Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (11)

10.

Блъскани дълги години от бурите в морето, бидоните, съдържащи нервнопаралитичното вещество, бяха скъсали веригите, с които са били вързани за дървените си гнезда, и сега лежаха пръснати по палубата на товарния трюм. Еднотонните стандартни корабни контейнери, одобрени от Министерството на транспорта, бяха дълги точно двеста и три сантиметра и имаха диаметър седемдесет и шест сантиметра. Бяха с вдлъбнати дъна и сребристи на цвят. Върху всеки контейнер се четяха грижливо изписани със зелена блажна боя военните кодови букви „GS“.

— Преброих двайсет бидона — обади се Пит.

— Точно толкова съдържа липсващата пратка по описа — поясни Мендоса с ясно доловимо облекчение в гласа.

Двамата се намираха в товарния трюм, сега ярко осветен от прожектор, свързан към портативен генератор от „Катауаба“. Близо трийсет сантиметра вода заливаше пода и звуците, които издаваха краката им, докато газеха между смъртоносните бидони, кънтяха в ръждясалите прегради на трюма.

Един от химиците изведнъж изпъна напред облечената си в ръкавица ръка.

— Ето го бидона, причинил теча! — сочеше той възбудено. — Вентилът се е откъснал от резбата.

— Е, Мендоса, доволна ли сте? — попита Пит.

— И още как! — възкликна тя зарадвана.

Пит се доближи до нея дотолкова, че каските им почти се докоснаха.

— Измислихте ли каква ще бъде наградата ми?

— Награда ли?

— Нали сключихме сделка — отвърна той, стараейки се гласът му да прозвучи искрено. — Намерих нервнопаралитичното вещество трийсет и шест часа по-рано от уговореното време.

— Нима ще ме принудите да направя някакво глупаво предложение?

— Ще бъде наивно от моя страна, ако не го сторя.

За нейно облекчение той не можеше да види изчервяването й под шлема. Те бяха на открита радиочестота и всички в помещението чуваха разговора им.

— Избирате странни места за определяне на срещи.

— Мислех си — продължи Пит — за вечеря в Анкъридж. Първо по един коктейл със ситно смлян лед, после пушена сьомга, лос по ремингтънски, печено месо „Аляска“. А след това…

— Достатъчно — прекъсна го тя с нарастващо смущение.

— Ходите ли по приеми?

— Само когато случаят го изисква — отвърна Мендоса спокойно. — А това определено не е такъв случай.

Той вдигна ръце, после ги пусна обезсърчен.

— Тъжен ден за Пит, щастлив — за НЮМА.

— Какво общо има тук НЮМА?

— Ами заразяването е на суша. Няма нужда от подводни спасителни операции. Екипът ми и аз можем да си прибираме багажа и да си вървим у дома.

Шлемът й се поклати едва-едва.

— Хитро отстъпление, господин Пит, да прехвърлите проблема право в ръцете на военните.

— А те знаят ли? — попита сериозно Пит.

— Секунди след като вие съобщихте, че сте открили „Пайлъттаун“, военното командване в Аляска бе уведомено за случая. Група за обезвреждане на химическо военно оръжие вече е тръгнала от сушата, за да отстрани отровата.

— Светът винаги аплодира експедитивността.

— Но за вас това не е от значение, нали?

— Разбира се, че е от значение — възрази Пит. — Само че моята работа приключи и ако нямате някъде другаде разливане и още мъртви тела, аз потеглям към къщи.

— Ама че упорит циник!

— Кажете „да“.

Удар, отбиване, удар. Той я бе хванал натясно. Тя се чувстваше като в капан, оградена отвсякъде, и се ядоса на себе си, че това й харесваше. Отговори му, преди да успее да оформи някакъв отказ:

— Да.

Мъжете в товарния трюм преустановиха работата си сред количеството отрова, достатъчно да убие половината от населението на земята и заръкопляскаха глухо поради ръкавиците си, завикаха насърчително и засвириха в микропредавателите си. Мендоса изведнъж проумя, че акциите й на борсата Дау Джоунс скочиха. Мъже изразяваха възхищението си от жена, която можеше да върши мръсна работа, без да е кучка.

