вцепенен от страх, се бе свил до фалшборда.

— Внимавай да не уцелиш някого от плуващите по главата — предупреди Пит Ларимър.

— Смея ли! — отвърна сенаторът с уморена усмивка. — Нали ако се окаже избирател, ще изгубя гласа му.

След като всички шезлонги наоколо бяха хвърлени през борда, Пит се изправи и започна мислено да преценява обстановката. Силната въздушна струя от пламъците все още не бе станала непоносима. Огънят нямаше да засегне струпалите се на кърмовата палуба хора поне още няколко минути. Той отново си проправи път през гъстата тълпа и отиде да погледне през оградата на левия борд. Вълните долу бяха само на шест метра.

Той извика на Джордино:

— Дай да помогнем на хората. — После се обърна и събра длани пред устата си. — Вече няма време за губене! — закрещя той с пълно гърло, за да надвика глъчта от изплашената тълпа и грохота на пожара. — Хвърляйте се да плувате или ще загинете!

Няколко мъже послушаха съвета му, хванаха за ръка жените си, които се дърпаха, яхнаха перилата и изчезнаха от поглед. Последваха ги три непълнолетни момичета, които с чист плонж се гмурнаха в синьо-зелените вълни.

— Плувайте към шезлонгите и ги използвайте като салове — наставляваше всеки един поотделно Джордино.

Пит отделяше семействата на групи и докато Лорън утешаваше децата, той напътстваше родителите да скочат и да се уловят за някой плаващ шезлонг. После хващаше децата за ръце, прехвърляше ги колкото можеше по-ниско през перилата и ги пускаше във водата, изчаквайки с притаен дъх, докато майката и бащата ги поемеха благополучно.

Огромната огнена завеса пълзеше неумолимо към тях и затрудняваше все повече дишането. От нея прииждаше горещина като от отворена пещ. Пит грубо пресметна, че остават още трийсетина души на борда, но шансовете им да се спасят намаляваха.

Един тромав, дебел мъж се заинати и отказваше да помръдне.

— Морето е пълно с акули — изкрещя той истерично. — По-добре да стоим тук и да изчакаме хеликоптерите.

— Те не могат да кръжат над кораба поради турбулентност на въздуха от силната горещина — поясни търпеливо Пит. — Имате две възможности: да се превърнете в пепел или да пробвате късмета си във водата. Коя избирате? Решавайте по-бързо, че бавите другите.

Джордино се приближи, напрегна силните си мускули и повдигна колебаещия се дебелак. В несмутимия поглед на Джордино нямаше враждебност, нито досада, докато носеше мъжа до бордовата ограда, откъдето безцеремонно го метна през борда.

— Прати ми картичка! — извика той след него.

Забавната сцена като че ли насърчи малцината пътници, които също се двоумяха. Един по един те започнаха да скачат във водата, докато накрая и последната възрастна двойка, подпомагана от Пит, напусна горящия кораб. Тогава Пит се обърна и погледна към Лорън.

— Твой ред е — каза той.

— Не мърдам без колегите си — заяви тя с женска решителност.

Пит погледна през борда, за да види дали във водата до кораба няма струпани хора. Ларимър беше толкова немощен, че едва прехвърли крака през перилата. Джордино му помогна, а в това време Лорън скочи ръка за ръка с Моран. Пит ги наблюдаваше със свито сърце, докато и тримата не се отдалечиха достатъчно от корпуса и се възхити на търпението на Лорън, с което тя подвикваше окуражителни думи на Ларимър и теглеше Моран за яката.

— Трябва да й помогнем — каза той на Джордино.

Приятелят му нямаше нужда от втора покана. Преди да си разменят още някоя и друга дума, Джордино изчезна зад борда.

Пит хвърли последен поглед на „Леонид Андреев“. Въздухът наоколо трептеше от горещите вълни, които изпускаха пламъците, бълващи от всеки отвор. Наклонът надхвърли петдесет градуса и до пълната гибел на кораба оставаха броени минути. Дясното витло се показа над водата и парата, във вид на бели изтезавани облаци, засвистя около водолинията.

