Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (4)

3.

Дълбоко под тъмните води на река Джеймс край бреговата ивица на Нюпорт Нюз, Вирджиния, двама водолази се преборваха с течението, за да си проправят път през боклуците, струпани до прогнилия корпус на потъналия кораб.

В черната, неизмерима водна маса човек губеше всякакво чувство за посока. Видимостта се измерваше в сантиметри, когато двамата напипаха тръба на въздушна помпа, която изсмукваше гъстата тиня и я изхвърляше върху шлеп на двайсет метра над тях. Те действаха пипнешком, почти като със системата на Брайл^[1] — единственото им осветление идваше от слабото мъждукане на подводните лампи, монтирани на ръба на ямата, която двамата полека-лека бяха изкопали през предишните няколко дни. Виждаха ясно единствено малки частици, увиснали във водата, която бръснеше маските на лицата им като брулен от вятъра дъжд.

Трудно им беше да повярват, че над тях има свят, има небе и облаци, дървета, полюшващи се от летния бриз. В кошмара на вихреща се кал и вечен мрак почти не изглеждаше възможно, че само на петстотин метра от тях, по крайбрежната алея и улиците на малкото градче, се движеха хора и коли.

Някои твърдят, че човек не може да се изпотява под водата, но се оказа, че може. Водолазите чувстваха как потта напира през порите под прилепналите по тялото им неопренови костюми. Започна да ги наляга умора, макар че бяха престояли на дъното едва осем минути.

Сантиметър по сантиметър те се промушиха през зеещата дупка в дясната страна на носа на разбития кораб. Дъсчената облицовка, ограждаща пещерообразния отвор, беше разбита и изкривена — сякаш гигантски юмрук се бе стоварил върху кораба. Водолазите започнаха да откриват артефакти: обувка, панта от стара ракла, месингов дебеломер, инструменти, дори парче плат. Имаше нещо призрачно в това да докосваш предмети, изработени от човешка ръка, които в продължение на 127 години никой не е виждал.

Единият от мъжете спря, за да провери въздушните им манометри. Изчисли, че могат да работят още десет минути и пак да им остане достатъчно количество въздух, за да се издигнат на повърхността.

Двамата затвориха вентилите на въздушната помпа, за да спрат изпомпването, докато изчакат речното течение да отнесе облака от разбъркана тиня. Освен звука от регулаторите, изпускащи издишания въздух, наоколо настъпи пълно спокойствие. Видимостта до кораба се увеличи още малко. Палубните греди бяха счупени навътре. Размотани въжета се виеха като тъмни, покрити с кора от кал змии. Вътрешността на разбития корпус изглеждаше гола и страховита. Двамата водолази едва ли не усещаха присъствието на неспокойните души на хората, потънали заедно с кораба.

Изведнъж те чуха странно буботене — не беше звук на извънбордов мотор на малка лодка, а по-силен, като далечно бръмчене на самолетен двигател. Не беше възможно да се определи посоката му. Двамата се заслушаха — звукът се усилваше, преувеличен от гъстотата на водата. Идваше от повърхността и не ги засягаше, затова те задействаха отново въздушната помпа и продължиха работата си.

След по-малко от минута краят на всмукателната тръба удари на нещо твърдо. Мъжете бързо затвориха вентила за въздуха и възбудени избърсаха калта от ръцете си. След малко разбраха, че напипват някакъв предмет, но не дървен, а по-твърд, много по-твърд и покрит с ръжда.

 

 

За помощния екипаж на шлепа, намиращ се над потъналия кораб, времето като че ли се върна назад. Всички наблюдаваха като омагьосани как един старовремски хидроплан „Каталина“ извърши стремителен наклон от запад, продължи успоредно на реката и се плъзна по повърхността й с изяществото на тромава и опиянена гъска. Слънцето проблясваше върху зеленикавосинята боя, покриваща алуминиевия корпус, а буквите НЮМА ставаха все по-големи с рулирането на тежкия водосамолет към шлепа. Двигателите спряха, от странична врата излезе вторият пилот и хвърли котвено въже на един от мъжете на шлепа.

След него се появи жена и скочи леко на изтърканата дървена палуба. Имаше слаба и стройна фигура и беше облечена в дълга жълтеникавокафява риза, падаща върху стесняващи се надолу памучни зелени панталони и препасана ниско на ханша с тесен колан. Носеше ниски обувки, тип мокасини. Беше в средата на четирийсетте си години и висока около метър и седемдесет. Косата й имаше трепетликово златист цвят, а кожата й беше медночервен загар. Лицето й беше хубаво, с високи скули — лице на жена, което не се вместваше в никакъв калъп, освен в неин собствен.

