Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (63)

62.

С напредването на „Чалмет“ към Флорида, обажданията все повече зачестяваха. Трескави запитвания заливаха радиорубката на кораба и корейците не смогваха да си вършат работата. Накрая преустановиха връзката и съобщиха само имената на оцелелите, намиращи се на борда. Всички настойчиви молби от страна на средствата за масово осведомяване да им бъдат дадени повече подробности около потъването на „Леонид Андреев“ останаха без отговор.

В канторите на руската параходна туристическа линия се тълпяха приятели и роднини на пътниците, обезумели от тревога. Тук-там из страната знамената бяха спуснати наполовина. Трагедията беше предмет на разговор във всеки дом. Вестниците и телевизията временно оставиха на заден план разпуснатия от президента Конгрес и посвещаваха на бедствието извънредни предавания и новини.

Части на Военноморските сили качваха на самолетите си оцелелите, които спасителните им екипи бяха извадили от водата, и ги закарваха до военни летища или болници, намиращи се най-близо до домовете им. Те първи биваха интервюирани и противоречивите им разкази изтъкваха различни причини за експлозията — от плаваща мина, останала от Втората световна война, до товар от оръжия и муниции, пренасян контрабандно от руснаците за Централна Америка.

Съветските дипломатически мисии в Съединените щати реагираха остро, като обвиниха Американските военноморски сили, че са пуснали лекомислено управляема ракета към „Леонид Андреев“ — обвинение, което намери почва в страните от Източния блок, но бе отхвърлено като жестока пропагандна тактика от останалия свят.

Възбудата стигна кулминационна точка по отношение на човешки интерес към трагедия, която не бе се случвала от потъването на „Андреа Дориа“ през 1956 година. Продължителното мълчание от страна на „Чалмет“ разгневи фоторепортерите и журналистите. Започна луд наплив към чартърни кораби, самолети и хеликоптери, с цел да бъде посрещнат корейският контейнеровоз на брега. Подклаждано от мълчанието на корейския капитан, напрежението растеше, ширеха се различни предположения. Пред всеки политик, който даваше интервю, се настояваше да бъде предприето разследване на случая.

„Чалмет“ упорстваше докрай. С навлизането си в главния канал корабът бе заобиколен от стълпотворение от увеселителни яхти и рибарски лодки, претъпкани с журналисти, които го обсипваха с въпроси, задавани през мегафони и кръжащ над него самолет. За тяхно разочарование обаче корейските моряци просто им махаха с ръце и извикваха в отговор нещо на родния си език.

„Чалмет“ бавно се приближаваше към пристанището на Маями, където хиляди хора се бяха стекли да го посрещнат. Полицейският кордон едва удържаше огромното мнозинство, задръстило входа към кея. Стотици видео и кинокамери заснеха как котвените въжета на големия контейнеровоз бяха хвърлени и привързани за ръждясалите боларди, подвижните мостчета бяха спуснати от корпуса и как оцелелите пътници, струпани покрай бордовите огради, наблюдаваха слисани внушителната публика.

Някои преливаха от радост, че виждат отново суша, други изразяваха дълбока скръб по съпрузи или съпруги, синове или дъщери, които никога повече нямаше да видят. Изведнъж над събраното множество се слегна пълна тишина. По-късно един от водещите на вечерните телевизионни новини я определи като „тишината, която обгръща всекиго при спускането на ковчег в гроба“.

Група агенти на ФБР, незабелязани в тази драма, облечени в униформи на имиграционните служители и митнически инспектори, се качиха на борда на кораба, за да потвърдят самоличността на оцелелите пътници и на екипажа на „Леонид Андреев“, да разпитат всеки един от тях за местонахождението на представителката на Конгреса Смит и да претърсят всеки сантиметър от кораба за следи от нея.

Ал Джордино разпита хората, които помнеше от спасителната лодка. Никой от тях не знаеше какво се е случило с Лорън или със стюарда азиатец след качването им на борда на „Чалмет“. Само една жена каза, че видяла как капитанът на кораба повел двамата нанякъде, но не била напълно сигурна, че били те. На мнозина от онези, които на косъм бяха избегнали смъртта, повечето моменти от бедствието им се губеха.

