Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (55)

54.

Същата вечер президентът се появи по националната телевизия, за да съобщи за срещата и споразумението си с президента на Съветския съюз Антонов. В двайсет и три минутното си обръщение той изложи накратко програмата си за подпомагане на комунистическите държави. Наред с това заяви намерението си да премахне бариерите и ограниченията за купуване на американска високоразвита технология от руснаците. Нито дума не спомена за Конгреса. Говореше за търговски спогодби с Източния блок така, сякаш те бяха вече включени в бюджета и пуснати в ход. В заключение обеща, че следващата му задача ще бъде да хвърли цялата си енергия в борба за намаляване на престъпността в страната.

Последвалото негодувание в правителствените среди помете всички други новини. Къртис Мейо и останалите телевизионни коментатори излязоха с унищожителни нападки срещу президента, обвинявайки го в прекрачване границите на властта си. Бяха разбудени духовете на едно империалистическо президентство.

Лидери на партии в Конгреса, останали във Вашингтон по време на ваканцията, проведоха телефонна кампания сред колегите си законодатели, които прекарваха отпуската си в родните си щати, да се върнат в столицата за извънредно заседание. Служителите в Белия дом и Сената, действащи без знанието на техните ръководители Моран и Ларимър, с които не можеха да установят връзка, сплотиха редици срещу президента в двупартиен съюз.

 

 

На другата сутрин Дан Фосет нахлу в Овалния кабинет с изписан по лицето гняв.

— Милостиви боже! Нямате право да действате така, господин президент!

Президентът го погледна най-спокойно.

— Имаш предвид снощното ми изявление ли?

— Да, сър, точно това — отвърна възбуден Фосет. — Вие едва ли не заявихте, че вече осъществявате вашите програми за финансова помощ без одобрението от Конгреса.

— Така ли се е изтълкувало?

— Да.

— Чудесно — рече президентът, потупвайки с ръка по бюрото. — Защото тъкмо това възнамерявам да направя.

Фосет остана като гръмнат.

— Не и съгласно конституцията. Привилегията на президента не се простира чак толкова…

— По дяволите! Не ме учи как да ръководя президентството! — кресна президентът, обзет от внезапна ярост. — Вече няма да се моля и да отстъпвам пред тези самонадеяни лицемери от Капитолия. Единственият начин да постигна нещо, с божията помощ, е да запретна ръкави и да почна да действам.

— Тръгвате по опасен път. Те ще се обединят, за да бойкотират всяко предложение, което им поставите за обсъждане.

— Не, няма да могат! — пак повиши тон президентът, изправи се на крака и заобиколи бюрото, за да застане пред Фосет. — Конгресът ще бъде лишен от възможността да осуети плановете ми.

Фосет го гледаше с изумление и ужас.

— Не можете да ги спрете. Те вече са тръгнали от всички щати и се събират на спешно заседание, за да ви попречат.

— Ако замислят подобно нещо — каза президентът с болнав глас, който Фосет едва разпозна, — очаква ги голяма изненада.

 

 

В ранното утро, когато автомобилното движение беше все още слабо, в града навлязоха от различни посоки три военни колони. От Форт Белвоар по автомагистрала Анакостия се придвижваше на север специален армейски отряд за борба с терористи, а друг такъв, от Форт Мийд, се движеше на юг по Балтимор и Вашингтон Паркуей. По същото време група за действие в критична обстановка от базата на морската пехота в Куонтико напредваше по моста Рошамбо от запад.

Когато дългите редици от петтонните транспортни средства се съсредоточиха във Федералния център, група вертолети за въздушен десант се приземиха на тревата край алеята за разходки пред езерото на Капитолия и изсипаха товара си от ударни части от морски пехотинци от Северна Каролина. Оперативното тактическо съединение от две хиляди души бе събрано от групи за реагиране в извънредни положения, които се намираха в готовност двайсет и четири часа.

Те се разгърнаха и на бърза ръка изкараха всички служители от кабинетите и стаите на Конгреса, на Белия дом и на Сената. После заеха позиции и блокираха всички входове.

Отначало обърканите законодатели и техните помощници помислиха, че това е евакуация вследствие на заплаха от поставена от терорист бомба. Единственото друго обяснение беше необявено военно учение. Когато научиха, че цялото седалище на американския парламент се закрива по нареждане на президента, всички бяха потресени и обидени; събираха се на малки групи по площадите на изток от сградата на Капитолия и изразяваха възмущението си. Навремето Линдън Джонсън се бе заканил, че ще закрие Конгреса, но никой не повярва, че това можеше да се случи.

Увещанията и исканията им не бяха чути от непоколебимите на вид момчета с камуфлажни облекла и с автоматични пушки М-20 и пистолети за борба с размирици в ръка. Един сенатор, известен в цялата страна с либералните си възгледи, се опита да пробие кордона, но двама морски пехотинци със строги лица го изтикаха обратно към улицата.

Войските не бяха обградили или затворили държавните учреждения и независимите агенции. За повечето от федералните служби това беше работа като всяка друга. Улиците останаха отворени и движението се регулираше успешно по начин, който развеселяваше местните жители.

Журналистите от пресата и телевизията се изсипаха на площите около Капитолия. Тревата почти не се виждаше под покривка от кабели и електронна апаратура. Трескавото оживление и тъпканицата пред камерите за интервюта ставаше все по-неудържимо и сенаторите и конгресмените бяха принудени да застанат в редица, за да огласят един по един възраженията си срещу безпрецедентната постъпка на президента.

За голяма изненада повечето американци в страната реагираха със смях, а не с възмущение. Те седяха пред телевизорите си и наблюдаваха случката, сякаш беше цирково представление. Според общото мнение президентът целеше просто да сплаши Конгреса и след ден-два щеше да нареди на военните части да се оттеглят.

