Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (60)

59.

Съпругата на президента влезе в кабинета му на втория етаж, целуна го за лека нощ и отиде да си легне. Той седеше на меко тапициран стол с висока облегалка и преглеждаше купчина от документи със статистически данни за последните икономически прогнози. Едновременно с това си правеше подробни записки в обемист жълт бележник. Някои от тях запазваше, други скъсваше и хвърляше в кошчето, преди дори да ги е довършил. След близо три часа работа той свали очилата си и постоя известно време със затворени очи.

Когато отново ги отвори, вече не се намираше в кабинета си в Белия дом, а в малка сива стая с висок таван и без прозорци.

Той потърка очи и пак се огледа в монотонната светлина.

Все още се намираше в сивата стая, само че сега седеше на твърд дървен стол и глезените му бяха вързани с ремъци за ръбестите крака на стола, а ръцете му — за облегалките.

Силна тръпка на страх премина през него и той започна да вика жена си и охраната от Тайните служби, но гласът не беше неговият. Тонът беше различен — по-плътен, по-дрезгав.

След малко врата в една от стените се отвори навътре и в рамката й се появи дребен мъж със слабо, интелигентно лице. Тъмните му очи гледаха смаяно, от едната му ръка стърчеше спринцовка.

— Как сме днес, господин президент? — попита той любезно.

Странно — думите бяха на чужд език, но президентът ги разбра без затруднение. После чу собствения си глас да повтаря:

— Аз съм Оскар Белкий, не съм президентът на Съединените щати, аз съм Оскар… — Той млъкна, когато нашественикът заби иглата в ръката му.

Смаяният израз не изчезваше от лицето на дребния мъж — като че ли го имаше от рождение. Той кимна към вратата. Влезе друг мъж с бозаво затворническо облекло и постави касетофон върху една обикновена метална маса, завинтена за пода. После свърза касетофона към четири малки уши върху плота на масата и си отиде.

— По този начин няма да прахосате новия си урок, господин президент — каза слабият мъж. — Надявам се, че ще го намерите за интересен. — Той включи касетофона и също излезе от стаята.

Президентът опита да се отърси от озадачаващия го ужас на кошмара. Но всичко изглеждаше прекалено истинско, за да е плод на съновидение. Долавяше миризмата на собствената си пот, чувстваше болката на ожулената си от ремъците кожа, чуваше как ехото от изплашените му викове отеква в стените. Главата му клюмна върху гърдите, докато касетофонът предаваше монотонното си, провлачено съобщение. Когато най-сетне се окопити, той изправи глава с чувството, че повдига огромна тежест и се огледа наоколо.

Седеше в кабинета си в Белия дом.

 

 

Държавният секретар Оутс прие обаждането на Дан Фосет по частната му телефонна линия.

— Какво е положението там? — попита той без излишни думи.

— Критично — отвърна Фосет. — Навсякъде има въоръжена охрана. Не съм виждал такова стълпотворение от военни части, откакто бях в Пети морски пехотен полк в Корея.

— Какво става с президента?

— Издава директива след директива като оръдейни залпове. Изобщо не се вслушва повече в съветите на помощниците си, включително в моите. Става все по-трудно да се влезе при него. Преди две седмици с охота изслушваше противоположни гледни точки или безпристрастни мнения. Но вече не. Или трябва да се съгласиш с него, или ти посочва вратата. Меган Блеър и аз сме единствените, които все още имаме достъп до кабинета му, но моите дни тук са преброени. Взимам си шапката и напускам, преди покривът да се е срутил.

— Недей — рече Оутс. — За всички нас, които сме замесени в това положение, ще е най-добре ти и Оскар Лукас да се навъртате около президента. Вие сте единствената връзка, която имаме с Белия дом.

— Не става.

— Защо?

— Нали ви казах, дори и да съм до него, аз съм отписан. Името ми стремглаво върви към първото място на прогонените в списъка на президента.

— Тогава опитай да спечелиш отново благоволението му — нареди Оутс. — Влез му под кожата и се съгласявай с него каквото и да каже. Играй ролята на човек, който отговаря само с „да“ и ни изпращай сведения до последната минута за хода на всяко негово действие, което предприеме.

Последва дълго мълчание.

— Добре, ще направя каквото е по силите ми, за да ви държа в течение.

— Предупреди и Оскар Лукас да е наоколо. Ще имаме нужда от него.

— Мога ли да знам какво замисляте?

— Не още — отвърна кратко Оутс.

Фосет не го насили и смени темата.

— Искате ли да чуете за последната мозъчна буря на президента?

— Опасна ли е?

— Много опасна — потвърди Фосет. — Говори за изтеглянето на нашите военни сили от НАТО.