Капитанът и екипажът му твърдяха, че не знаят нищо. Не разпознаха Лорън от показаните им нейни снимки. Бяха разпитани чрез преводачи на корейски език, но отговорите им бяха същите — никога не са я виждали. Шестте часа основно претърсване на кораба не дадоха никакъв резултат. Едва тогава репортерите бяха допуснати на борда. Всички членове на екипажа бяха признати за герои на морето. Морски линии „Бугейнвил“ и техните смели служители, излезли храбро срещу огнената стихия, за да спасят четиристотин души, си създадоха име, което им дойде добре дошло и Мин Корио се възползва от случая.

Беше мръкнало и валеше, когато Джордино уморено прекоси вече празната палуба и влезе в митническата канцелария на пристанището. Седна зад едно писалище и стоя дълго време загледан във влажния мрак; тъмните му очи изглеждаха като сенки.

Той извърна глава и погледна телефонния апарат така, сякаш беше враг. За да набере смелост, извади от джоба на сакото си двестаграмово плоско шише и пийна глътка бренди, запали пура, която бе задигнал от адмирал Сандекър и набра номер, изчаквайки продължителното му звънене, с надеждата никой да не се обади. Накрая чу глас в слушалката.

Джордино овлажни устни с език и заговори:

— Прости ми, Дърк, но закъсняхме. Няма я тук.

 

 

Вертолетът се зададе от юг и включи светлините за кацане. Пилотът подготви машината за спускане и кацна на покрива на Световния търговски център в долен Манхатън. Страничната врата се отвори и от нея слезе Ли Тонг. Той тръгна забързано към частно охраняемия вход и взе асансьора за жилищните помещения на баба си.

Ли Тонг се наведе и я целуна по челото.

— Как ти мина денят, онуми?

— Отвратително — рече тя уморено. — Някой саботира банковите документи, търговските сделки и всяка сфера на нашата дейност, минали през компютър. Онова, което някога представляваше анализ на методите за продуктивно управление, сега е пълна каша.

Ли Тонг присви очи.

— Кой може да го е сторил?

— Всички следи водят към НЮМА.

— Дърк Пит.

— Той е главният заподозрян.

— Вече не — отвърна уверено Ли Тонг. — Той е мъртъв.

Тя го погледна с питащ поглед в старческите си очи.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Пит беше на борда на „Леонид Андреев“. Чист късмет. Видях го как умря.

— Карибската ти мисия се оказа полууспешна. Моран е жив.

— Да, но Пит няма повече да ни се пречка, а с „Леонид Андреев“ си отмъстихме равностойно заради „Венис“ и златото.

Мин Корио изведнъж кипна.

— Тази гадна отрепка Антонов ни измами с един милиард долара в злато и ни съсипа хубавия кораб и екипажа му! На това ли му викаш равностойно отмъщение?

Ли Тонг никога не бе виждал баба си толкова разярена.

— Аз също съм бесен, онуми, но ние съвсем не сме в състояние да обявим война на Съветския съюз.

Тя се наведе напред и тъй силно стисна страничните облегалки на инвалидния стол, че кокалчетата на пръстите щръкнаха през тънката й кожа.

— Руснаците не знаят какво значи терористи да те хванат за гушата. Затова искам да организираш бомбени нападения на търговската им флота, и най-вече на петролните им танкери.

Ли Тонг обгърна с ръка раменете й, сякаш утешаваше обидено дете.

— Староеврейската поговорка „око за око“, може и да удовлетворява отмъстителната душа, но банкова сметка не увеличава. Не позволявай на гнева да те заслепява.

— Ти на какво се надяваш? — сопна му се тя. — Антонов разполага с президента и със златото, което военноморските му сили могат да спасят. Ние допуснахме Луговой и екипът му да си тръгнат заедно с президента. Замисленият с години план и милиони долари отидоха на вятъра — и сега какво?

— Продължаваме да сме в изгодна позиция — възрази Ли Тонг. — Вицепрезидентът Марголин е все още на сигурно място в лабораторията, а като неочаквано допълнително възнаграждение ни се явява и представителката на Конгреса Лорън Смит.