 

 

По-късно Доувър завари Пит да оглежда замислен с фенерчето си малък люк. Навътре в мрака светлината намаляваше и хвърляше само матови отблясъци върху мазната вода, която се просмукваше от товарния трюм.

— Какво си си наумил? — попита го Доувър.

— Смятам да извърша малко проучване — отвърна Пит.

— Няма да стигнеш много далеч оттук.

— Накъде ли води този люк?

— Към тунела на гребния вал, но той е наводнен почти догоре. Ще ти трябва резервоар за сгъстен въздух, за да минеш през него.

Пит задвижи фенерчето си по предната преграда, докато лъчът попадна върху малък капак на люк над горното стъпало на стълба.

— Къде се излиза оттук?

— Би трябвало към товарен трюм номер четири.

Пит само кимна и се заизкачва по ръждясалите стъпала, следван плътно от Доувър. Отмести със сила залостващите капака резета, отвори го и слезе в следващия трюм, последван отново от Доувър. Бързо обхождане с фенерчетата им установи, че трюмът е съвсем празен.

— Корабът трябва да е пътувал с баласт — изрази гласно мислите си Пит.

— Така изглежда — отвърна Доувър.

— Сега накъде?

— Нагоре по още една стълба към пасажа, минаващ между резервоарите за питейна вода, който ще ни отведе в складовете за провизии.

Двамата бавно си запроправяха път през вътрешността на „Пайлъттаун“ с чувството, че са гробокопачи, проучващи гробище посред нощ. Едва ли не очакваха зад всеки ъгъл да изскочат скелетите на екипажа. Но нямаше никакви кости. Предполагаше се, че жилищните помещения на моряците ще изглеждат като при годишна разпродажба в „Маси“ — дрехи, лични вещи и разни други принадлежности трябваше да лежат пръснати наоколо от моряците, напускащи бързо кораба. Вместо това непрогледно тъмната вътрешност на „Пайлъттаун“ наподобяваше на тунелите и кухините на пустееща пещера. Само дето плъхове не се мяркаха.

Шкафовете за хранителните припаси бяха празни. По рафтовете в каюткомпанията не бе останала нито една чиния или чаша. Дори тоалетната хартия в тоалетните липсваше. Пожарогасители, брави, мебелировка — всичко, което е могло да бъде отвинтено от болтовете или е представлявало някаква стойност, беше изчезнало.

— Чудна работа — измърмори под носа си Доувър.

— И аз си помислих същото — каза Пит. — Корабът явно е бил опоскван систематически.

— Сигурно вехтошари са се качили на борда и са отнесли всичко в годините, когато той е плавал без посока.

— Вехтошарите оставят след себе си пълна бъркотия — изрази несъгласие Пит. — А който и да стои зад тая работа, е бил човек с култ към реда.

Имаше нещо зловещо в обиколката им из кораба. Сенките им пробягваха по тъмните стени на коридорите и ги следваха покрай смълчаните и изоставени машинарии. Пит закопня да види отново небето.

— Невероятно — промълви Доувър, все още поразен от онова, което откриха или по-точно не откриха. — Взели са дори вентилите и измервателните уреди.

— Ако бях комарджия — рече замислен Пит, — щях да се обзаложа, че сме се натъкнали на застрахователна измама.

— Не би бил първият кораб, обявен за изчезнал за пред лондонския „Лойд“ — отбеляза Доувър.

— Каза ми, че според съобщението на екипажа, те са напуснали „Пайлъттаун“ по време на буря. Че са го напуснали, това е ясно, но не са оставили след себе си нищо, освен гола, безстойностна черупка.

— Лесно може да се провери — каза Доувър. — Има два начина да офейкаш от кораб в открито море. Отвърташ водните кранове и го оставяш да се пълни с вода или пък взривяваш дъното му с експлозиви.

— Ти как би постъпил?

— Наводняването през крановете може да отнеме двайсет и четири часа, че и повече. Достатъчно време, за да бъде забелязан от минаващ плавателен съд. Аз бих избрал взривяването. Бърз и подъл начин — пращаш го на дъното само за минути.

— Понякога трябва да предпазиш експлозивите от детонация.

— Това е само на теория.

— Следващ въпрос — продължи Пит. — Къде ще разположиш зарядите?