Както се бе приготвил да скача, Пит изведнъж застина неподвижен от изумление. С периферното си зрение бе мярнал една ръка, която махаше от прозореца на една кабина на десетина метра от него. Без да се поколебае, той грабна от пода на палубата едно все още мокро одеяло, метна го върху главата си и със седем скока взе разстоянието. Глас от кабината викаше за помощ. Той надникна през прозореца и видя лице на жена с разширени от ужас очи.

— О, божичко, моля ви, помогнете ни.

— Колко души сте?

— Аз и две деца.

— Прехвърлете ми децата.

Лицето изчезна навътре и след миг през тесния прозорец бе избутано момиченце на около шест години. Пит го намести между краката си, придържайки одеялото като палатка над себе си и него. После се появи момиченце на не повече от три години. Колкото и да не беше за вярване, то спеше непробудно.

— Дайте ръката си — каза Пит, макар да виждаше, че е безнадеждно.

— Не мога да се провра оттук! — проплака жената. — Отворът е много малък.

— Тече ли водата в банята?

— Няма налягане.

— Съблечете се гола! — изкрещя от отчаяние Пит. — Използвайте козметиката си. Намажете се цялата с кремовете за лице!

Жената кимна с разбиране и се отстрани от прозореца. Пит се обърна и с двете деца под мишници се затича към перилата. С огромно облекчение зърна Джордино, който плуваше с вдигната глава и гледаше нагоре.

— Ал! — извика Пит. — Дръж!

Дори и да бе изненадан, че вижда Пит, нарамил още две деца, Джордино не се издаде. Той протегна ръце и улови децата без никакво усилие, сякаш бяха футболни топки.

— Скачай! — подвикна той на Пит. — Корабът се преобръща.

Без да губи време да му отговори, Пит се втурна обратно към прозорчето на кабината. С малка частица от съзнанието той разбра, че опитът да спаси майката беше чиста безразсъдност. Вече не съзнаваше какво прави; движенията му като че ли бяха на друг човек, напълно непознат.

Въздухът беше толкова горещ и сух, че потта му се изпаряваше, преди да е проникнала през порите. Жегата от нагорещената палуба се просмукваше в подметките му. Той политна и за малко не падна, когато обреченият кораб изведнъж се разтърси силно и палубата рязко се наклони под увеличаващ се ъгъл наляво. Това беше последната му предсмъртна конвулсия, преди да се прекатури и да поеме пътя към морското дъно.

Пит се озова коленичил пред наклонената стена на кабината, с ръце проврени през прозорчето. Две ръце сграбчиха китките му и той ги задърпа навън. Жената успя да се провре през отвора до кръста. Пит я дръпна още веднъж и измъкна и ханша й.

Пламъците бяха вече зад него и близнаха гърба му. Подът под краката му пропадна. Той хвана жената през кръста и отскочи с нея от кабината миг преди „Леонид Андреев“ да се прекатури — над водата останаха да стърчат само витлата му като дъги, насочени към слънцето.

Буен прилив на вода повлече Пит и жената надолу и ги завъртя като кукли във водовъртеж. Пит се отблъскваше с крака и със свободната си ръка нагоре и виждаше как блестящата повърхност променя цвета си от зелен на син с мъчителна мудност.

Кръвта бучеше в ушите му, а дробовете му като че ли бяха пълни с разгневени оси. Тънко черно було започна да замрежва погледа му. Жената под мишницата му се бе отпуснала напълно и се явяваше нежелателна спънка на изкачването му към повърхността. Той изразходва и последните си глътки кислород и в главата му лумнаха пиротехнически изображения. Единият от взривовете се превърна в яркооранжево кълбо, което все повече се уголемяваше и накрая се пръсна във вид на мигащи светлини.

Пит излезе на повърхността с лице, обърнато към следобедното слънце. С облекчение пое няколко дълбоки глътки въздух, достатъчни да заличат черното було, бученето в ушите и паренето в дробовете. После с няколко бързи кръгови движения притисна корема на жената, за да изкара солената вода от гърлото й. Тя потрепери и започна да повръща и да кашля. Едва когато дишането й почти се нормализира и от гърдите й излезе стон, Пит се огледа за другите.

Джордино плуваше към него и буташе един шезлонг, върху който седяха двете деца. Те не съзнаваха трагедията около тях и весело се смееха на физиономиите, които им правеше Джордино.

