Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (73)

72.

От свят, отдавна изчезнал, с месингова парна свирка, разцепваща въздуха, с колела, чиито биещи перки разпенваха до бяло морската вода, и бълвайки черен дим от високите два комина, „Стоунуол Джексън“ напредваше към влекача с тромавата грация на бременна красива южнячка, която повдига подгъва на кринолина си, за да прецапа през кална локва.

Кресливи чайки кръжаха над кърмата, където се вееше огромно знаме с пресечените ивици и звездите на Конфедерацията, а на покрива на палубата със сенник един мъж яростно удряше клавишите на старомоден калиоп^[1], изпълнявайки стария национален химн на Юга „Дикси“. Гледката на стария речен кораб, щурмуващ вълните, развълнува мъжете в самолетите над него. Те съзнаваха, че са свидетели на авантюра, която никога повече нямаше да видят.

В богато украсената лоцманска кабина Пит и Джордино бяха вперили погледи в шлепа и влекача, които се извисяваха все по-близо с всяко завъртане на деветметровите колела с перки.

— Прав беше човекът — надвика свирката и калиопа Джордино.

— Кой човек? — попита с пълен глас Пит.

— Оня, дето каза „запазете си конфедеративните пари, Югът отново ще се възроди“.

— Извадихме късмет, че стана точно така — усмихна се Пит.

— Настигаме ги. — Това каза един много дребен, жилав мъж, който въртеше кормилото с диаметър метър и осемдесет с две ръце.

— Те загубиха скорост — потвърди Пит.

— Ако бойлерите не експлодират и милият ни стар любимец се задържи цял сред тези проклети вълни… — Мъжът на кормилото млъкна насред изречението, извърна едва забележимо голямата си глава с бяла брада и изплю тютюнева слюнка, улучвайки със съвършена точност месинговия плювалник, преди да продължи: — След две мили трябва да сме ги стигнали.

Капитан Мелвин Белчърън бе управлявал „Стоунуол Джексън“ в продължение на трийсет от своите шейсет и две години. Той знаеше наизуст всеки буй, завой и фар на пясъчен нанос и речен бряг от Сейнт Луис до Ню Орлиънс. Но сега за първи път извеждаше парахода си в открито море.

„Милият стар любимец“ беше построен през 1915 година в Кълъмбъс, на река Охайо, щата Кентъки. Той беше последният от този тип, който подклаждаше огъня на въображението през златните години на параходството и такъв като него никога вече нямаше да може да се види. Миризмата на горящи въглища, шумът на парния двигател и ритмичният плясък на перките на колелата скоро щяха да принадлежат единствено на историческите книги.

Плиткият му дървен корпус беше дълъг и широк, с размери осемдесет и два на тринайсет. Хоризонталните му, некондензиращи двигатели работеха с около четирийсет оборота в минута. Тежеше малко над хиляда тона и въпреки това газенето му беше само осемдесет и един сантиметра.

Долу, под главната палуба, четирима мъже, плувнали в пот и целите в сажди, яростно хвърляха въглища в пещите под четирите котела с високо налягане. Когато стрелката за налягането започна да пълзи към червената черта, главният инженер, свадлив възрастен шотландец на име Макджийн, овеси шапката си върху манометъра за парата.

Макджийн беше първият, който се съгласи да се включи в преследването, след като Пит извърши аварийно приземяване на вертолета в плитчините близо до Форт Джексън, прегази през водата заедно с Джордино и Хоган, и описа какво е положението. Отначало Макджийн не прикри неверието си, но когато видя раните им, надупчения с куршуми вертолет и чу от заместник-шерифа за мъртвите и ранените агенти на ФБР на няколко мили надолу по реката, той подкладе огъня в котлите, а Белчърън събра корабния екипаж и четирийсет души от Шести луизиански полк, които с викове и крясъци се качиха на кораба и издърпаха две стари артилерийски оръдия.

— Хвърляйте въглища, момчета! — пришпори Макджийн бригадата си от огняри. А той самият приличаше на дявол с козята брадичка и с рунтавите си вежди, осветени от трепкащите пламъци на отворените врати на пещите. — Ако искаме да спасим вицепрезидента, ще ни трябва повече пара.

„Стоунуол Джаксън“ препускаше след влекача и шлепа, сякаш съзнаваше, че изпълнява спешна мисия. Като нов вдигал скорост до петнайсет морски мили в час, но през изминалите четирийсет години не е бил насилван да прехвърли дванайсет^[2]. Сега той пореше водата, следвайки течението, с четиринайсет, после с петнайсет… шестнайсет… осемнайсет мили в час. След като излезе от южния канал, скоростта му стигна двайсет мили, от блестящите капители над комините му изригваха дим и искри.