— В товарните трюмове, в машинното отделение — предимно на онези места в корпуса, които са дълбоко под водолинията.

— В задните трюмове няма следи от взривени заряди — отбеляза Пит. — Значи остават машинното и предните трюмове.

— Стигнали сме точно до тях — каза Доувър. — Няма да е зле да хвърлим по едно око.

— Ще стане по-бързо, ако се разделим. Аз ще претърся машинното, а понеже ти познаваш по-добре кораба от мен…

— Да ида в предните трюмове — изпревари го Доувър.

Огромният гвардеец от бреговата охрана пое по един люк, подсвирвайки си тихичко бойна песен. Силуетът на едрото му тяло и мечешката походка, очертаван от трепкащата светлина от фенерчето, ставаше все по-малък и накрая изчезна.

Пит започна да оглежда лабиринта от парни тръби, водещи към стари, отживели времето си парни бутални двигатели и котли. Пътеходните решетки над съоръженията бяха почти целите проядени от ръжда и той стъпваше внимателно по тях. Във въображението му машинното отделение като че ли оживя — сякаш чуваше скърцане и стенене, жужене, идващо от вентилаторите, шепнещи звуци.

Откри два водни крана. Ръчните им колела бяха замръзнали в затворено положение.

Теорията за крановете отпада, помисли си Пит.

Ледени тръпки полазиха по гърба му и обхванаха цялото му тяло и той схвана причината — батериите, захранващи нагревателя в защитния му костюм, бяха на път да се изтощят. Той изключи за миг фенерчето. Непрогледната тъмнина като че ли го задуши. Светна го отново и бързо задвижи лъча наоколо, сякаш очакваше призраците на екипажа да протегнат ръце към него. Само че нямаше никакви призраци. Нямаше нищо, освен влажни метални стени и износени съоръжения. Можеше обаче да се закълне, че почувства тресене, придружено със стържещ звук, сякаш извисените над него двигатели заработиха.

Пит тръсна глава, за да прогони фантомите в главата си и започна методично да изучава стените на корпуса, като пълзеше между помпите и покритите с азбест тръби, които се виеха през черния мрак към никъде. Той се срути по една стълба в дълбока метър и осемдесет мазна вода. Успя с мъка да се хване за стълбата и се измъкна от видимите прегръдки на смъртта и на противната воняща трюмна вода. Костюмът му почерня от машинно масло. Останал без дъх, той увисна за миг на стълбата, полагайки съзнателно усилие да се съвземе.

Едва тогава забеляза предмет, слабо открояващ се в бледнеещия край на светлинния лъч. Това беше корозирала алуминиева кутия с размер почти колкото двайсетлитрова туба за бензин, завързана с жица за една греда, заварена върху вътрешните плочи на корпуса. Пит бе зареждал експлозиви при изпълнение на морски спасителни проекти и веднага разпозна детонаторния механизъм, закрепен на дъното на алуминиевата кутия. От нея през решетката се проточваше електрически проводник към палубата отгоре.

Пот обливаше тялото му, но той трепереше от студ. Остави взривното устройство на мястото му и се закатери обратно по стълбата. После започна да проверява двигателите и котлите.

Не се виждаха никакви обозначения — нито името на производителя, нито щемпел с дата, поставен от инспектор. Където и да е имало метална табелка за разпознаване, тя бе свалена. Където и да е имало букви или номера, щамповани в метала, те бяха изпилени до основи. Най-накрая, след като провери безбройните ъгълчета и пролуки, щастието му се усмихна и той напипа през ръкавицата си лека издатина. Беше малка метална пластинка, под един от бойлерите, скрита отчасти от натрупана грес. Той изстърга мръсотията и насочи светлината върху вдлъбнатата повърхност. На нея пишеше:

НАЛЯГАНЕ 220 фута/кв. цол

ТЕМПЕРАТУРА 230°С

НАГОРЕЩЕНА ПОВЪРХНОСТ 5,017 кв. фута

ПРОИЗВЕДЕН ОТ ЗАВОДА ЗА ЧУГУН И ПАРНИ КОТЛИ „АЛХАМБРА“

ЧАРЛСТЪН, ЮЖНА КАРОЛИНА

СЕРИЕН №38874

Пит запомни серийния номер, после се върна там, откъдето бе почнал да проверява. Отпусна се изтощен на палубата и опита да си почине, въпреки че зъзнеше от студ.