— Тъкмо се чудех дали ще се появиш някога — каза той.

— Черен гологан се не губи — отвърна Пит, продължавайки да поддържа майката на децата в хоризонтално положение, докато се възстанови достатъчно, за да се хване за шезлонга.

— Аз ще се погрижа за тях — предложи Джордино. — Ти иди да помогнеш на Лорън. Струва ми се, че сенаторът съвсем е взел-дал.

Пит чувстваше ръцете си като оловни, а тялото — вцепенено от умора, но запори водата с бързи, равномерни движения, докато стигна до изхвърления шезлонг, за който се държаха Лорън и Ларимър.

С посивяло лице и угрижени очи Лорън стоически придържаше главата на сенатора над водата. Пит със свито сърце забеляза, че старанието й е напразно — Ларимър никога вече нямаше да седи в Сената. Лицето му бе на петна и бе почнало да добива тъмноморав цвят. Краят му беше дошъл, но половинвековният живот по скоростната писта изискваше неизбежното „длъжник съм ти“. Сърцето му далеч бе прехвърлило границите на издръжливостта и накрая възмутено бе спряло.

Пит внимателно отдели ръцете на Лорън от тялото на сенатора, за да го избута настрани. Тя проследи трупа с безизразен поглед, сякаш беше някакъв предмет, после извърна глава — не беше в състояние да гледа как Ларимър се отдалечава, полюшван леко от бавните вълни.

— Той заслужава държавно погребение — изрече тя с дрезгав шепот.

— Няма значение — отвърна Пит, — стига да се разбере, че е загинал като мъж.

Лорън като че ли прие довода му. Тя облегна глава на рамото на Пит; сълзи потекоха по лицето й и се смесиха със солената вода.

Пит се извърна и хвърли поглед наоколо.

— Къде е Моран?

— Взе го хеликоптер на Военноморските сили.

— Нима те е изоставил? — не можеше да повярва Пит.

— Пилотът извика, че има само едно място.

— Значи видният говорител на Белия дом оставя една жена да крепи умиращ човек, а той се спасява.

Ненавистта на Пит към Моран пламна със студен пламък. Обсеби го мисълта да забие юмрук в лицето на тоя пор.

 

 

Капитан Покофски седеше в кабината на моторната лодка със запушени уши, за да не чува страшните викове на хората, които се давеха, и писъците на онези, получили изгаряния. Не се решаваше да погледне нито целия този неописуем ужас, нито как „Леонид Андреев“ се изгубва от поглед към морското дъно на две хиляди фатома дълбочина. Капитанът беше жив мъртвец.

Той извърна бездушен, изцъклен поглед към Гайдар Омбриков.

— Защо ме спасихте? Защо не ме оставихте да умра заедно с моя кораб?

Омбриков ясно виждаше, че Покофски е изпаднал в силен шок, но не изпита съжаление. Агентът на КГБ бе обучен да приема трагедиите. Дългът му стоеше преди всякаква мисъл за съчувствие.

— Нямам време за ритуалите на морето — рече той студено. — Това, капитанът да стои на мостика и да развява знамето, докато параходът потъва под краката му, е пълна глупост. Държавна сигурност има нужда от вас, Покофски, а и на мен сте ми нужен, за да разпознаете американските законодатели.

— Те може и да са мъртви — промълви сдържано Покофски.

— В такъв случай ще трябва да го докажем — продължи невъзмутимо Омбриков. — Началниците ми няма да приемат нищо друго, освен сигурното разпознаване на телата им. А и ние не бива да пренебрегваме вероятността, че са живи и са някъде във водата.

Покофски закри лице с длани и потрепери.

— Аз не мога…

Преди да успее да довърши мисълта си, Омбриков грубо го изправи на крака и го избута на откритата палуба.

— Дяволите да те вземат! — изкрещя той. — Открий ги!

Покофски стисна зъби и погледна ужасната действителност — плаващи останки от кораба и стотици мъже, жени и деца, които се бореха за оцеляването си. Той потисна звук, напиращ отнякъде дълбоко в него, и лицето му пребледня.