Тя си проправи път сред лабиринта от въжета и спасителни съоръжения и спря, когато се озова заобиколена от множество мъжки погледи, изпълнени със съзерцание и възхищение. Тя вдигна слънчевите си очила над челото и ги огледа с виолетово-кафявите си очи.

— Кой от вас тук е Дърк Пит? — попита тя без предисловия.

Един набит мъж, по-нисък от нея, но с рамене два пъти по-широки от талията й, пристъпи напред и й посочи реката.

— Ще го намерите там долу.

Тя се обърна и проследи с поглед ръката му. Върху накъдрената водна повърхност се полюшваше оранжева шамандура, чието въже се спускаше косо в мръсните зелени дълбочини. На десетина метра зад нея се виждаха издигащите се към повърхността мехурчета, изпускани от водолазите.

— След колко време ще излезе?

— След около пет минути.

— Така — отвърна жената и се замисли за миг, после попита: — А Албърт Джордино с него ли е?

— Той е пред вас и с него разговаряте.

Разчорлената от вятъра черна, къдрава коса на Джордино бе в пълно съответствие на опърпания му вид — мръсни гуменки, разръфани джинси и скъсана тенис фланелка. Той не се вместваше по никакъв начин в представите й за един заместник-директор по специалните проекти на НЮМА.

Жената изглеждаше повече развеселена, отколкото изненадана.

— Казвам се Джули Мендоса, от Комитета за опазване на околната среда. Трябва спешно да разговарям с вас двамата, но нека да изчакаме и господин Пит.

— Както ви е удобно — сви рамене Джордино, после разтегли устни в дружелюбна усмивка. — Ние не сме се запасили тук с кой знае какво, за да се чувства човек охолно, но поне студена бира имаме.

— С удоволствие ще изпия една, благодаря.

Джордино извади от кофа с лед кутия „Курс“ и й я подаде.

— Какво прави представител… ъ-ъ… представителка на еко комитет в хидроплан на НЮМА?

— Изискване на адмирал Сандекър.

Мендоса не поясни нищо повече и Джордино си замълча.

— Какъв е този проект? — попита Мендоса.

— „Къмбърланд“.

— Кораб от времето на Гражданската война, нали?

— Да, с огромно историческо значение. Това е фрегата на Съюзените щати, потопена през 1862 година от конфедеративния броненосец „Меримак“, известен в Юга и като „Вирджиния“.

— Доколкото си спомням, тя е потънала, преди „Меримак“ да е обстрелвал „Монитор“, считан оттогава за първият кораб потопен от броненосец.

— Добре сте запозната с историята — отбеляза възхитен Джордино.

— И НЮМА ще я извади, така ли?

Джордино поклати глава.

— Това е доста скъпо. Нас ни интересува само таранът.

— Таранът ли?

— Било е жестока битка — поясни Джордино. — Екипажът на „Къмбърланд“ се сражавал, докато водата започнала да влиза в тялото на оръдията им, но въпреки това изстрелите им се сипели върху каземата на конфедеративния кораб като изхвърляни от количка топки за голф. Накрая „Меримак“ блъснал с тарана си „Къмбърланд“ и го изпратил на дъното, а той до последно развявал флаг. Но докато „Меримак“ се оттеглял назад клинообразният му таран се заклещил във фрегатата и се счупил. Та тъкмо този таран търсим сега.

— Каква стойност може да има такова парче старо желязо?

— Може би в очите на хората да няма парична стойност като съкровище от испански галеон, но от историческа гледна точка то е безценно — частица от военноморското наследство на Америка.

Мендоса понечи да попита още нещо, но вниманието й бе привлечено от две глави с черни гумени шлемове, които изскочиха от водата в близост до шлепа. Те доплуваха до него, изкачиха се по ръждясалата стълба и свалиха тежкото си снаряжение. По блестящите от слънцето водолазни костюми се стичаше вода.

По-високият от двамата свали гуглата си и прокара пръсти през гъстата си абаносовочерна коса. Лицето му беше силно почерняло от слънцето, а очите му имаха най-яркия зелен цвят, който Мендоса бе виждала досега. Създаваше впечатлението, че е човек, който се смее често и непринудено, който предизвиква живота и приема победите и загубите с еднакво безразличие. Изправен в цял ръст височината му стигаше метър и осемдесет и седем, а мускулите на източеното му жилаво тяло изпъкваха по леководолазния костюм. Без да пита, Мендоса веднага разбра, че тъкмо той е Дърк Пит.