След по-малко от час се върна и Доувър. Носеше под мишница кутия с експлозиви толкова нехайно, сякаш носеше огромна консерва с праскови. След всяко подхлъзване по омаслената палуба изругаваше красноречиво, докато се приближаваше, после спря и седна тежко до Пит.

— Има още четири такива от носа дотук — каза той уморено.

— И аз намерих още една на около дванайсет метра от кърмата — добави Пит.

— Чудно ми е защо не са експлодирали?

— Вероятно часовниковият механизъм не е бил нагласен.

— Часовников механизъм ли?

— Екипажът е трябвало да скочи от кораба, преди да се е взривило дъното на корпуса. Проследи кабелите от кутиите и ще видиш, че те се събират в часовниковия механизъм, скрит някъде на горната палуба. Но когато моряците са разбрали, че става нещо нередно, сигурно е било късно да се върнат обратно на борда.

— Или са се изплашили, че взривът ще избухне в лицето им.

— Това е било.

— И така старият „Пайлъттаун“ започнал легендарното свободно плаване по течението. Изоставен кораб в безлюдно море.

— Как официално се разпознава един кораб?

— Защо питаш?

— От любопитство.

Доувър се задоволи с отговора и вдигна поглед към тънещите в мрак двигатели.

— Ами разпознаването може да стане по много неща — по спасителните жилетки, спасителните лодки, а много често и името му на носа и кърмата се наварява, за да изпъкват буквите. После имаш и металните пластинки на производителя — една външна върху надстройката и една в машинното. А, да, и официалният номер на кораба също е врязан в една от гредите около външната основа на капаците на люковете.

— Ще се обзаложа на една заплата, че ако би могъл да изкопаеш кораба от полите на планината, няма да намериш нито номера му врязан върху люка, нито пластинката на производителя.

— Тогава остава другата, в машинното.

— Проверих. И тя липсва, заедно с обозначенията на производителя.

— Това не е почтено — каза тихо Доувър.

— Адски си прав — отсече Пит. — Не е почтено, и то повече спрямо „Пайлъттаун“, отколкото спрямо задигнатата морска застраховка.

— Не съм в настроение да разнищвам сега загадки — рече Доувър и се изправи тромаво на крака. — Замръзвам, умирам от глад и съм капнал. Предлагам да се връщаме.

Пит се обърна към него и го видя, че продължава да стиска под мишница кутията с експлозиви.

— И нея ли ще вземеш?

— Като доказателство.

— Да не я изпуснеш — подметна Пит с ехидна нотка в гласа.

Те изкачиха стълбището на машинното и забързаха през корабния продоволствен склад, нетърпеливи да се махнат от влажния мрак и да излязат отново на дневна светлина. Изведнъж Пит се закова на място и Доувър, който вървеше с наведена глава, се блъсна в него.

— Какво има?

— Чувстваш ли нещо?

Преди Доувър да отговори, палубата под краката им затрепери и преградните стени зловещо заскърцаха. Звук, наподобяващ приглушен грохот на далечна експлозия, все по-близо и по-близо се приближаваше към тях и миг след това последва невероятно силна ударна вълна. „Пайлъттаун“ се разтресе и запоените му шевове се разцепиха с пронизителен стържещ звук под огромното налягане. Ударната вълна отхвърли двамата мъже в стоманените прегради. Пит успя да се задържи на крака, но Доувър загуби равновесие поради тежкия си товар и се сгромоляса като отсечено дърво върху палубата, като междувременно обаче обгърна металната кутия с две ръце и я притисна плътно към тялото си, за да не я изпусне. Изстена от болка, когато усети, че си е навехнал рамото и коляното. Все още замаян, с мъка се надигна до седнало положение и вдигна поглед към Пит.

— За бога, какво беше това? — задъхан попита той.

— Вулканът Огъстин — отвърна Пит едва ли не равнодушно. — Сигурно е изригнал.

— Господи! Ами сега?

Пит помогна на огромния мъж да стане. Усети напрежението в ръката на Доувър през тежкия му защитен костюм.

— Лошо ли се удари?

— Леко изкълчване, но не вярвам да имам счупване някъде.