Мъжете от Шести луизиански полк — зъболекари, водопроводчици, счетоводители, участвали в битките по време на Гражданската война като доброволци — пъшкаха и лееха пот в невзрачните си вълнени униформи в сиво и кремаво, които някога е носела армията на Конфедеративните щати на Америка. Командвани от майор, те трупаха една върху друга огромни бали памук във вид на защитно укрепление. Двете дванайсетфунтови оръдия от Форд Джексън бяха разположени по места на носовата част, а гладките им дула бяха заредени със сачмени лагери, задигнати от машинното отделение на Макджийн.

Пит се загледа в растящата крепост от свързваните с тел бали. Памук срещу стомана, помисли си той, малокалибрени мускети срещу автоматични карабини.

Предстоеше интересна битка.

Лейтенант Грант откъсна поглед от невероятната гледка под крилете на самолета си и установи радиовръзка с плаващия под британски флаг кораб.

— Самолет на Военновъздушните сили за събиране на метеорологични данни нула-четири-нула вика океанографския научноизследователски кораб. Чувате ли ме?

— Да, янки, чуваме ви много ясно — долетя в отговор бодър глас като от игрище за крикет. — Тук е английският военен кораб „Патфайндър“. С какво можем да ви услужим, нула-четири-нула?

— Вертолет падна във водата на около три мили западно от вас. Можете ли да спасите оцелелите, „Патфайндър“?

— Разбира се, и още как! Нима ще оставим клетите момчета да се удавят?

— Аз ще кръжа над мястото на катастрофата, „Патфайндър“. Следвайте посоката ми.

— Много добре. Поемаме натам. Край.

Грант зае позиция над хората, които се преборваха с водата. Течението на залива беше топло, така че нямаше опасност да загинат от премръзване, но кървящите им рани положително щяха да привлекат акули.

— Май думите ти не оказаха особено въздействие — каза вторият пилот.

— В какъв смисъл?

— Английският кораб не откликна на твоя зов, отдалечава се.

Грант се наведе напред и наклони самолета, за да погледне през страничното стъкло от другата страна на пилотската кабина. Вторият пилот беше прав — носът на „Патфайндър“ се бе завъртял в посока, обратна на мястото на падналия вертолет и се движеше към „Стоунуол Джексън“.

— „Патфайндър“, тук нула-четири-нула — повика го Грант. — Проблем ли имате? Повтарям, проблем ли имате?

Отговор не последва.

— Ако нямам някаква страхотна халюцинация — каза Меткалф, наблюдавайки с изумление видеокартината, — онази стара реликва от времето на Том Сойер се кани да връхлети върху влекача.

— По всичко личи, че е така — подкрепи го Сандекър.

— Според теб откъде изникна?

Сандекър стоеше прав, скръстил ръце пред гърдите си и лицето му засия от въодушевление.

— Ах, ти, Пит! — промълви той. — Ах, ти, хитър, неукротим кучи сине!

— Каза ли нещо?

— Просто размишлявах на глас.

— Какво ли смятат да направят?

— Мисля, че ще атакуват и ще се качат на борда.

— Това ще е лудост, пълна лудост — изропта Меткалф. — Стрелците на влекача ще ги направят на пух и прах.

Изведнъж Сандекър се напрегна, забелязвайки нещо на заден план на екрана. Меткалф не го бе видял, както и никой от останалите, които наблюдаваха картината.

Адмиралът сграбчи Меткалф за ръката.

— Английският кораб!

Меткалф стреснат вдигна поглед.

— Какво английският кораб?

— Милостиви боже, виж какво става. Той ще прегази парахода!

Меткалф забеляза, че разстоянието между двата плавателни съда бързо се скъсяваше, забеляза и пенестата диря, която „Патфайндър“ оставяше след себе си, докато напредваше с пълен ход.

— Грант! — извика той.

— Слушам, сър.

— Защо английският кораб не се отправи към падналите във водата?

— Съвсем не зная, генерале. Шкиперът потвърди молбата ми за спасяването им, но после тръгна да преследва парахода. Не можах да установя повторна връзка с него. Изглежда, вече не обръща внимание на съобщенията ми.

— Извадете го от строя! — нареди Сандекър. — Предупредете го, че ще предприемете въздушен удар и извадете тия мерзавци от строя!

Меткалф се поколеба, изпълнен с нерешителност.

— Но той плава под британски флаг, за бога!

— Залагам си званието, че това е кораб на Бугейнвил и флагът е за заблуда.

— Но не го знаеш със сигурност.

— Може би. Знам обаче, че ако направи парахода на трески, ще се простим с последния си шанс да спасим Винс Марголин.