— Не-е-е! — изкрещя Покофски и скочи през борда толкова бързо и неочаквано, че нито Омбриков, нито екипажът успяха да го удържат. Той заплува, за да се отдалечи от моторницата, после се гмурна под вълните, все по-надълбоко, докато бялата му униформа се загуби от поглед под повърхността на водата.

 

 

Лодките, спуснати от контейнеровоза, се придвижваха с максимална скорост към оцелелите, бързо качваха от тях колкото можеха да поберат, разтоварваха човешкия товар и веднага се връщаха сред плуващите, за да продължат спасителната операция. Водата наоколо бе пълна с всякакъв вид останки от кораба, с мъртви тела на различна възраст и с живи, които се преборваха със смъртта. За щастие водата беше топла и никой не бе замръзнал, а и заплахата от поява на акули все още не беше налице.

Една лодка маневрираше близо до Джордино, който помогна да бъдат качени майката и двете й деца. После той се покатери на борда и махна на кормчията да кара към Пит и Лорън. Те бяха сред малцината последни, които оставаха да бъдат натоварени в лодките.

Докато лодката с Джордино се приближаваше към тях, Пит махна за поздрав на ниската, набита фигура, наведена от борда.

— Здравейте! — усмихна се широко Пит. — Какво удоволствие е да ви видим.

— Радваме се, че можем да ви помогнем — отвърна стюардът, същият с когото Пит преди няколко часа се бе разминал на излизане от асансьора на кораба. Той също се усмихваше и разкриваше ред едри горни зъби, разделени от дупка в средата.

Той се наведе, хвана Лорън за кръста и без усилие я прехвърли от водата на лодката. Пит протегна ръка, но стюардът не я пое.

— Съжалявам — рече той. — Нямаме повече място.

— Но как… Какво говорите? — изненада се Пит. — Лодката е почти празна.

— Вие не сте добре дошъл на моя плавателен съд.

— Той изобщо не е ваша собственост.

— Напротив, моя е.

Пит погледна стюарда в пълно недоумение, после бавно извърна глава и съсредоточи поглед в стоящия наблизо контейнеровоз. Името му, изписано върху дясната носова част, беше „Чалмет“, но контейнерите, подредени на главната палуба, носеха надписа „Бугейнвил“. Пит изпита чувството, че някой го ритна в корема.

— За мен нашата среща е щастливо обстоятелство, господин Пит, но се опасявам, че за вас е гибелно.

Пит се втренчи слисан в стюарда.

— Нима ме познавате?

Усмивката на стюарда доби израз на омраза и презрение.

— И то много добре! Вашата намеса в работите на Морски линии „Бугейнвил“ ни струва много скъпо.

— Но кой сте вие? — попита Пит, опитвайки се да печели време и отчаян огледа небето, за да види американски спасителен вертолет.

— Не очаквайте да задоволя любопитството ви — отвърна стюардът с глас не по-топъл от хладилен шкаф.

Лорън, която не бе чула разговора, дръпна стюарда за ръкава.

— Защо не го качвате на борда? Какво чакате?

Той се обърна и свирепо я удари през лицето; тя се прекатури назад и падна върху двама корабокрушенци, които онемяха от изненада.

Джордино, който стоеше на кърмата на лодката, пристъпи напред. Но един моряк сръчно извади изпод седалката автоматична пушка и заби дървената част в корема му. С изкаран дъх, Джордино отвори уста и загубвайки равновесие, се строполи върху ръба на лодката и провеси ръце във водата.

Стюардът стисна устни, гладкото му жълто лице остана безизразно. Само очите му святкаха злобно.

— Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчив, господин Пит. Благодаря ви, че сам дойдохте при мен.

— Проклет да си! — извика пренебрежително Пит.

Стюардът вдигна високо едно гребло.

— Бон воаяж, Дърк Пит!

Веслото се изви надолу и блъсна Пит в дясната част на гърдите му, потопявайки го под водата. Ударът изкара въздуха от дробовете на Пит и предизвика остра болка в гръдния му кош. Той изскочи отново над повърхността и вдигна лявата ръка над главата си, за да се предпази от следващия неизбежен удар. Но малко закъсня. Веслото в ръцете на стюарда перна вдигнатата му ръка и се стовари върху главата му.

Синьото небе почерня, когато съзнанието му го напусна и Пит бавно се свлече под лодката и изчезна от поглед.