Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (42)

41.

Владимир Полевой вдигна поглед от бюрото си, когато заместник-директорът му и вторият човек в най-голямата организация за събиране на разузнавателни данни в света Сергей Иранов влезе припряно в кабинета.

— Да не би да са ти нажулили задника с коприва, Сергей, та имаш такъв вид днес?

— Той е избягал — заяви кратко Иранов.

— За кого говориш?

— За Пол Суворов. Успял е да се измъкне от тайната лаборатория на Бугейнвил.

Лицето на Полевой изведнъж пламна от гняв.

— По дяволите! Точно сега ли!

— Обадил се е от уличен автомат от Чарлстън, Южна Каролина, в нюйоркския ни център за тайни действия и е помолил за инструкции.

Полевой стана и нервно закрачи по килима.

— Защо не се е обадил във ФБР да иска инструкции и от тях?! Или да бе поместил обявление в „Ю Ес Ей Тудей“!

— За щастие шефът му веднага ни прати кодово съобщение за случая.

— Е, поне някой е все още с ума си.

— Има още — продължи Иранов. — Суворов е отмъкнал със себе си сенатора Ларимър и конгресмена Моран.

Превлов се спря и се завъртя на пети.

— Идиот! Провали всичко!

— Не бива да обвиняваме изцяло него.

— Как стигна до това заключение? — ехидно попита Полевой.

— Суворов е един от петимата ни най-добри агенти в Америка. Той не е глупав. Просто не е бил информиран за задачата на Луговой и е логично да се допусне, че не е имал ни най-малка представа. Несъмнено, погледнал е на нея с огромно подозрение и е действал както подобава.

— С други думи, постъпил е както са го учили.

— По моему, да.

Полевой сви с безразличие рамене.

— Дано поне да е съобразил да види и да ни каже местоположението на лабораторията. Тогава нашите хора ще могат да отидат там и да измъкнат операцията „Хъкълбери Фин“ от контрола на Бугейнвил.

— Както стоят засега нещата, мадам Бугейнвил може би ще се вбеси и ще прекрати опита.

— И да загуби милиарди долари в злато? Дълбоко се съмнявам. Тя все още държи в алчните си ръце президента и вицепрезидента. Моран и Ларимър не са огромна загуба за нея.

— Нито за нас — добави Иранов. — Бугейнвилови са нашата димна завеса, в случай че американските разузнавателни агенции разкрият „Хъкълбери Фин“. Отвличането на двама конгресмени обаче може да се сметне за военно действие или най-малкото за сериозен конфликт. Ще бъде по-добре просто да се отървем от Моран и Ларимър.

Полевой поклати глава:

— Не още. Познанията им за вътрешното движение на американските военни сили могат да се окажат от неоценима полза за нас.

— Рискована игра.

— Не, ако сме внимателни и бързо ги премахнем, когато или ако капанът щракне.

— В такъв случай първата ни задача ще бъде да ги пазим, за да не ги открие ФБР.

— Суворов намерил ли е сигурно място да ги скрие?

— Не се знае — отвърна Иранов. — От Ню Йорк са му казали само да се обажда на всеки час, докато преразгледат положението и получат нареждания от Москва.

— Кой оглавява тайните ни операции в Ню Йорк?

— Базил Кобилин.

— Предупреди го, че Суворов е в опасност — каза Полевой, — като премълчиш, разбира се, всякаква връзка с „Хъкълбери Фин“. Той има заповед да укрие Суворов и пленниците му на безопасно място, докато уредим бягството им от американска земя.

— Няма да се уреди много лесно. — Иранов издърпа стол и седна. — Американците търсят под дърво и камък изчезналите им държавни ръководители. Всички летища са под зорко наблюдение, а нашите подводници не могат да се доближат по-навътре от осемстотин километра до бреговата им линия, без да бъдат засечени от подводната им предупредителна линия.

— Куба винаги е насреща.

По лицето на Иранов се изписа съмнение.