Мъжът махна на пристъпващия към него екипаж на шлепа и се усмихна широко.

— Намерихме го.

Джордино, зарадван, го потупа по гърба.

— Добре го даваш, приятел!

Всички започнаха да обсипват водолазите с въпроси, на които те отговаряха между глътките бира. Най-подир Джордино си спомни за Мендоса и я прикани с ръка да се приближи.

— Това е Джули Мендоса от Комитета за опазване на околната среда. Иска да си поговори с нас.

Дърк Пит протегна ръка и я измери с преценяващ поглед.

— Джули.

— Господин Пит.

— Ако ми дадете минута да сваля костюма си и да се изсуша…

— Опасявам се, че закъсняваме — прекъсна го тя. — Можем да говорим по време на полета. Адмирал Сандекър реши, че ще е по-бързо да ползваме хидроплана вместо вертолет.

— Напълно ме объркахте.

— Не искам да губя време да ви обяснявам сега. Трябва да тръгнем веднага. Мога само да ви кажа, че ви е възложен нов проект.

В гласа й се долавяше дрезгавина, която заинтригува Пит — не беше точно мъжка, но такъв глас подхождаше напълно за роман на Харолд Робино.

— Защо е това лудешко бързане? — попита той.

— Не му е времето да говорим нито тук, нито сега — отвърна Мендоса, обхождайки с поглед мъжете от спасителния екип, надали ухо на разговора им.

Пит се обърна към Джордино.

— Какво мислиш, Ал?

Джордино се престори на смаян.

— Трудно ми е да кажа. Дамата изглежда напълно непоколебима. От друга страна, този шлеп ми стана нещо като дом и някак не ми се ще да го напускам.

Мендоса усети, че двамата мъже я поднасят и пламна от гняв.

— Моля ви, минутите текат.

— Няма ли да ни кажете поне къде отиваме?

— Във военновъздушната база Лангли, където ни чака военен реактивен самолет, за да ни закара до Коудиак, Аляска.

Все едно че им каза, че отиват на луната. Пит се вгледа в очите й, търсейки да открие нещо, което не беше сигурен, че ще намери. В тях прочете единствено пълна сериозност.

— Струва ми се, че за мое успокоение ще е най-добре първо да се свържа с адмирала и тогава да потвърдя.

— Можете да го направите и докато пътуваме за Лангли — отвърна тя с неотстъпчив тон. — Погрижих се за някои ваши лични неща. Дрехите ви и каквото там друго може да ви е необходимо за двуседмична операция, са вече опаковани и натоварени на борда. — Тя замълча за миг и го погледна право в очите. — Да престанем с тези празни приказки, господин Пит. Докато ние стоим тук, другаде умират хора. Това, разбира се, не го знаете, но аз ви давам думата си. Ако сте наполовина от това, което ми описаха, че представлявате, то ще престанете да се мотаете и ще се качите на хидроплана, и то веднага!

— Ама вие май наистина не си поплювате, нали, госпожо?

— Когато се наложи.

Настъпи смразяващо мълчание. Пит пое дълбоко въздух, после шумно го изпусна. Обърна се към Джордино.

— Чувал съм, че по това време на годината Аляска е много красива.

Джордино успя да докара замечтан поглед.

— Ще трябва да проверим и някои славни пивници в Скагуей.

Пит направи знак на другия водолаз, който си сваляше неопреновия костюм.

— Целият кораб е твой, Чарли. Продължавай да действаш и извади тарана на „Меримак“, а после го предай в лабораторията за съхранение.

— Ще имам грижата.

Пит кимна, след което тръгна заедно с Джордино към „Каталина“. Двамата се заприказваха така, сякаш Мендоса повече не съществуваше.

— Надявам се да ми е взела и рибарските принадлежности — говореше Джордино на висок глас. — Сьомгата трябва вече да е излязла.

— Мен пък ми се ще да се повозя със северен елен — рече Пит. — Чувал съм, че те можели да надбягат кучешка шейна.

Докато Мендоса вървеше след тях, в съзнанието й изплуваха думите на адмирал Сандекър: „Не ти завиждам, че ще си имаш работа с тия двама дяволи, особено Пит. Той е в състояние да накара огромна акула да стане вегетарианка. Така че дръж си очите отворени и краката кръстосани“.