Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (10)

9.

На шест хиляди километра и с разлика във времето пет часа напред, в друг часови пояс съветският представител в Световната здравна организация бе останал до късно над бюрото си. В кабинета му в сградата на секретариата на Обединените нации нямаше нищо претенциозно — мебелировката беше евтина и спартанска. Вместо обичайните снимки на руски върховни ръководители, мъртви и живи, единствената украса на стените беше една малка любителска акварелна картина на къща сред природата.

Лампичката на личния му телефонен апарат замига и последва тих звън. Той загледа дълго и подозрително апарата, преди да вдигне слушалката.

— Луговой слуша.

— Кой?

— Алексей Луговой.

— А там ли е Уили? — попита глас със силно нюйоркско произношение, което винаги дразнеше слуха на Луговой.

— Тук няма никакъв Уили — отвърна грубо той. — Сигурно грешите номера. — И рязко затвори телефона.

Луговой имаше безизразно лице, но сега то леко пребледня. Той сви юмруци, пое дълбоко въздух и погледна телефона в очакване.

Лампичката замига и телефонът отново иззвъня тихо.

— Луговой.

— Ама сигурен ли сте, че Уили не е там?

— Уили не е тук! — отвърна той, подражавайки на произношението на гласа и тръшна слушалката на мястото й.

Близо трийсет секунди Луговой остана напълно неподвижен, с притиснати една в друга длани върху бюрото, с наведена глава и поглед, зареян в пространството. После неспокойно потърка с ръка плешивата си глава и нагласи по-удобно очилата си с рогови рамки. Все тъй потънал в мисли, той стана, изгаси съвестно лампите и напусна кабинета.

Слезе с асансьора в главното фоайе и закрачи покрай паното от цветно стъкло на Марк Шагал, символизиращо борбата на човека за мир. Както винаги не му обърна внимание.

На стоянката пред сградата нямаше таксита и той спря едно на Първо авеню. Съобщи адреса на шофьора и седна скован на задната седалка — беше толкова напрегнат, че дори не се облегна назад.

Луговой не се безпокоеше, че може да е следен. Той беше уважаван психолог, спечелил възхищението на развиващите се страни с постиженията си в областта на душевното здраве. Трудовете му върху мисловните процеси и умственото поведение се изучаваха в повечето висши учебни заведения. През шестте месеца, откакто работеше в Обединените нации в Ню Йорк, той се бе опазил „чист“. Не се бе забърквал в никаква шпионска дейност и не поддържаше преки връзки с тайните агенти на КГБ. Негов приятел от посолството във Вашингтон му бе намекнал дискретно, че за ФБР той не е обект на особено внимание и затова го следят само от време на време, и то чисто формално.

Луговой не беше в Съединените щати, за да краде поверителни сведения. Неговата задача далеч прехвърляше всичко, което на агентите от американския контрашпионаж им е идвало наум. Телефонното обаждане беше сигнал, че планът, замислен преди седем години, е вече в ход.

Таксито спря на ъгъла на улиците „Уест“ и „Либърти“, пред хотел „Виста Интернешънъл“. Луговой плати на шофьора, запъти се към хотела и през пищно обзаведеното фоайе излезе на пресечката отзад. Спря и вдигна поглед към внушителните кули на Световния търговски център.

Луговой често се питаше какво прави тук, на това парче земя със стъклени постройки, безброй автомобили, вечно забързани хора и ресторанти и магазини за хранителни стоки на всяка крачка. Това не беше свят, който му допадаше.

Той показа личната си карта на пазача, застанал до един частен експресен асансьор в южната кула, и натисна копчето за стотния етаж. Вратите се плъзнаха настрани и Луговой се озова в откритото фоайе на обединението Морски линии „Бугейнвил“, чиито канцеларии заемаха целия етаж. Обувките му потънаха в дебел бял килим. Стените бяха облицовани с ламперия от ръчно излъскано палисандрово дърво, а богатата украса се състоеше от старинни ориенталски предмети. В ъглите бяха поставени стъклени витрини с антикварна стойност, които съдържаха изящни керамични коне, от тавана висяха редки образци на тъкани с японски рисунки.

Привлекателна жена с големи тъмни очи, нежно, овално азиатско лице и гладка кожа с кехлибарен цвят му се усмихна, докато той се приближаваше.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

— Казвам се Луговой.

— О, да, господин Луговой — каза тя, произнасяйки точно името му. — Мадам Бугейнвил ви очаква.

Тя заговори тихо в интеркома и след малко в сводестата рамка на една врата се появи висока жена с гарвановочерна коса и евразийски черти на лицето.

— Ако обичате, последвайте ме, господин Луговой.

Луговой беше дълбоко поразен. Като повечето руснаци той възприемаше наивно западните начини на делово общуване и погрешно предположи, че служителите в обединението са останали до по-късно на работните си места заради него. Той последва жената по дългия коридор с окачени по стените картини и товарни кораби, развяващи знамето на Морски линии „Бугейнвил“, а носовете им пореха тюркоазносините вълни. Водачката му почука леко на една сводеста врата, отвори я и пристъпи навътре.