 

 

В Държавния департамент Оутс се съвещаваше с Емет, Броган и Мърсиър. Въздухът бе пропит с мъчителното усещане за нерешителност и безпокойство.

— Президентът е пълен глупак, ако си въобразява, че стои над конституционното правителство — заяви Оутс.

Емет погледна Мърсиър право в очите.

— Не проумявам как тъй не си заподозрял какво става.

— Той напълно ме изолира — отвърна Мърсиър смутен. — С нищичко не даде да се разбере какво му се върти в ума.

— Джес Симънс и генерал Меткалф положително не са взели участие в цялата работа — предположи гласно Оутс.

Броган поклати глава.

— Моите източници от Пентагона твърдят, че Джес Симънс категорично е отказал.

— Тогава защо не ни е уведомил? — попита Емет.

— След като Симънс предупредил президента, че прави погрешна стъпка, той кипнал. Команда от военната охрана го съпроводила до дома му, където бил поставен под домашен арест.

— Господи! — възкликна възмутен Оутс. — Положението се влошава.

— А генерал Меткалф?

— Убеден съм, че и той е изказал възраженията си — поясни Броган. — Но Клейтън Меткалф е изряден воин, който е морално задължен да изпълнява заповедите на своя главнокомандващ. Той и президентът са стари близки приятели. Меткалф несъмнено ще изрази предаността си към човека, който го е назначил за началник-щаб, а не към Конгреса.

Оутс избърса въображаема прашинка от плота на бюрото си.

— Президентът изчезва за десет дни и след като се връща почва да действа необмислено…

— „Хъкълбери Фин“ — бавно рече Броган.

— Ако се съди по схемата на поведение на президента през последните двайсет и четири часа — вметна замислен Мърсиър, — този факт изглежда доста убедителен.

— Появи ли се доктор Луговой? — попита Оутс.

— Още не — поклати глава Емет.

— Получихме справка за доктора от нашите хора в Русия — поясни Броган. — От петнайсет години насам той се е специализирал в прехвърляне на мисли. Съветските разузнавателни служби осигуряват огромни средства за научноизследователска дейност. Стотици евреи и други дисиденти, които са изчезвали в ръководените от КГБ заведения за душевноболни, са се превръщали в опитни зайчета. Докторът твърдял, че постигнал голям успех по отношение на превода и контрола на мисълта.

— Ние имаме ли в ход такъв проект? — поинтересува се Оутс.

— Да — отвърна Броган. — Нашият е с кодовото име „Фадъм“ и работи в същата насока.

Оутс постоя с подпряна между ръцете си глава, после се обърна към Емет.

— Все още ли няма следи от Винс Марголин, Ларимър и Моран?

Емет се смути.

— Със съжаление трябва да кажа, че тяхното местонахождение продължава да е неизвестно.

— Смяташ ли, че Луговой е изпробвал и върху тях прехвърлянето на мисли?

— Не ми се вярва — отвърна Емет. — Ако бях на мястото на руснаците, щях да ги държа като резерва, в случай че президентът не следва инструкциите, както е програмирано.

— Съзнанието му може да се изплъзне от контрола им и да реагира непредвидимо — допълни Броган. — Да си правиш шега с мозъка не е точна наука. Няма начин да се предположи каква ще е следващата му крачка.

— Конгресът няма да чака, за да я разбере — обади се Мърсиър. — Те са се разтичали да търсят място за заседание, за да започнат процедури по предявяване на обвинение за държавна измяна.

— Президентът е в течение на това и няма да сглупи — отбеляза Оутс. — Всеки път когато членове на Белия дом и на Сената се съберат за сесия, той ще изпраща военни части да я осуетят. С въоръжените сили зад гърба си, положението е в негови ръце.

— Като се има предвид, че неприятелска външна сила буквално му казва какво да прави, Меткалф и другите от Комитета на началник-щабовете няма да могат повече да го подкрепят — продължи Мърсиър.

— Меткалф отказва да предприеме действия, докато не му предоставим неопровержимо доказателство за опита с контролиране на мисълта — добави Емет. — Аз обаче подозирам, че той просто чака моментът да назрее, за да мине на страната на Конгреса.

— Да се надяваме, че няма да чака прекалено дълго — загрижено каза Броган.

— Значи излиза, че ние четиримата ще трябва да намерим начин да неутрализираме президента — каза замислен Оутс.

— Минахте ли днес покрай Белия дом? — попита Мърсиър.

Оутс поклати глава.

— Не, защо?

— Прилича на военен лагер. Площите наоколо гъмжат от армейски части. Говори се, че никой не може да припари до президента. Съмнявам се, че дори вие, господин секретар, ще бъдете пуснат през главния вход.

Броган се замисли за момент, преди да съобщи:

— Дан Фосет е все още вътре.

— Говорих с него по телефона — каза Мърсиър. — Възразил доста остро срещу действията на президента. Предполагам, че вече е персона нон грата в Овалния кабинет.

— Нужен ни е някой, на когото президентът има пълно доверие.

— Оскар Лукас! — заяви Емет.

— Много правилно — оживи се Оутс и вдигна поглед. — В качеството си на завеждащ Тайните служби той има право да влиза там.

— Някой ще трябва да уведоми Дан и Оскар очи в очи — предложи Емет.

— Аз ще се заема с това — нагърби се доброволно Броган.

— Имаш ли план? — попита Оутс.

— Макар и не през главата ми, моите хора все още измислят нещо.

— Трябва да внимаваме — каза сериозно Емет, — ако смятаме да предотвратим най-лошото опасение.

— Какво е то? — попита Оутс.

— Немислимото — отвърна Емет. — Диктатор в Белия дом.