Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (47)

46.

Както можеше да се очаква, разговорът на капитанската маса беше скучен и безсмислен. Сътрапезниците на Лорън я отегчаваха с разтегливи описания за техните предишни пътувания. Покофски бе слушал такива повествования хиляди пъти. Той се усмихваше учтиво и слушаше с престорено внимание. Когато поискаха да чуят и него, той разказа как на седемнайсетгодишна възраст постъпил в Руските военноморски сили, постепенно бил повишаван в офицерски звания, докато накрая поел управлението на войскови превози и след двайсет години служба се прехвърлил на субсидираната от съветската държава пътническа параходна линия.

Той описа „Леонид Андреев“ като 14 000-тонен плавателен съд, построен във Финландия, побиращ на борда си 478 пасажери, на всеки трима от които се падали по двама члена на екипажа. Модерният лайнер с бял корпус имал два плувни басейна — закрит и открит, пет барчета за коктейли, два нощни клуба, десет магазина за продажба на характерни руски стоки и напитки, един кинотеатър и добре подбрана библиотека. Той извършвал летни екскурзионни рейсове от Маями, с десетдневно пътуване по море до няколко курортни острова на Уест Индия.

Лорън използва кратка пауза между разговорите и нехайно подхвърли за кацането на хеликоптера. Капитан Покофски си запали цигара с клечка кибрит и тръсна ръка, за да изгаси пламъка.

— Вие, американците, сте известни с благоденствието си — заговори той непринудено, — та двама заможни тексасци изпуснали парахода в Маями и наели вертолет да ги докара на „Леонид Андреев“. Малцина от моите съграждани могат да си позволят този лукс.

— Не са много и от моите — увери го Лорън. Капитанът, заключи тя в себе си, е не само приятен и очарователен, ами и изпечен лъжец. Реши да изостави темата и си бодна от салатата.

Преди десерта Лорън се извини и се прибра в апартамента си, разположен на палубата за слънчеви бани. Изхлузи обувките, съблече се и сложи на закачалка полата и жакета си, после се просна на двойното легло. Извика в съзнанието си гледката с изплашеното лице на Алън Моран, опитвайки да си втълпи, че това сигурно е бил някой друг, който прилича на конгресмена, и вероятно лъчът на фенерчето е подсилил сходството на чертите. Разумът й внушаваше, че това е било просто измама на въображението.

Тогава си спомни за въпроса, който й зададе Пит в ресторанта — дали не е чула някакви слухове за изчезнала група на правителствено ниво. Сега вече инстинктът й подсказа, че е на прав път.

Тя взе корабния телефонен указател и скицата на палубата, остави ги на леглото и изглади гънките им. Да търси Моран в плаващ град с 230 спални кабини, с жилищни помещения за над 300 души екипаж, с товарни трюмове и машинно отделение, и всичко това разположено на единайсет палуби, дълги над сто и петдесет метра, беше загубена работа. Освен това трябваше да има предвид, че е представителка на американското правителство и се намира на руска собственост. Какво, да поиска разрешение от капитан Покофски да претърси всяко ъгълче на кораба му? Би имала повече успех, ако го накара да замени водката с бърбън от Кентъки!

Реши, че е по-логично да установи местонахождението на Алън Моран. Ако е в дома си във Вашингтон и гледа телевизия, тя ще забрави за цялото това безумие и хубаво ще се наспи. Отново се облече и отиде в телефонната зала. За щастие нямаше много хора и не й се наложи да чака на опашка.

Приятна млада рускиня я попита за къде ще поръча разговор.

— Вашингтон, окръг Колумбия — отвърна Лорън. — Искам да говоря лично с госпожица Сали Линдеман. Ще ви напиша номера.

— Ако обичате, изчакайте в кабина номер пет, ще ви свържа по сателитната линия. — Телефонистката говореше почти безупречен английски.

Лорън седна и търпеливо зачака с надеждата, че секретарката й ще си е вкъщи. И така се оказа. Сънен глас отговори на телефонистката и потвърди, че се казва Сали Линдеман.

— Вие ли сте, шефке? — попита Сали, когато я свързаха с Лорън. — Бас ловя, че се носите във вихъра на танца с някой красив плейбой под звездното Карибско море. Права ли съм?

— Ни най-малко.

— Трябваше да се досетя, че това е служебен разговор.

— Сали, искам да се обадиш на един човек.

— Секундичка. — Настъпи пауза. Когато гласът на Сали долетя отново, той беше пропит с деловитост. — Взех бележник и молив. На кого да се обадя и какво да кажа?

— На конгресмена, който възрази срещу проекта ми за водата на Скалистите планини и го обори.