— Нима си я отвлякъл? — изненада се Мин Корио.

— Тя също беше на борда на руския туристически параход. След потъването му наредих да я вземат от „Чалмет“ и да я закарат по въздуха в лабораторията.

— Може и да ни бъде от полза — призна Мин Корио.

— Не падай духом, онуми — каза Ли Тонг. — Все още сме в играта. Антонов и довереният му приятел от КГБ Полевой прекалено подцениха американците в патологичното им спазване на човешките права. Те допуснаха глупава грешка, като инструктираха президента да разпусне Конгреса с цел да увеличат властта му. Сега той ще бъде обвинен в държавна измяна и до седмица ще бъде изгонен от Вашингтон.

— Докато има подкрепата на Пентагона, това няма да стане.

Ли Тонг напъха цигара в дългото си сребърно цигаре.

— Началник-щабовете са в изчаквателна позиция. Те няма да държат Белия дом затворен завинаги за заседания. Веднъж гласуват ли за обвинението, генералите и адмиралите без да губят време ще изразят подкрепата си за Конгреса и за новия шеф на изпълнителната власт.

— Който ще бъде Алън Моран — уточни Мин Корио с гримаса, сякаш в устата й загорча.

— Ако не освободим Винсент Марголин.

— И сами да си прережем гърлата. Най-добре ще е да направим така, че той да изчезне и тялото му да бъде намерено във водите на река Потомак.

— Чуй ме, онуми — заговори Ли Тонг и очите му заблестяха. — Имаме две възможности. Първата: лабораторията е в отлично работно състояние. Данните на Луговой са все още в компютърните дискети. Разполагаме с неговата технология за управление на съзнанието. Можем да наемем други учени да програмират мозъка на Марголин. Този път не руснаците ще управляват Белия дом, а Морски линии „Бугейнвил“.

— Да, но ако Моран положи клетва за поста президент преди да бъде завършена операцията за управление на мозъка, тогава Марголин вече няма да ни е необходим.

— Това е втората възможност — продължи Ли Тонг. — Да сключим сделка с Моран да отстрани Марголин и да циментира пътя си към Белия дом.

— Той може ли да бъде купен?

— Моран е хитър манипулатор. Основата на политическата му власт е изградена от непочтени финансови сделки. Повярвай ми, онуми, Алън Моран ще плати всякаква цена, за да стане президент.

Мин Корио погледна внука си с огромно уважение. Той притежаваше едва ли не мистично умение да улавя абстрактното. Тя леко се усмихна. Нищо не възбуждаше търговската й кръв така, както мисълта да превърне провала в успех.

— Сключи сделката — рече тя.

— Радвам се, че се съгласи.

— Трябва да преместиш лабораторното съоръжение на безопасно място — продължи старицата, а съзнанието й започна да превключва скоростите. — Поне докато разберем в какво положение сме. Правителствените следователи скоро ще подредят мозайката и ще съсредоточат търсенето по източната брегова линия.

— И затова съм помислил — отвърна Ли Тонг. — Позволих си на своя глава да наредя на един от влекачите ни да я изтегли от водите край Южна Каролина и да я разположи в частния ни приемен док.

Мин Корио кимна одобрително.

— Великолепно хрумване.

— И практично — добави той.

— Какво ще правим с представителката на Конгреса?

— Ако заговори пред пресата, тя ще повдигне куп неудобни въпроси, свързани с пребиваването на борда на „Леонид Андреев“, на които Моран ще трябва да отговори. Той ще побърза да плати да бъде затворена и нейната уста.

— Да, и без това затъна до гуша в лъжи по неин адрес.

— Или друго, можем да я подложим на опита за управление на съзнанието и да я върнем във Вашингтон. Наш служител в Конгреса ще ни бъде само от полза.

— Ами ако Моран я включи в сделката?

— Тогава ще потопим лабораторията заедно с Марголин и Лорън Смит в сто фатома вода.

 

 

Ли Тонг и Мин Корио не подозираха, че разговорът им се препращаше към покрива на жилищен блок, на няколко пресечки от Хъдсън стрийт, където отражател с вторично приемане препредаваше радиочестотните сигнали на гласово активиран магнетофон, разположен в прашна, изоставена стая.