Оутс стисна слушалката до побеляване на кокалчетата на пръстите му.

— Трябва да му се попречи — каза той непоколебимо.

Гласът на Фосет прозвуча глухо.

— Президентът и аз сме извървели дълъг път заедно, но в интерес на страната, длъжен съм да се съглася с вас.

— Бъди на линия.

Оутс затвори телефона, завъртя се на стола зад бюрото си и се загледа през прозореца, потънал в мисли. Следобедното небе бе станало зловещо сиво, върху вашингтонските улици се сипеше лек дъжд и мокрите платна отразяваха федералните сгради в изкривени неестествени форми.

Време беше той да поеме юздите на властта, с горчивина заключи в себе си Оутс. Даваше си сметка, че всеки президент през последните трийсет години биваше оклеветяван и омаловажаван от събития, независещи от него. Айзенхауер беше последният президент, който напусна Белия дом със същата почит, с която пое поста. Независимо колко безгрешен или високоинтелигентен щеше да е следващият президент, той щеше да е притискан от непоклатима бюрокрация и нарастваща враждебност от страна на средствата за масово осведомяване, а Оутс нямаше желание да става за прицел на онези, които замерят с камъни.

Приглушен звън на интеркома го извади от унеса му.

— Господин Броган и още един господин искат да ви видят.

— Покани ги да влязат — каза Оутс.

Той стана и заобиколи бюрото си, когато Броган влезе. Двамата се ръкуваха, после Броган му представи мъжа с него като доктор Реймънд Еджли.

Оутс правилно прецени Еджли като академичен човек. Видът му — ниско подстриганата коса и старомодно вързаният възел на вратовръзката му подсказваха, че той рядко напуска университетския район. Еджли беше слаб мъж с рехава като телена мрежа брада и остри тъмни вежди, рошави и извити нагоре като на Мефистофел.

— Доктор Еджли е директор на „Фадъм“ — поясни Броган, — специален кабинет в университета в Грийли, Колорадо, към Разузнавателното управление, който се занимава с технологията на контролиране на съзнанието.

Оутс покани двамата да седнат на дивана, а той се настани в креслото срещу тях, от другата страна на ниската маса за кафе.

— Току-що ми се обади Дан Фосет. Президентът възнамерявал да изтегли нашите военни части от НАТО.

— Още едно доказателство в подкрепа на нашия план — каза Броган. — Само руснаците имат полза от подобен ход.

Оутс се обърна към Еджли.

— Мартин запозна ли ви с подозренията ни относно поведението на президента?

— Да, господин Броган ме уведоми.

— И как ви се струва положението? Може ли президентът да бъде мисловно насилен да стане предател?

— Допускам, че действията на президента показват сериозна личностна промяна, но ако го подложим на поредица от тестове, няма начин да сме сигурни, че има мозъчно изменение или външно влияние.

— Той никога няма да се съгласи на изследване — рече Броган.

— Това вече е проблем — призна Еджли.

— Предполагам, че можете да ни кажете, докторе — продължи Оутс, — как е било извършено прехвърлянето на съзнанието.

— Ако наистина сме изправени пред подобно нещо — отвърна Еджли, — първата стъпка е била изолиране на субекта за определено време в затворена камера, предпазваща го от сетивни влияния. През този етап характеристиките на мозъка му се изучават, анализират и дешифрират на език, който се програмира и превежда от компютър. Следващата стъпка включва подготвянето на присадка, в случая микрочип, с желаните данни, която след това се вкарва чрез психохирургия в мозъка на субекта.

— Както го описахте, звучи просто като операция на сливици — отбеляза Оутс.

Еджли се разсмя.

— Разказах ви го сбито и съвсем опростено, разбира се, но в действителност процедурите са невероятно деликатни и сложни.

— Какво става, след като микрочипът бъде вкаран в мозъка?

— Пропуснах да спомена, че част от присадката представлява мъничък предавател-приемник, който обработва електрическите импулси на мозъка и е в състояние да изпраща мисловни схеми и телесни функции към централен компютър и контролен пункт, разположени на далечно разстояние като в Хонконг например.

— Или в Москва — вметна Броган.

— А не в съветското посолство тук, във Вашингтон, както ти предположи миналия път? — обърна се Оутс към Броган.

— Нека аз да ви отговоря — предложи Еджли. — Няма спор, че комуникационната технология е пригодена да изпраща данни от субекта към Русия посредством сателитна връзка, но ако аз бях на мястото на доктор Луговой, щях да инсталирам контролната станция наблизо, за да мога да наблюдавам непосредствено действията на президента. Това също така ще ми предостави по-кратко време за отговор на реакциите му, за да пренасочвам командите към съзнанието му по време на неочаквани политически събития.