— Имате предвид сбръчкания като слива Мо…

— Точно него — прекъсна я Лорън. — Искам да разговаряш с него очи в очи, ако е възможно. Потърси го първо в дома му. Ако го няма, попитай жена му къде можеш да го намериш. Ако тя почне да го усуква, кажи й, че е въпрос на спешна конгресна задача. Кажи й каквото сметнеш за необходимо, но се добери до него.

— Какво да му предам, като го намеря?

— Нищо — отвърна Лорън. — Извини се, че е станала грешка.

Последваха няколко секунди мълчание. После Сали колебливо попита:

— Шефке, да не сте пияна?

Лорън се разсмя, като си представи каква бъркотия е настъпила в съзнанието на Сали.

— По-трезва не съм била — отвърна тя.

— Може ли да изчакам до утре сутринта?

— Възможно най-бързо трябва да разбера къде е.

— Но будилникът ми показва малко след полунощ — възрази Сали.

— Обади се веднага! — остро й нареди Лорън. — И ми телефонирай в секундата, в която видиш лицето му и чуеш гласа му.

Тя затвори телефона и се върна обратно в апартамента си. Луната светеше точно над нея и Лорън се поразходи малко по палубата, изпитвайки желание Пит да бъде до нея в този момент.

Лорън тъкмо довърши сутрешния си грим, когато на вратата й се почука.

— Кой е?

— Стюардът.

Тя отиде да отвори. Стюардът на кабината й вдигна ръка за непринуден поздрав. Смути се, когато погледът му падна върху цепката между гърдите й, открита от хлабаво препасания й халат.

— Спешно ви търсят от сушата, госпожо Смит — съобщи той със силен славянски акцент. — Задържат разговора в телефонната зала.

Лорън му благодари и бързо се облече. Телефонистката беше друга и я упъти към една от кабините. Гласът на Сали прозвуча в слушалката, сякаш беше в съседната кабина.

— Добро утро, шефке — заговори тя уморено.

— Провървя ли ти?

— Съпругата на Моран ми каза, че той е отишъл на риболов със сенатор Маркъс Ларимър — изтърси Сали, преди Лорън да си помисли да я прекъсне. — Поясни още, че мястото, където отишли, било някакво си езеро на име Гус — частен резерват на няколко километра от забранената зона на морската пехота в Куонтико. Метнах се на колата и отидох там. След като успях да заблудя външната стража, проникнах в района и проверих във всяка къща, във всеки хангар за лодки, на всеки док. Нямаше нито конгресмен, нито сенатор. Върнах се в столицата. Събудих трима от помощниците на Моран. Изобщо не искайте услуги от неговата канцелария. Оттам поддържаха версията за риболова. За по-сигурно се допитах до няколко души от екипа на Ларимър. Същите врели-некипели. Оказа се, че всъщност никой не е виждал никого от двамата цяла седмица. Съжалявам, че не можах да ви помогна, но всичко ми прилича на димна завеса.

Лорън се почувства като полята с леден душ. Възможно ли е вторият мъж, свален от хеликоптера, да е Маркъс Ларимър?

— Да продължа ли да го търся? — попита Сали.

— Да, ако обичаш — отвърна Лорън.

— Ще се постарая — обеща Сали. — О, щях да забравя. Чухте ли последните новини?

— Как да ги чуя в десет сутринта на кораб, намиращ се насред океана?

— Става дума за вашия приятел Дърк…

— Дърк? Какво се е случило с него? — разтревожи се Лорън.

— Неизвестни лица взривили колата му. За щастие той не бил вътре. По една случайност обаче. Отивал към нея, но се спрял да разговаря със свой приятел. Според районното полицейско било въпрос на минути и щели да го събират на части.

Всичко се надигна и завъртя пред очите на Лорън. Развихрилите се събития се трупаха прекалено бързо, за да успее да ги възприеме. Те плющяха в съзнанието й като пъстроцветни парчетии, съшити във вид на завивка, чиито шевове се късаха във всички посоки. Тя улови единствената нишка, която й се стори издръжлива.

— Сал, слушай ме внимателно. Обади се на Дърк и му кажи, че ми трябва… — Изведнъж остро пищене прониза тъпанчето й. — Чуваш ли ме, Сал?

Единственият отговор на въпроса на Лорън беше шумът по линията. Тя се обърна, за да се оплаче на телефонистката, но нея я нямаше. Там обаче стояха двама стюарда, или по-точно двама борци в стюардски униформи и първият офицер. Той отвори вратата на телефонната кабина и направи рязък поклон.

— Госпожице Смит, бихте ли дошла с мен? Капитанът иска да говори с вас.