Кайл Милс
Човекът без сянка (42)

41.

Марън не помръдна, когато вратата на временния му затвор се отвори. В стаята влязоха трима млади мъже, които го заобиколиха и се вторачиха в него, скрити зад абсолютната си анонимност. Разбира се, тази анонимност беше илюзия. Той знаеше имената им, кои са родителите им, къде живеят, какво образование имат и резултатите от психологическите им тестове. Марън знаеше всичко.

Той стана бавно от пода, излезе през отворената врата и тръгна по коридора. Съзнаваше, че мъжете вървят след него. Не отвръщаше на почтителните поздрави и думи на хората, покрай които минаваше. Никой от тях не съществуваше за него. Те бяха изпълнили предназначението си и сега трябваше да бъдат зачеркнати.

Тримата мъже не го последваха в кабинета на генерал Прайс, а заеха позиции пред вратата и я затвориха. Марън стъпваше по дебелия килим, без да си прави труда да обърне внимание на присъствието на Брад Лоуел, който стоеше в отсрещния ъгъл. Ръката му многозначително бе скрита под сакото. Малко театрално, но поне показваше проблясък на въображение.

— Мислиш, че си незаменим.

Марън седна и погледна снимката на ниската масичка зад Прайс. Беше я виждал само няколко пъти, и то винаги, когато пристигнеше без предизвестие. Прайс обикновено я махаше преди срещите им.

Фотографията показваше Прайс със съпругата му, почти трийсет години по-млада от него, и малката им дъщеря, която се бе родила, когато генералът беше на петдесет и две. Патетичен опит за безсмъртие на възрастен човек, чиито способности и сили клоняха към заник.

— Наистина съм незаменим — отговори Марън, още съсредоточен върху снимката.

Името на дъщерята беше Рейчъл. Хубаво момиче. Дълги руси коси, невероятно гладка кожа и малки гърди, само загатващи в какво ще се превърнат. Сега беше в десети клас в гимназията във Фолс Чърч и се учеше много добре.

— Надценяваш се, докторе — каза Прайс с тон, какъвто Марън не бе чувал дотогава. Авторитарен, безчувствен и леко снизходителен. Глас на командващ. — Системата ти не е единствената възможност за избор, която се открива пред военните.

— Но е единствената, която ще проработи. — Марън се облегна назад и кръстоса крака. — Аз представлявам военните, генерале. Времето на униформените главорези мина. Сега такива хора могат да послужат само за да позират пред камерите и фотоапаратите или като пионки, които трябва да бъдат жертвани. Хората като мен водят истинската война.

— Хората като теб? — не се сдържа Брад Лоуел. — Ти не си нищо повече от психопат садист, който изпитва удоволствие от убиването на беззащитни жени! Как би могъл да разбереш какво е да си войник…

— Брад! — възпря го Прайс.

— Ах, честта и достойнството на войника! Смелостта, която се изисква, за да обстрелваш със снаряди безпомощни селяни. Неоценимата храброст да бомбардираш от стратосферата технологично изостанали страни. — Марън се намести на стола така, че да вижда Лоуел. — Колко деца си изгорил, полковник? И как си се почувствал? Да убиеш хиляди с едно докосване на копчето? Като бог ли се почувства?

— Млъкни, шибан боклук!

Лоуел извади ръката си — за негово съжаление празна — и се хвърли напред.

— Брад! — изкрещя Прайс и скочи от стола. — Достатъчно! Престани!

Лоуел спря на метър и половина между него и Марън, който дори не реагира на потенциалната заплаха. Всъщност нямаше реална опасност. Все още можеше да се довери на Прайс да се погрижи за това.

— Всичко спира сега, веднага, доктор Марън — каза Прайс, продължавайки със смешните си усилия да доминира.

— Съжалявам. Не съм сигурен какво имаш предвид.

— Ще се предадеш под постоянно наблюдение на екипа на полковника. Ще те придружават до дома ти след работа и после обратно. Няма да напускаш къщата си, освен когато идваш тук. Няма да правиш нищо друго, освен да довършиш проекта.

Марън кимна, преструвайки се, че обмисля думите му.

— А ако не мога да работя при тези условия, генерале? Тогава какво ще стане? И двамата знаем, че има само един човек, способен да довърши този проект. А Ерик Туейн не би пожелал да работи върху оръжейни системи.

Очите на Прайс блеснаха при споменаването на името Туейн. Марън знаеше, че реакцията му ще бъде такава.

— Не надценявай моя патриотизъм, докторе. Ще прекратя проекта толкова бързо, че ще ти се завие свят.

Загатнатата заплаха беше очевидна. Краят на проекта щеше да бъде и краят на доктор Едуард Марън. Но думите прозвучаха неубедително. В случая патриотизмът на Прайс беше неуместен, но не и неговата амбициозност. И Марън не смяташе, че я надценява. Той промени изражението на лицето си така, че да показва колебание. Макар че работата не беше довършена, според плана му нещата в МТД трябваше да останат непроменени още известно време.

Прайс видя промяната у него и предположи, че най-после е спечелил контрола, който искаше.

— Спомена Ерик Туейн, докторе. Смятаме, че той е замесен с жена, която разследва… ситуацията. Мислим, че тя се е свързала с него, защото той беше обвинен за инцидента в „Джон Хопкинс“.

Ситуация. Инцидент. Марън прикри насмешката от факта, че Прайс употребява такива безобидни евфемизми.

— Изключително важно е да го намерим. — Генералът направи театрална пауза. — Заради двама ни.

Марън бавно кимна, сякаш се опитваше да вземе решение, и накрая каза:

— Мисля, че мога да помогна.

Усмивката на Прайс беше почти незабележима, когато Марън се наведе напред и взе тефтер от голямото бюро пред него. Той написа нещо и сетне го бутна към Прайс.

— Какво е това? — попита Прайс, след като прочете списъка от дванайсет имена. — Тирел Дариън? Той не работи ли за нас?

— Трима от тези хора работят за нас — отговори Марън. — Мисля, че е вероятно Туейн да се свърже с някого от тях.

— Защо?

Защото Марън бе казал на Куин за връзката с МТД. Той предполагаше, че Ерик ще се обади на хора от различни научни области, за да разбере нещо за компанията. Всъщност не беше изключено той и красивата Куин Бари вече да са открили неговата самоличност. Разбира се, нямаше да е практично да каже на Прайс всичко това.

— Наречи го интуиция, генерале.