— Нейните води се пазят строго от американски военноморски части и бреговата охрана, за да пресичат наркотрафика. Аз се противопоставям на всякакво бягство с плавателен съд в тази посока.

Полевой погледна през прозореца на кабинета си, който гледаше към площад „Дзержински“. Предобедното слънце водеше безуспешна битка в опитите си да придаде блясък на мрачните сгради на града. По устните му бавно се появи лека усмивка.

— Не можем ли да ги прехвърлим благополучно в Маями?

— Във Флорида?

— Да.

Иранов се загледа в пространството.

— Има опасност от блокирани пътища, но мисля, че можем да преодолеем тия препятствия.

— Добре — каза Полевой и изведнъж се отпусна. — Поеми задачата.

 

 

Не бяха минали и три часа от бягството, когато Ли Тонг Бугейнвил слезе от асансьора на лабораторията и застана лице в лице с Луговой. Часът бе малко преди три сутринта, но той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе мигвал.

— Моите хора са мъртви — каза Ли Тонг без капка вълнение. — Държа вас отговорен за това.

— Не знаех, че може да се случи така. — Луговой говореше с тих, но непоколебим глас.

— Как така не сте знаел?

— Вие ме уверихте, че от лабораторията не може да се избяга. А аз дори не подозирах, че той ще направи опит.

— Кой е този „той“?

— Пол Суворов, агент на КГБ, когото вашите хора са взели на ферибота от Статън Айланд по погрешка.

— Но вие сте знаел.

— Той ми се представи едва когато пристигнахме.

— И въпреки това не ни казахте.

— Вярно е — призна Луговой. — Изплаших се. Когато приключа с този опит аз трябва да се върна в Русия. Повярвайте ми, не си струва да се опълчвам срещу хората от нашата държавна сигурност.

Вроденият страх от човека зад теб — Бугейнвил го беше виждал в очите на всеки руснак, когото бе срещал. Те се страхуваха от чужденците, от съседите си, от всеки униформен. Живееха в страх от толкова дълго време, че това чувство бе станало естествено като чувството на гняв или радост. Той не се изпълни със съжаление към Луговой. Напротив, презираше го за охотата, с която живееше в такава потискаща система.

— Суворов навреди ли с нещо на опита?

— Не — отвърна Луговой. — Вицепрезидентът има леко мозъчно сътресение, но сега е отново под въздействието на успокоителни лекарства. Президентът не е бил докосван.

— Имаше ли забавяне на процеса?

— Всичко върви по график.

— И очаквате да приключите след три дни?

Луговой кимна.

— Съкращавам срока ви.

Луговой остана спокоен, сякаш не бе чул правилно. После истината проникна в съзнанието му.

— О, боже, не! — възкликна изплашен той. — Нужна ми е всяка минута. Аз и екипът ми сбихме процедурите в десет вместо в трийсет дни. Вие ни лишавате от всякакви предпазни мерки. Трябва ни повече време, за да се стабилизира мозъкът на президента.

— Това е грижа на президента Антонов, а не моя или на баба ми. Ние изпълнихме нашата част от сделката. Допускайки човек на КГБ тук, вие изложихте на опасност целия проект.

— Заклевам се, че нямам нищо общо с бягството на Суворов.

— Това е вашата истина — отвърна студено Бугейнвил. — Аз предпочитам да вярвам, че неговото присъствие е било планирано, вероятно по нареждане на президента Антонов. Положително Суворов вече е уведомил шефовете си и сега всеки съветски агент в Щатите е по петите ни. Налага се да преместим лабораторията.

Това беше последният съкрушителен удар. Луговой имаше вид, сякаш беше на път да повърне.

— Невъзможно! — изквича той като изритано куче. — По никакъв начин не можем да местим президента и цялата тази апаратура на друго място и в същото време да спазим абсурдно краткия ви срок.

Бугейнвил загледа Луговой през тесните процепи на очите си. Когато заговори, гласът му прозвуча с каменно спокойствие.

— Не се безпокойте, докторе. Такова разместване няма да е нужно.