Кайл Милс
Човекът без сянка (9)

8.

В проекта нямаше нищо, което би успокоило сенатора Джеймс Уилкинсън. По-рано не беше така, но притесненията му се засилваха с всяка изминала година. Дали се дължаха на самия проект — развиваща се със скорост и неизбежност на вирус технология при невероятни нива на секретност и охрана? Или причината беше лична — той бе по-възрастен, по-умен и съзнаваше все по-ясно последиците от участието си?

Уилкинсън се наведе над чешмата и се опита да отмие лекия метален вкус от стерилните коридори и лаборатории около него, но не се получи.

— Моля, насам, сенаторе. Ще продължим да ви информираме в контролния център.

Уилкинсън кимна величествено на Ричард Прайс, президент и изпълнителен директор на „Модерна термодинамика“, и го последва през контролния пост по един твърде дълъг коридор. Сенаторът обръщаше глава ту наляво, ту надясно и наблюдаваше погълнатите от работата си мъже и жени през дебелите стъклени стени от двете страни на коридора.

Той ненавиждаше и този аспект на проекта — структурата на помещенията. Учените, специалистите и лаборантите се разхождаха свободно сред безбройните апарати и устройства, работеха, без да бъдат контролирани, и обсъждаха техническите проблеми, провали и успехи. Уилкинсън оглавяваше сенатската комисия по разузнаването от много години, но така и не свикна с учените — с ексцентричното им държане, с арогантното им отричане на политическата и военната реалност и със склонността им да споделят откритията си с колегите.

Прайс сякаш прочете мислите му, докато пъхаше картата, окачена на врата му, в процеп в стената.

— Направихме каквото можахме, така че отделните зони на научноизследователска дейност да са напълно независими една от друга, сенаторе. Различни сектори, ограничен достъп и така нататък. Само няколко души познават изцяло проекта, но както вече сме обсъждали, напредъкът на науката е в обмена на идеи…

— Зависи с кого ги обменяте — студено го прекъсна Уилкинсън. Той не харесваше Прайс, който беше арогантен като дървените философи, работещи за него. Тонът му винаги граничеше със снизхождение.

— Мисля, че през последните десет години секретността ни е безупречна, сър.

Уилкинсън кимна, по-скоро за да потвърди, че е чувал този факт, отколкото да признае постиженията на Прайс.

— Не сте идвал тук, откакто завършихме тази секция, нали, сенаторе?

Уилкинсън влезе и огледа помещението с размери на две футболни игрища едно до друго и със съвършено чисти стени, под и таван. На петнайсет метра над главите им висяха релси от неръждаема стомана, по които се пренасяха и складираха множество огромни устройства, направени от титан, въглеродни нишки и керамика за космически кораби. Около стотина души сновяха из лабораторията, сякаш нямаха друга цел в живота, освен смирено да служат на творенията си. Те стояха на високи скелета, нагласяваха уреди и ожесточено тракаха на компютърни клавиатури, захранвайки със знания и инструкции загадъчните предмети. Правеха го така, сякаш свещенодействаха.

— Както знаете — заговори Прайс, като сложи ръка на гърба на сенатора и го насочи напред, — скоростта на развитие тук продължава да се увеличава и това наложи разширяване на централата. Минахме през компютърните симулации и сега ще комбинираме реално съществуващи системи с допустими вероятности. Моментът е изключително вълнуващ.

Уилкинсън потърка очи, за да намали напрежението в съзнанието си и заради ранния час. Той трябваше да стане в четири часа и да пътува до това затънтено място в планините на Южна Вирджиния. Никога повече нямаше да допусне да бъде слушател на Прайс в седем сутринта.

— И колко ще ми струват тези реално съществуващи системи, Ричард?

Прайс се усмихна малко неловко. Направи го по-скоро демонстративно, отколкото заради нещо друго. И двамата знаеха, че целта на тези срещи винаги беше една и съща. Пари.

— Деветдесет милиона.

Сенаторът ахна, без дори да опита да прикрие изненадата и раздразнението си.

— Освен онова, което наскоро платихме за осъвременяването на апаратурата?

Прайс кимна.

— Ричард, мисля, че не съзнаваш напълно какво искаш. Откъде според теб ще дойдат тези пари? Нима предполагаш, че ще отида ей така и ще поискам от Конгреса да финансира проекта? Не. Средствата трябва да бъдат източени от други поръчки и пренасочени тук, без другите сенатори да знаят това. Имаш ли представа колко е трудно да се направи така, че деветдесет милиона да се изпарят като…

— Мисля, че мен трябва да обвините за това, сенаторе.