На строената в началото на века сграда предстоеше да бъде разрушена и въпреки че почти всички апартаменти бяха опразнени, малкото останали наематели не бързаха да се изнасят.

Сал Касио държеше сам целия десети етаж. Беше се самонастанил в жилището, тъй като портиерите изобщо не си правеха труда да се качват догоре, а прозорецът на стаята имаше директна зрителна линия към вторичния приемник. Походно легло; спален чувал и малка електрическа печка бяха единствените неща, необходими му да пребивава криво-ляво там, и освен приемник-предавателя мебелировката му се допълваше и от едно старо, избеляло и скъсано кресло, което бе прибрал от контейнера за боклук в една задънена уличка.

Той отключи вратата с оригиналния ключ и влезе в стаята, обгърнал с едната ръка книжен плик, съдържащ сандвич с осолено говеждо месо и три бутилки бира „Херман Джозеф“. В стаята беше горещо и задушно и той отвори прозореца и се загледа в светлините на Ню Джърси оттатък реката.

Касио вършеше досадната наблюдателна работа автоматически, наслаждавайки се на уединението, което му даваше възможност да пусне на воля съзнанието си. Спомни си за щастливото време на брака си, за годините, в които растеше дъщеря му, и почувства, че се размеква. Дългото му търсене на мъст най-накрая се бе вдянало в иглата и сега наближаваше към своя край. Не му оставаше нищо друго, размишляваше Касио, освен да напише епилога на Бугейнвилови.

Докато отхапваше залък от сандвича, той погледна към магнетофона и забеляза, че лентата се бе навила за времето, в което бе отскочил до магазина за готови храни. Тъкмо до сутринта ще е готова да я пренавие и да я прослуша, реши той. Защото ако сега я върнеше, когато гласовете продължаваха да активират системата, предишният разговор щеше да се изтрие.

Касио не можеше по никакъв начин да предположи критичното съдържание на лентата. Решението му да изчака до сутринта бе продиктувано от рутинната процедура, но закъснението щеше да му струва твърде скъпо.

 

 

— Мога ли да разговарям с вас, генерале?

Меткалф се канеше да си тръгва и тъкмо затваряше дипломатическото си куфарче. Той присви очи, когато разпозна Алън Мърсиър, който стоеше на вратата.

— Разбира се, моля, заповядайте и седнете.

Съветникът по националната сигурност на президента се приближи до бюрото, но остана прав.

— Имам да ви съобщя нещо, което няма да ви хареса.

Меткалф въздъхна.

— Напоследък като че ли лошите новини са на дневен ред. Какво има?

Мърсиър му подаде ненадписана папка, съдържаща няколко листа, напечатани на пишеща машина, и заговори с тих глас:

— Директни заповеди от президента. Всички американски войски в Европа трябва да бъдат изтеглени до Коледа. Той ви дава двайсет дни, за да съставите план за пълното ни излизане от НАТО.

Меткалф хлътна в стола като ударен с чук.

— Това не е възможно! — промълви той. — Не мога да повярвам, че президентът може да издаде такива заповеди!

— И аз бях шокиран като вас, когато той ми пусна тази бомба — каза Мърсиър. — Оутс и аз се опитахме да го вразумим, но се оказа безсмислено. Той настоя всичко да бъде премахнато — ракетите „Пършинг“, крилатите ракети, всички съоръжения, материално-техническите бази, цялата ни организация.

Меткалф бе напълно объркан.

— Ами западните ни съюзници?

Мърсиър разпери безпомощно ръце.

— Схващането му, което досега не съм чувал да изразява гласно, е да оставим Европа да поддържа реда в Европа.

— Но милостиви боже — изведнъж кипна възмутен Меткалф. — Той поднася на руснаците целия континент на златна табла.

— Така е.

— Проклет да съм, ако отстъпя!

— Какво ще направите?

— Ще отида право в Белия дом и ще си подам оставката — отвърна твърдо Меткалф.

— Преди да действате прибързано, предлагам да се срещнете със Сам Емет.

— Защо?

— Има нещо, което трябва да узнаете — тихо рече Мърсиър, — и Сам ще ви го обясни по-добре от мен.