Луговой прекрачи прага и се закова на място от удивление. Стаята беше просторна — под с мозайка в сини и златни флорални шарки, масивна заседателна маса, поддържана от десет изваяни фигури на дракони, които сякаш се протягаха към безкрайността. Но онова, което му взе дъха, бяха разположените в меко осветени ниши керамични воини в доспехи и в естествена големина, и конете, изправени на задните си крака в безмълвно величие.

Той веднага разпозна в тях пазачите на гробницата на някогашния китайски император Чин Ших Хуанг Тай. Ефектът беше изумителен. Луговой се почуди как ли са се изплъзнали от правителството на Китай и са попаднали в частни ръце.

— Моля, приближете се и седнете, господин Луговой.

Той бе толкова слисан от великолепието на стаята, че не бе забелязал крехката азиатка, седнала в инвалидна количка. Пред нея имаше абаносово кресло с възглавници от златиста коприна и малка масичка с чайник и чаши върху нея.

— Мадам Бугейнвил — каза той. — Най-после се срещнахме.

Тази жена — главата на корабоплавателната династия Бугейнвил, беше осемдесетгодишна и тежеше почти на половината от същото число килограми. Блестящата й прошарена коса бе прибрана назад в кок. Лицето й изглеждаше изненадващо гладко за възрастта й, която обаче много старото й и слабо тяло издаваше. Луговой бе погълнат от очите й. Те бяха наситеносини и блестяха със свирепост, която го притесни.

— Много сте бърз — кратко отбеляза жената. Гласът й беше тих и ясен, без присъщата за напредналата възраст колебливост.

— Дойдох веднага щом получих кодовото телефонно обаждане.

— Готов ли сте да изпълните проекта си за промиване на мозъка?

— „Промиване на мозъка“ е грозен израз. Предпочитам определението „умствена интервенция“.

— Теоретичната терминология е неуместна — отвърна тя равнодушно.

— От месеци съм готов с екипа си. При наличието на подходяща апаратура можем да започнем след два дни.

— Започвате от утре сутринта.

— Толкова скоро?

— Внукът ми ме уведоми, че идеалните условия са се обърнали в наша полза. Прехвърлянето ще стане довечера.

Луговой несъзнателно погледна часовника си.

— Не ми отпускате много време.

— Удобният случай трябва да се сграбчи веднага щом се появи — каза тя твърдо. — Сключих сделка с вашето правителство и съм на път да изпълня първата половина от нея. Всичко зависи от бързината. Вие и вашият екип разполагате с десет дни, за да довършите вашата част от проекта…

— Десет дни?! — ахна той.

— Десет дни — повтори жената. — Това е крайният ви срок. След него ви оставям на произвола на съдбата.

По гърба на Луговой полазиха тръпки. Не му бяха необходими допълнителни уточнения. Планът беше такъв, че ако някъде се получеше засечка, той и хората му щяха просто да изчезнат — вероятно в океана.

В огромната заседателна зала настъпи тишина. После мадам Бугейнвил се наклони напред.

— Искате ли чай?

Луговой ненавиждаше чай, но кимна.

— Да, благодаря.

— Най-хубавата смес от китайски билки. На дребно на пазара струва двеста долара килограмът.

Той пое предложената му чаша и отпи глътка от учтивост, преди да я сложи на масичката.

— Уведомена сте, предполагам, че работата ми е все още в проучвателен стадий. От петнайсет опита само единайсет излязоха успешни. Не мога да гарантирам безпогрешни резултати в границите на точно определено време.

— По-умни умове от вашия изчислиха колко дни най-много съветниците от Белия дом могат да избегнат журналистите.

Луговой повдигна вежди.

— Но аз разбрах, че обектът ми ще бъде по-обикновен конгресмен, чието временно отсъствие ще остане незабелязано.

— Бяхте нарочно подведен — обясни тя с делови тон. — Вашият генерален секретар и президент реши, че ще е по-добре да не узнаете самоличността на обекта ви, докато не сме напълно готови.

— Ако ми бяхте дали време да изуча характерните му черти, щях да съм по-подготвен.

— Не ми е работа да изнасям лекции по изискванията за сигурност на един руснак — отвърна тя с поглед, който го изгаряше. — Защо, мислите, не се срещнах с вас досега?

Не знаейки какво да отговори, Луговой отпи дълга глътка чай. За селския му вкус беше все едно, че гълта разреден с вода парфюм.

— Трябва да зная кой ще бъде обектът ми — рече той след малко, събрал смелост и отстоявайки на погледа й.

Отговорът й избухна като бомба в пещерообразната зала, отекна в мозъка му и го стъписа. Той имаше чувството, че са го хвърлили в бездънна яма без никаква надежда за бягство оттам.