Уилкинсън се обърна по посока на гласа и се вгледа изпитателно в мъжа, който се приближаваше към тях. Човекът някак не се вписваше в обстановката. Той не беше облечен в задължителната лабораторна престилка, а в скъп кафяв пуловер и бежов ленен панталон. Прошарените му коси бяха по-дълги, отколкото сенаторът смяташе за допустимо, обаче бяха старателно сресани и идеално подхождаха на острите черти на лицето му и на загорялата от слънцето кожа. Но най-вече спокойствието и самочувствието му го отличаваха от пъпчивите, вглъбени в себе си особняци, работещи по проекта.

— Сенаторе — обади се Прайс, — убеден съм, че си спомняте Едуард Марън, координатора на проекта.

— Разбира се. Радвам се да ви видя отново, докторе.

Усмивката на Марън разкри редици равни бели зъби, които засилиха достолепното му излъчване и му придадоха вид на по-възрастен. Уилкинсън знаеше, че ученият е на четирийсет и четири години. Бяха се срещали два пъти и Марън винаги го караше да се чувства неловко. Той беше малко прекалено спокоен, любезен и очарователен. Уилкинсън умееше да долавя неискреността у политиците, но нямаше критерий за Едуард Марън.

— Казвате, че вие сте виновен за това, докторе. Да предположа ли, че имаме неотстранима пречка?

Уилкинсън се запита колко пъти е чувал този израз по време на дългата си кариера при ръководенето на безброй правителствени поръчки.

Марън кимна учтиво към средата на лабораторията и тримата отново тръгнаха.

— Напротив, сенаторе. Направихме важен пробив, който не бях предвидил и не бях включил в бюджета.

Уилкинсън спря и се обърна към него, като изчака екипът от технически специалисти да се отдалечи.

— Мислех, че съм чул всичко. Но това е ново за мен.

— Както вече ви казах, сенаторе, случиха се вълнуващи неща — намеси се Прайс.

— Бихте ли уточнили, докторе?

— Разбира се. Имаме един много талантлив млад човек, който се занимава с теоретичната работа, и трябва да призная, че изненада дори мен. Беше възникнал проблем със системата с висока точност на възпроизвеждане, за който, мисля, знаете. Предполагах, че ще го решим до две години. Накратко казано, преди няколко месеца младежът направи чудо и онзи проблем вече не съществува.

Когато Марън млъкна и отново го удостои с блясъка на ослепително белите си зъби, Уилкинсън кимна с разбиране, макар че нямаше представа какво е система с висока точност на възпроизвеждане. Той загубваше интерес, когато се стигнеше до детайли. За тези неща имаше асистенти.

— И какво означава това за нас, доктор Марън?

— Освен деветдесетте милиона долара?

Сенаторът се намръщи.

— Да. Освен тях.

— Откровено казано, това означава, че проектът започва да се разгръща. Очевидно още имаме проблеми, с които трябва да се справим, и ще знаем повече…

— За какъв период от време става въпрос, докторе?

Прайс изглеждаше нервен, но прояви здравия разум да замълчи. Координаторът на проекта прокара показалец по гладко избръснатата си брадичка. Изпълнителните директори не обичаха членовете на техническия персонал да правят подобни изявления — винаги имаше риск да бъдат ненужно откровени.

— С финансиране и малко късмет, бих казал, че ще имаме работеща система, готова за инсталиране, за по-малко от три години.

Уилкинсън мигновено тръгна и бързината му принуди двамата мъже да подтичват след него, за да го настигнат. Продължиха да вървят мълчаливо, после Прайс, който явно се почувства неудобно, се залови да обяснява какво представляват системите около тях. Уилкинсън престана да го слуша и се съсредоточи върху собствения си проблем.

Доколкото беше известно на повечето членове на правителството, такъв проект не съществуваше. Уилкинсън смяташе, че за него е политически целесъобразно да продължава да го подкрепя, защото така щеше да изглежда съвестен и далновиден, ако крехкото равновесие в света внезапно се провали. Но той никога не бе приемал сериозно вероятността „Модерна термодинамика“ да сътвори нещо продуктивно по време на кариерата му. Винаги бе смятал това за поредната черна дупка, в която си заслужава да хвърляш пари от време на време.

Ако забравеше за миг потенциално опасния отговор на китайците и руснаците, каква щеше да бъде реакцията по-близо до родината? Колко подробно биха искали хората да разгледат огромното финансиране на „Модерна термодинамика“? Ами пълната и вероятно незаконна тайнственост? И накрая, когато всичко свърши, дали някой би поискал резултата? Тогава щеше да е твърде късно да се извърне и да се престори, че проектът не съществува.

Ръката на рамото му го върна в настоящето. Когато фокусира зрението си, Уилкинсън видя яркочервена ивица на пода пред себе си.

— Съжалявам, сенаторе, но заради личната ви безопасност няма да влезем в тази секция. В залата за съвещания е поднесена закуска. Защо не довършим обсъждането там?