— Възможно ли е Луговой да загуби контрол над президента? — поинтересува се Броган.

— Ако президентът престане да мисли и действа самостоятелно, той прекъсва връзките си с външния свят. Тогава може да прояви склонност да се отклони от инструкциите на Луговой и да стигне до крайност.

— Затова ли представя толкова много радикални програми с такава бързина?

— Това не мога да знам — отговори Еджли. — Според мен той изпълнява съвършено точно командите на Луговой. Подозирам обаче, че нещата са далеч по-дълбоки.

— В какъв смисъл?

— От докладите, предоставени от оперативните работници на господин Броган в Русия, става ясно, че Луговой е извършвал опити с политически затворници, като е прехвърлял течност от техните хипокампуси — структура в мозъчната система, която съхранява спомените ни — в хипокампусите на други субекти.

— Вкарване на памет! — удивен промълви Оутс. — Ето ти един истински доктор Франкенщайн!

— Прехвърлянето на памет е измамна работа — продължи Еджли. — Крайните резултати не могат да се предвидят.

— Мислите ли, че Луговой е извършил такъв опит с президента?

— Не ми е приятно да дам положителен отговор, но ако го е направил, той вероятно е програмирал някой нещастен руски затворник в продължение на месеци или дори години с мисли относно провеждането на съветската политика и след това е вкарал течност от хипокампуса в мозъка на президента като основа на присадката.

— Възможно ли е след съответните грижи президентът да възвърне нормалното си състояние? — попита Оутс.

— Имате предвид да му се върне предишното съзнание ли?

— Нещо такова.

Еджли поклати глава.

— Нито едно познато лечение няма да възстанови нанесените поражения. Президентът винаги ще бъде преследван от нечии други спомени.

— Вие не можете ли да извлечете и от неговата хипокампусна течност?

— Разбирам мисълта ви, но с премахването на чужди мисловни схеми ще заличим и собствените спомени на президента. — Еджли замълча за малко. — Не, съжалявам, че трябва да го кажа, но схемите на поведение на президента са безвъзвратно променени.

— В такъв случай той трябва да бъде отстранен от длъжност… завинаги.

— Такава би била и моята препоръка — отвърна без колебание Еджли.

Оутс се облегна назад в креслото и кръстоса ръце зад тила.

— Благодаря ви, докторе. Вие затвърдихте нашето решение.

— Както чувам, никой не може да припари до Белия дом.

— Щом руснаците са успели да го отвлекат — рече Броган, — не виждам причина защо и ние да не направим същото. Но първо трябва да прекъснем връзката му с Луговой.

— Мога ли да направя предложение?

— Моля.

— Съществува великолепна възможност да обърнем положението в наша полза.

— Как?

— Вместо да прекъсваме мозъчните сигнали, защо да не се включим на същата честота?

— С каква цел?

— По този начин аз и екипът ми ще можем да подаваме предаванията в нашата контролна апаратура. Ако компютрите ни получават достатъчно данни, да речем в порядъка на четирийсет и осем часа, ние можем да заемем мястото на мозъка на президента.

— Един вид замяна, чрез която да подаваме на руснаците фалшива информация — въодушеви се Броган от предложението на Еджли.

— Точно така! — възкликна Еджли. — И понеже съветското разузнаване има пълното основание да вярва в достоверността на данните, които получава от президента, то може да бъде поведено по който и да е избран от вас път.

— Тази идея ми допада — отбеляза Оутс. — Въпросът е обаче, дали ще можем да си позволим въпросните четирийсет и осем часа. Не знам със сигурност какво може да предприеме президентът през това време.

— Но рискът си струва — заяви равнодушно Броган.

На вратата се почука и секретарката на Оутс надникна в кабинета.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин секретар, но търсят спешно по телефона господин Броган.

Броган бързо скочи на крака, вдигна телефона върху бюрото на Оутс и натисна мигащия бутон.

— Броган слуша.

Той постоя близо минута с долепена до ухото слушалка, без да каже дума, после затвори телефона и се обърна към Оутс.

— Току-що говорителят на Белия дом Алън Моран се е появил в нашата военноморска база в кубинския залив Гуантанамо — заговори той бавно.

— А Марголин?

— За него няма вести.

— А Ларимър?

— Сенатор Ларимър е мъртъв.

— О, боже мой! — изстена Оутс. — Това означава, че Моран може да стане следващият президент. Не познавам по-безскрупулен и неудачен човек за този пост!

— Фейгън^[1] на портала на Белия дом — рече Броган. — Каква противна мисъл.