— Можеш ли да провериш с напипване?

— Добре съм — излъга Доувър през стиснати зъби. — Ами доказателството?

— Остави го — настоя Пит. — Давай да се измъкваме от този ад.

Без дума повече двамата излязоха от складовото помещение и поеха по тесния пасаж между резервоарите за питейна вода. Пит обгърна с ръка кръста на Доувър и къде с влачене, къде с повдигане, продължи да напредва с него в тъмнината.

Имаше чувството, че пасажът никога няма да свърши. Започна да се задъхва, а сърцето му лудо биеше в гръдния му кош. Едва успяваше да се задържи на краката си, когато старият „Пайлъттаун“ се разтрисаше и разлюляваше от земните трусове. Най-сетне стигнаха до товарен трюм номер четири и едва-едва заслизаха по стълбите. Ръката на Пит се изхлузи от кръста на Доувър и мъжът се стовари на пода. Скъпоценните минути, изгубени, за да завлече Доувър до отсрещната стълба, му се сториха години.

Той тъкмо заизкачва люспестите стъпала, когато силен трясък като от гръмотевица приглуши тъпанчетата му и нещо прелетя покрай него и се удари в палубата. Пит насочи лъча от фенерчето нагоре. В същия миг капакът на люка се откачи и в товарния трюм се изсипаха тонове камъни и скални отломки.

— Качвай се, бързо се качвай! — извика той на Доувър. Дишането му се учести, кръвта бучеше в ушите му. Напрегна цялата си сила и избута нагоре по стълбата деветдесет и девет килограмовия Доувър.

Изведнъж някой извика. Светлинният лъч открои фигура, надвесена от горния люк, нечии ръце сграбчиха Доувър и го изтеглиха нагоре в задния трюм. Пит инстинктивно разбра, че това е Джордино. Дребният набит италианец притежаваше изострено чувство винаги да се появява на подходящо място в подходящия момент.

Веднага след това и Пит се озова горе и пълзешком стигна до трюма, в който бе складирано отровното вещество. Капакът на люка бе все още непокътнат, тъй като наклонът при кърмовата секция не беше толкова стръмен. Когато слезе от стълбата, видя как две ръце с готовност помогнаха на Доувър да се довлече до каютата на горната палуба на относително безопасно място. Джордино хвана Пит под мишница.

— Дадохме жертви по време на труса — съобщи той с мрачно лице.

— Колко души? — попита Пит.

— Четирима ранени, предимно със счупени кости, и един смъртен случай.

Джордино замълча и Пит разбра.

— Мендоса ли?

— Един от бидоните смаза краката й — поясни Джордино с неприсъщ за него сериозен глас. — Получила е фрактура с разкъсване на кожата. Парче кост е пробило костюма й. — Думите му заглъхнаха.

— И отровното вещество е проникнало в кожата й — довърши вместо него Пит и се изпълни с чувство за безпомощност и шок.

Джордино кимна.

— Изнесохме я навън.

Пит отиде при Джули Мендоса, която лежеше върху кърмовата палуба на „Пайлъттаун“. Огромен облак вулканична пепел се издигаше към синьото небе и се понасяше на север, далеч от кораба.

Мендоса лежеше сама, обърната на едната си страна. На ранените им се оказваше първа помощ. Единствено младият офицер от „Катауаба“ стоеше до нея и превиваше конвулсивно тяло, докато повръщаше неудържимо във филтъра си за пречистване на въздуха.

Някой бе свалил шлема на Мендоса. В разпиляната й върху ръждясалата палуба коса блестяха оранжеви искри от залязващото слънце. Очите й бяха отворени и насочени с поглед към небитието, издадената й напред челюст бе застинала в неописуема агония. Кръвта, струяла от отворената уста, от носа и ушите й, вече бе засъхнала в обагрени от слънцето медночервени потоци. Личеше, че е текла дори от ъглите на очите й. И малкото останала незасегната кожа на лицето й вече добиваше синьо-черен цвят.

Единственото чувство, което обзе Пит, беше чувството на коравосърдечен гняв. То се надигна в него, когато той коленичи до жената и заудря юмруци в палубата.

— Това няма да свърши дотук! — озъби се той злобно. — Аз няма да го оставя да свърши дотук!